Глава 25
Четиринадесети юни.
Осем и тридесет сутринта.
Изслушването за присъдата ми беше дошло.
Седях на твърд като камък пластмасов стол в чакалнята на третия етаж на участъка, няколко нива над помещенията в затворническата килия, които ползвах досега. Лъскави белезници сковаваха китките ми пред мен и аз с трескаво притеснение въртях и развъртах пръстите си.
Лиена седеше до мен, с ръце в скута и кръстосани глезени. Привидно тя беше моят ескорт, който владееше магии и ще ти разбие костите, ако се опиташ да избягаш, но беше и моралната ми подкрепа в един от най-страшните дни в живота ми.
Тя не знаеше колко много означава за мен това, че не седя тук сам и не чакам буквално да падне чукчето.
Според приятно невзрачния старец, който управляваше бюрото в началото на залата, Съдебният съвет вече изоставаше, защото двама от шестимата членове не се бяха появили. Сигурно са имали часове, които не са могли да пренасрочат.
Огледах странната колекция от митични престъпници. Непознатите им лица варираха от страх през гняв до незаинтересованост – с изключение на един.
Синята коса на Маги се спускаше около лицето ѝ, докато тя се взираше в скута си, а белезниците блестяха на фона на сивия ѝ гащеризон. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ бяха подпухнали и зачервени от плач. Тя седеше сама. Няколко пъти се опитах да привлека погледа ѝ, но тя ме погледна само веднъж, преди отново да насочи погледа към скута си.
Този единствен поглед беше изпълнен със срам, болка и страх. Куентин я беше съсипал, гадняр. Маги вече беше параноичка и никога повече нямаше да се довери.
Принудих се да отместя погледа си от нея. Той се плъзна из стаята и се върна към бюрото за прием на документи и безобидната врата до него – вратата, зад която Съветът щеше да ни осъди.
Освен Маги, бях забелязал още едно познато лице. Добрият ми стар приятел Дънкан, обсебеният от водата сериен убиец, беше минал през тази врата точно когато бях пристигнал. Беше там вече повече от двадесет минути.
– Какво мислиш, че ще му се случи? – Прошепнах на Лиена. – Доживотен затвор?
– Не, със сигурност ще го екзекутират.
– Точно там, в стаята?
Тя се изсмя нетърпеливо.
– Не е. Има кратък гратисен период – главно за оформяне на документите. Но няма начин да получи нещо по-малко от най-тежката присъда след всички хора, които е убил.
– Това не ме кара да се чувствам много по-добре по отношение на мо…
– Кит Морис!
Подскочих, сякаш Зоро току-що ме беше пробол с шпага в задника. Маги погледна нагоре, а тъпият ѝ поглед се насочи към мен.
Невзрачният мъж зад бюрото прегледа стаята и отново извика:
– Кит Морис!
– Това си ти – прошепна Лиена и ме побутна по ръката. – Върви, Кит.
Изправих се на изтръпнали крака. Тя ме побутна още веднъж окуражаващо, но когато погледнах назад, не беше достатъчно бърза, за да скрие стегнатата тревога в лицето си.
По дяволите. Лиена също се страхуваше за мен – а сега наистина се изплаших.
– Ще се видим, когато свърши? – Промълвих, имам нужда от светлина в края на тунела на присъдата си, колкото и слаба да е тя.
Тя успя да се усмихне и, по дяволите, беше красива усмивка – колеблива, долната устна леко потрепваше, но с решителна стойка на челюстта.
– Ще чакам.
– Дори и да ме върнат в килията?
– Особено тогава. – Тя свъси вежди. – Това е мястото, където работя. Няма да можеш да ми избягаш.
– Няма ли да се върнеш в Лос Анджелис, след като Куентин вече не е… проблем?
– Кит Морис! – Обади се нетърпеливо агентът на бюрото.
– Капитан Блайт ми предложи повишение, ако остана – отговори Лиена набързо. – Голямо повишение.
– Приемаш ли го?
– Може би. А сега влез там, преди да си ги раздразнил със закъснението си!
О, глупости. Не е добро начало. Профучах през стаята и отговорих на няколко прости въпроса, за да потвърдя самоличността си, след което агентът ме насочи през ужасяващата врата до бюрото му.
Влязох през нея, подготвен за почти всичко – с изключение на празното преддверие от другата страна, чиито бели стени бяха пречупени от втора врата точно пред мен. Тази, през която току-що бях минала, се затвори с трясък зад мен и когато погледнах през рамо, видях, че вратата няма вътрешна дръжка. Нямаше връщане назад.
Преглъщайки стомаха си, отворих втората врата и влязох в стаята отвъд.
Надявах се поне на една от онези страховити стари съдебни зали, които се гледат по филмите. Или още по-подходящо – тъмна и зловеща стая, в която всеки член на съдебния състав е осветен с една-единствена, висококонтрастна светлина, която закрива лицата им.
