Глава 4
Сърцето ѝ беше като камък в гърлото.
– Беше млад и глупав – не беше трудно да го обезвредиш достатъчно дълго, за да се измъкнеш.
– Ти притисна крилата му към стената със седем арбалетни стрели.
Преглъщайки камъка, тя реши да го прати по дяволите.
– Той беше роднина.
– Дори и да е бил, аз не се съобразявам с липсата на интелигентност у хората около мен. Игън беше наказан за идиотизма си.
Ашуини наистина не искаше да знае какво беше направил Назарах със стройния ангел, който се беше опитал да я направи своя приятелка за игра. Но дивотата в нея не можеше да не попита:
– Защото се опита да преследва ловец, или защото не успя?
Още една студена усмивка.
– Трябва да попиташ Игън – езикът му е пораснал отново. – Надигайки се от отпуснатото си положение, той протегна ръка. – Полети с мен, Ашуини.
Дори от един метър разстояние имаше чувството, че я обвива с хиляди въжета, задушава, смазва, убива.
– Не мога да те докосна.
Очите му блестяха и тя видя в тях смъртта си.
– Толкова ли съм отвратителен.
– Имаш твърде много в себе си – прошепна тя, борейки се за дъх. – Твърде много животи, твърде много спомени, твърде много призраци.
Тази ръка се спусна, изражението му беше заинтригувано.
– Имаш окото. – Такъв стар начин на говорене. Но тогава Назарах беше виждал как се издигат империи и падат крале. – От един вид.
Тя се отдръпна, опитвайки се да намери въздух в свят, в който изведнъж сякаш нямаше такъв. Когато ръката на Джанвиер обхвана тила ѝ, тя прие докосването без притеснение, сякаш нещо в нея знаеше, че го търси. Едно докосване и изведнъж гърлото ѝ се отвори, а летният въздух беше сладък като нектар за пресъхналите ѝ дробове.
– Господарю – каза Джанвиер, гласът му беше мек, обръщението – уважително. – Не унищожавай съкровище заради мимолетно удоволствие.
– Одрина не беше по вкуса ти? – Попита ангелът, като не откъсваше очи от Ашуини. – Трудно ми е да повярвам в това.
– Вкусовете ми са се променили. – Свободната ръка на Джанвиер се спря на горната част на ръката ѝ. – Дори ако Аш не ми съдейства.
Назарах остана неподвижен за миг – и в този миг Ашуини знаеше, че ще се бори със смъртта, която той хвърли срещу тях. Защото тя беше въвлякла Джанвиер в това. Той беше неин, за да го защити. Но после Назарах се засмя и опасността премина.
– Тя ще те убие, Джанвиер.
– Моята смърт е да избирам.
Разперил криле, Назарах се усмихна с онази студена, безсмъртна усмивка.
– Може би да те гледам как танцуваш с ловеца ще е много по-забавно, отколкото да я взема.
Минута по-късно той се стрелна от балкона и се издигна в небето – великолепно, призрачно същество, в което имаше колкото жестокост, толкова и мъдрост. Ашуини се опитва да се отдръпне от Джанвиер. Вампирът я задържа.
– И така, ти си сорсиер. – Джанвиер също беше стар, помисли си тя.
– Вещиците биват изгаряни на клада.
– Виждаш ли призраците ми, Аш. – Тих въпрос. Тя се радваше, че може да поклати глава.
– Виждам само това, което ми показваш.
Устните му докоснаха шията ѝ миг преди да се откъсне, за да се завърти и да се обърне с лице към него.
– Одрина.
– Възхитителна хапка. – Очите му се насочиха към гърдите ѝ и тя осъзна, че влажната ѝ коса ги е оставила доста добре очертани. Дали Назарах беше сметнал това за покана. Поколебана вътрешно, тя се обърна, за да усуче влажната маса от врата си и да я завърже на кок.
– Красива – промърмори Джанвиер. – Мога да се взирам във врата ти с часове. Толкова дълъг, толкова тънък.