Вместо това беше обикновена конферентна зала, студена и утилитарна като всичко останало в участъка. Голяма пластмасова маса запълваше по-голямата част от пространството, а пред нея чакаше един-единствен празен стол. Четиримата членове на комисията седяха от другата страна, с лице към мен. Един транскриптор седеше на малко бюро в ъгъла.
Още един човек, засаден на стол в задния край на масата с изправен гръб, се беше присъединил към партито: Капитан Блайт.
Тя не потвърди присъствието ми и по някаква причина имаше пред себе си огромен куп папки и документи. Никъде ли не ходеше без тях?
Всеки от членовете на панела беше на около осем хиляди години и приличаше повече на екип от огромни гремлини, отколкото на истински хора. Когато се настаних на ръба на празния стол, те ме гледаха през небрежните си и неподдържани вежди с такава строгост, каквато не бях изпитвал през цялото си съществуване.
Гневно изглеждащият гремлин прочисти гърлото си, след което прочете името ми от един лист хартия, последвано от номера на делото и целия списък с обвиненията срещу мен. Лиена беше права: бяха добавили и моето бягство към общия брой.
– Разбирате ли обвиненията, пред които сте изправен, г-н Морис? – Попита ядосаният Гремлин.
– В повечето случаи, но не съм много наясно с някои от тях.
Това очевидно не беше проблем, защото единственият му отговор беше:
– Сега можете да изложите защитата си.
Свещени ризи с вилица. Това беше всичко? „Защитавай се, невежо плебейче“? Как е справедлива тази система?
С дълбоко вдишване започнах да говоря.
– Бях член на гилдията ККК. Нали знаете, онази, изцяло психарската, пълна с гадни измамници и криворазбрани адвокати. Един от моите колеги беше Куентин Бианки. Знаеш ли за него?
Блайт ме стрелна с поглед „За какво, по дяволите, говориш за него?“, но гремлините ми отговориха с празни погледи. Тогава бих предположил, че това е „не“.
– Той беше най-мощният емпат, който някой, включително нашият ГМ, някога е виждал или чувал. В добър ден можеше да повлияе на половин търговски център. Ригел го караше да изпълва пълни стаи с хора с чувство на щастливо задоволство, докато не подписваха буквално всичко, което адвокатите предлагаха.
Направих пауза в случай, че някой възнамеряваше да попита каква е била ролята ми в тези манипулации, но гремлините не казаха нищо.
– Той можеше да накара възрастни мъже да плачат заради сладки котешки gif-ове. Веднъж накара една възрастна жена да се разгневи толкова, че да нападне съпруга си на публична улица – всичко това, за да може той да получи ограничителна заповед срещу нея. Дълга история, която включваше обезсилване на предбрачния им договор. Както и да е.
Белезниците ми звънтяха, докато нервно нагласях ръцете си.
– Това, което искам да кажа, е, че Куентин беше по-силен емпат, отколкото можеш да си представиш. Той беше козът на Ригел и затова Ригел излезе от релси, когато Куентин беше арестуван.
Наведох се напред на мястото си и погледнах всеки член на комисията в очите.
– По някое време днес на това място ще седне жена на име Маги Кук. Тя е мила, грижовна жена, която някога е работила само юридическа работа на свободна практика за ККК. Обвиненията срещу нея са изцяло заради Куентин – защото той е използвал силите си на емпат, за да я манипулира. Той заливаше мозъка ѝ с емоции, усъвършенствани, за да я контролира в продължение на – не съм сигурен колко време, но поне една седмица.
– Не знам как работи правосъдната система на МПД. Преди година дори не знаех какво са митовете. Но освен ако тази система не е още по-разбита от човешката, няма как да я осъдиш, когато е била манипулирана от могъщ медиум. Във вашите закони трябва да има нещо, което да защитава хората, станали жертва на други митици.
Женският гремлин крайно вдясно се закашля деликатно.
– Господин Морис, този път е предвиден за вас, за да представите защитата си, а не за да защитавате друг престъпник.
– Маги не е престъпник! – Яростта ме връхлетя и ударих с юмруци по масата. – Какво не е наред с вас, хора? Маги беше манипулирана! Наказвате ли хората, които са контролирани от алхимични отвари? Бихте ли осъдили някого за увреждане на имущество, защото телекинетик го е хвърлил през прозореца?
– Господин Морис – започна тя отново със същия тон – този път е…
– Аз я защитавам, защото никой друг не го прави! – Хвърлих се обратно на стола си. – Какъв е смисълът да се защитавам? Няма нищо, което да мога да ви кажа и което капитан Блайт вече да не знае.
Панелът си размени нечетливи погледи. Блайт ме гледаше безстрастно.
Ядосаният Гремлин почука с химикалката си по хартията.
– Това ли е всичко, което имате да кажете в своя защита, г-н Морис?
– Да – изръмжах, дишайки тежко през носа си. – Това е всичко.
– Моля, върнете се в преддверието, докато обсъждаме. Ще бъдете извикан, когато стигнем до присъда.
Изблъсках се от стола си и се запътих към вратата. Вътре в празното бяло преддверие крачех в кръг, но далеч от безчувствените погледи на гремлините справедливата ми ярост бързо избледняваше.
На нейно място се промъкна отчаянието. Момичето едва беше оцеляло след една счупена, несправедлива система. Възрастният нямаше да се измъкне жив от тази нова, по-голяма, също толкова счупена и несправедлива система. Но може би обяснението ми за силите на Куентин щеше да има някакво значение, когато дойдеше редът на Маги.
Минутите минаваха, а аз продължавах да се движа, за да избягам от страха, който се надигаше в мен и притискаше дробовете ми.
Вратата на конферентната зала се отвори. Завъртях се, за да се изправя срещу нея, а сърцето ми блокираше дихателните ми пътища.
Капитан Блайт влезе в преддверието, изглеждайки все така ужасяваща и разочарована от всяка молекула на съществуването ми, както винаги. Тя затвори вратата след себе си.
– Постигнаха ли присъда? – Попитах рязко.
– Обвиненията срещу вас са сериозни, господин Морис. – Лазерният ѝ поглед се впи в мен. – Смятам обаче, че те могат да се отдадат по-скоро на вашата наивност и глупост, отколкото на извратеност или злонамереност.
Примигнах. Е, добре… поне наивността и глупостта бяха по-добри от извратеността и злонамереността?
– Споделих мнението си със Съдебния съвет и препоръчах снизхождение.
Надеждата проблесна – само за да угасне, когато тя продължи.
– Съветът обаче не е съгласен с това. Те ви признаха за виновен по всички пунктове и в момента обсъждат присъдата ви.
– Виновен… по всички обвинения? – Прошепнах, почувствах се отпаднал. Толкова, че половината от обвиненията ми не успяха да издържат пред Съвета.
Тя сгъна ръцете си.
– Не мога да отменя присъдата, след като тя е определена. Така че, господин Морис, разполагате с приблизително шестдесет секунди, за да вземете решение.
– Какво да реша?
– Ще се съгласиш да отдадеш съществените си способности на този участък като служител на Магически Полицейски Департамент за период не по-малък от седем години.
Ами… какво?
– В замяна на това ще се признаете за виновен за редица простъпки и ще ви бъде наложена съответната глоба. – Тя повдигна една руса вежда. – Имам правомощието да предложа на подсъдимия споразумение за признаване на вина във всеки един момент преди официалното произнасяне на присъдата. Това е моето предложение.
– Вие… можете да го направите?
– Тридесет секунди, господин Морис.
По дяволите. Тя говореше сериозно.
В една друга вселена, в която не бях изправен пред Четирите гремлина на моя апокалипсис, щях да ѝ се изсмея в лицето. Да се подчинявам доброволно на железния юмрук на Блайт в продължение на седем години звучеше като наистина ужасна идея.
Но в светлината на „виновен по всички обвинения“ и каквато и да е максимална присъда, която тези пияни от власт боклуци смятаха, че заслужавам, тя имаше много повече привлекателност.
Като допълнителен бонус, ако Лиена приемеше предложението на Блайт за повишение, вече нямаше да съм нито мошеник, нито престъпник, нито осъден. Щях да бъда неин колега. Ако това не беше подобрение, не знаех какво е.
По лицето ми избухна зашеметяваща усмивка.
– Разбира се, Кап! Вътре съм.
Тя се усмихна плътно – уау, бях ли я виждал да се усмихва някога преди? – и протегна ръка. Отне ми половин секунда, за да разбера, че иска ръкостискане. Хванах ръката ѝ и я разтърсих силно, като се опитах да не се размърдам, докато тя размазваше кокалчетата ми.
И това беше всичко. Бях свободен човек. Или вече не бях затворник на Магипол. Бях техен служител.
Загледах се недоумяващо в капитана. Лиена ме беше предупредила, че Блайт може да повлияе на бъдещето ми, но не бях предполагал колко голяма власт може да притежава, за да промени съдбата ми.
И сега ѝ принадлежах през следващите седем години.
Все още не бях сигурен как се чувствам по този въпрос.
– Добре дошъл в полицейското управление, Кит – промълви тя, а в гласа ѝ се долавяше строга загриженост. – Очаквам с нетърпение да използвам уникалната ти магия.
Не можах да спра лекия смях да не изтече през зъбите ми, докато си мислех за пръчката, която някак си бях превърнал в сребърна змия.
Тя нямаше представа кого е наела току-що.
Приключенията на Кит продължават в
ГИЛДИИ В АДА И ДРУГИ ЗАБЛУДИ
Кодекс на гилдиите: деформиран / две