Гласът му се полюшваше над нея, в нея. Дори и да знаеше, че е почти безсмъртен, който вероятно ще я забрави между един удар на сърцето и следващия, ѝ бе нужно всичко, за да се пребори с желанието да се отдаде на съблазънта му.
– Може би трябва да се върнеш при твоята апетитна хапка.
– Вместо това избрах пакетче консервирана кръв. – Пристъпи към нея и застана до нея, загледан в небето, в което Назарах беше изчезнал. – Изглежда, че тези дни ме изкушават далеч по-опасни неща.
Ашуини се замисли дали да не си тръгне, но после реши, че не иска да се забърква с духовете, не и когато може да си открадне още няколко мига благословена тишина. Затова остана навън, рамо до рамо с вампира, който можеше да я накара да наруши всичките си правила за спане с врага.
Дъщерята на рибаря, беше точно такава, каквато я описваха – таверна, в която се сервираше бира, спиртни напитки и обилна храна. За това място нямаше модни предястия и шикозен декор. Всичко беше дървени греди и пищни слугини.
– Слугини – каза Джанвиер, когато изказа тази мисъл. – В една кръчма винаги има девойки.
Тя го наблюдаваше как нехайно разглежда пухкавата копринена плът, която се виждаше.
– Ако харесвах жени, щях да се насоча към червенокосата.
– Хм, твърде ниска. Харесвам високи и слаби жени. – Усмивка, която ѝ подсказваше, че му минават мисли, които несъмнено биха накарали една по-малка жена да се изчерви. – Но за менаж на тройка, да, тя би била подходяща.
– Всеки мъж, който се опитва да вкара трети в леглото ми, е по-добре да носи броня. – Тя заигра със сребърна звезда за хвърляне в пръстите си и около тях.
– Властна. – Каза Джанвиер, а тонът му се понижи. – Аз също.
Вдигна глава, за да отговори, но замръзна.
– Калан току-що влезе с една малка латиноамериканка.
Джанвиер прокара крак по прасеца ѝ.
– Малко настрани.
– Не. Тя се движи така, сякаш знае как да използва пистолета, скрит под ризата ѝ.
Наблюдавайки как двамата се шегуват с бармана, тя изяде още едро парче пържен картоф.
– Време е да си изкараш хляба. Омагьосай си пътя към техния кръг.
– В такъв случай ще трябва да се преструваш, че си моята част отстрани.
– Не мога да се преструвам на безобидна.
Тънка линия кръв беляза палеца на Джанвиер, докато той вдигаше блестящата сребърна звезда, която тя бе оставила на масата. Той дори не помръдна.
– Винаги съм бил известен с това, че съм се пързалял от грешната страна на линията.
Изправи се, прибра звездата в джоба си и започна да се запътва към бара, като ленивата му, дългокрака крачка привличаше всички женски погледи в заведението, включително и тези на изпълнителката на Калан. Но жената се включи веднага, щом Джанвиер протегна ръка, за да потупа Калан по рамото.
– Кал, това си ти. – Принудителката не се успокои, докато големият ѝ русокос шеф не се обърна, за да прегърне Джанвиер.
– По дяволите, Кейджън, още не си мъртъв?
– Защо, по дяволите, всички ме питат това? – Каза Джанвие без да се разпалва, преди да дари принудителя с ослепителна усмивка. – Няма ли да ме представиш.
Смеейки се, лидерът на „Целувката на лисицата“ се обърна към жената-вампир до себе си.
– Перида, това е Джанвиер. Не се доверявай на нито една дума, излязла от устата му. – Ашуини реши, че е време да направи своя ход.
– За мен е удоволствие, скъпа.
Вдигна нежната ръка на жената към устата си и Джанвиер се зае да я целуне. Ашуини сложи собствената си ръка на рамото му и го стисна.
– Не бих го направила.
– Шер. – Джанвиер пусна изненаданата Перида с вяло свиване на рамене. – Толкова си притежателна. – Игриви думи, интимна шега. Ашуини вдигна очи навреме, за да улови погледа на Калан. Един поглед и тя разбра, че той е разгледал дрехите ѝ, стойката ѝ, белезите по пръстите ѝ, точно над пулса. Затова не се изненада, когато той каза:
– Ловец.
– Вампир. – Тя се наведе към Джанвиер, позволи му да сложи ръка на кръста ѝ. Докосването я изпепели, накара я да жадува за още. – Готови сме да тръгваме.
Джанвиер изигра ролята си до съвършенство, като ѝ изпрати очарователна усмивка.
– Калан е стар приятел, шер. – Бързо притискане, закачлива усмивка. – Със сигурност можем да се забавим още малко. Едно питие, Калан.
Лидерът на лисиците кимна.
– Предполагам, че да се закачаш с жена, която един ден може да те преследва като бясно куче е в твой стил.
– Вече опитах – каза Ашуини, като реши, че Калан така или иначе вероятно ще разполага с тази информация до час. – Три пъти. – Калан повдигна вежда, докато Перида се опитваше да скрие изненадата си.
– И дали ще има четвърти.
– Зависи от това колко силно ще ме вбеси. – Протегна ръка и я подаде на Перида. – Ашуини.
Другата жена я стисна, държеше я здраво, а очите ѝ се присвиха.
– Ние не се свързваме с ловци.
– И аз не спя с вампири.
Това накара Калан да се усмихне и беше толкова открито, толкова честно, че Ашуини почти можеше да повярва, че той е доброто старо фермерско момче, което изглеждаше.
– Да седнем – каза той и поръча вино от бара. Ашуини предложи на Перида пържено картовче, докато сядаха, тъй като знаеше, че вампирите могат да вкусят и да усвоят малко количество твърда храна.
– Добре е. – Вампирът я взе. – Ммм. Почти ми се иска да съм смъртна.
– Почти – каза Калан, а очите му се спряха на белезите на Ашуини.
Тя си помисли, че това е съвсем умишлено напомняне, че той може да преживее почти всичко, което тя му направи, докато тя ще умре съвсем окончателно. Но това предупреждение явно беше само в периферията на съзнанието на Калан – той се интересуваше от Джанвиер.
– Все още ли сте приятели с Антоан? – Попита той, след като отпи глътка от виното си, въпросът беше толкова непринуден, колкото може да бъде непринуден.
– Да, с всички съм приятел. – Джанвиер постави целувка на бузата на Ашуини. – Но тази, тя не харесва… Как се казва.
– Симона. – Ашуини изяде няколко пържени картофа подред, вместо да се освети. Перида хвана стръвта.
– Защо.
– Виждала ли си я. – Изхърка Ашуини. – Мисли, че слънцето грее от задника ѝ.
Подозрителното изражение на Перида се превърна в чиста неприязън.
– Тя е кучка, особено за това, че е толкова жалко слаба. Прави се, сякаш има власт. Глупости.
Ашуини повдигна вежди.
– Мислех, че е на третия си век. Не може да е чак толкова слаба.
– Възрастта е относителна. – Перида поклати глава. – Единственото нещо, което поддържа самодоволната усмивка на лицето ѝ, е фактът, че държи Антоан на каишка.
– Антоан харесва трудни жени – каза Джанвиер, а в гласа му се долавяше забавна нотка. – Спомни си онази, с която беше, когато бяхме заедно в двора, Кал.
– Онази графиня с шест мъртви съпрузи. – Калан поклати глава. – Човек би си помислил, че с възрастта идва и мъдростта.
– Вместо това, от това, което чувам, mon ami се е забъркал в неприятности. – Калан остави чашата си.
– О.
– Игри, Кал. – Джанвиер вдигна саркастична вежда. – Знаеш за затрудненията на Антоан – думата е, че си получил целувка.
– Знаеш много за човек, който минава оттук. – Хладни думи, предпазливи очи. Джанвиер сви рамене.
– Поддържа ме жив. При това посещение ще се държа настрана от Антоан – не искам вниманието на Назарах.
Водачът на Целувката на лисицата отново вдигна чашата си.
– Къде сте отседнали.
Ашуини отговори и за двамата.
– Ние не сме. Той ми обеща, че тази вечер ще се махнем оттук.
Джанвиер се наведе близо до нея, като промърмори достатъчно силно, за да го чуят останалите.
– Ела, захарче, за една нощ. Ще ти го наваксам.
Ашуини се намръщи, остави го да промърмори още обещания, преди да кимне с явно нежелание.
– Една нощ.
– И така – каза Джанвиер, обръщайки се обратно към Калан – можеш ли да ни настаниш, стари приятелю.
– Никога не сме били приятели – отвърна Калан. – Но можем да бъдем.
Ашуини се озова в спалнята за гости в крепостта на Калан – имение в покрайнините на Атланта, докато лидерът на „Лисиците“ отведе Джанвиер настрана за „пура“. Знаейки, че е под наблюдение, Ашуини се заключи в банята, провери дали не е подслушвана, след което се опита да разбере дали може да си проправи път през старомодния вентилационен отвор. Ще бъде тясно, помисли си тя, но може да се справи.
– Няма по-подходящо време от сегашното.
Съблече се до горнище на анцуг и бельо, включи душа и използва шумовото покритие, за да отвинти плочата и да се вмъкне в отвора. Едва имаше достатъчно място, за да може да се движи. Добре, че нямаше бедра, за които да се притеснява да не се заклещят.
Поддържайки мисловна карта в главата си, тя започна да пълзи през прахта и купчините малки, кръгли, твърди неща, за които предпочиташе да не мисли. Слава Богу, че си беше направила всичките ваксини. Първата стая, до която стигна, беше празна; втората беше пълна с шумолене на мъже и жени, които си взимаха нещо за ядене. Третият почти подмина, защото беше много тиха, но нещо я накара да спре и да погледне още веднъж.
Жената пред нея беше напълно и абсолютно прекрасна. Коса, зашеметяващо близка до истинското злато, очи в електриково синьо, пълни устни и кожа, толкова гладка и безупречна, че почти полупрозрачна на фона на белия сатен на дългия до бедрата ѝ халат.
А беше вампир само от една година. Как ли щеше да изглежда Моник Бомон след един век вампиризъм. Устните на Ашуини се свиха в беззвучно подсвиркване. Като се има предвид, че на повечето вампири им бяха нужни десетилетия, за да достигнат нивото на физическо съвършенство на Моник, жената можеше просто да засрами ангелите.
Но точно сега, докато разресваше косата си, това беше една съвсем човешка усмивка, която флиртуваше с тези сочни червени устни. Нищо в нея не крещеше „пленница“. Това съвпадаше с казаното от Назарах, че Калан се е отнасял добре с нея, докато Антоан е бил извън уравнението.
Сякаш мисълта го бе предизвикала, вратата се отвори и разкри въпросния вампир, чиято груба мъжественост бе в противоречие с небесносиния и кремав декор на това, което очевидно бе женски будоар.
– Кал – каза Моника, а тонът ѝ беше хрипкав и укорителен. – Става досадно да си затворена в тази стая.
Заключвайки вратата зад себе си, Калан се облегна на нея със скръстени ръце, докато Моник се премести на стола си, за да покаже гладката дължина на едно стройно бедро. Жестът беше сексуален, но Ашуини се заинтересува от погледа на жената. Хищнически, но и възбуден. Чувствайки се като воайор, тя продължи да наблюдава как Моник спуска ръка по бедрото си.
– Баща ми съгласен ли е с откупа ти? – Очите на Калън се втренчиха в пръстите на Моник, докато тя се докосваше с бавни, хипнотични движения.
– Не съм искал откуп. – Моник се нацупи, цялата в секс и сладък, тъмен глад. – Планираш ли да ме убиеш, Кал?
Назад към част 3 Напред към част 5
