Налини Синг – Ангелски вълк ЧАСТ 5

Глава 5

Когато погледна през балкона, видя Нимра да върви рамо до рамо с Фен по алея от разцъфнали през нощта цветя, а стъпките на възрастния мъж бяха бавни и тромави в сравнение с нейната грация, ръката му трепереше върху бастуна.
И все пак начинът, по който Нимра компенсираше възрастта и скоростта му, подсказваше на Ноел, че това е нещо, което двамата правят често – ангелът с кафяви криле, покрити със скъпоценен прах, и човекът в залеза на живота си. Прегърбен от възрастта, Ноел откри, че слиза по стъпалата към градината, за да ги последва. Едно неочаквано мяукане го накара да спре на последното стъпало и да погледне надолу в тъмнината, като зрението му беше по-остро от това на смъртен.
Мимоза лежеше под храст, пълен с малки звездовидни цветя, затворена за през нощта, а тялото ѝ трепереше. Неустрашимата котка не беше идвала при Ноел през дните, в които беше тук, но тази вечер тя остана на мястото си, докато той се наведе и я вдигна, притискайки я до топлината на гърдите си.
– Студено ли ти е, старо момиче – промърмори той, като я погали с една ръка.
Когато тя продължи да трепери, той разкопча копчетата на официалната си черна риза и я постави до кожата си. Отпуснала глава, тя се сви в него, а тръпките ѝ започнаха да отшумяват.
– Ето. – Той продължи да я гали, докато вървеше по пътя, по който бяха изчезнали Фен и Нимра.
Мимоза беше крехка под ръката му, с фини кости като господарката си. Беше странно успокояващо да я държи и за пръв път от много време насам Ноел си спомни за момчето, което беше.
Имаше и домашен любимец, страхотна стара муцуна, която следваше Ноел с пълна вярност, докато тялото му не се предаде. Ноел го беше погребал в тресавището, натопил земята със сълзите си, където никой не можеше да го види.
Мимоза се размърда на гърдите му, когато той зави зад ъгъла, долавяйки аромата на господарката си. Нимра беше от другата страна на посребреното от луната езеро пред него, крилата ѝ се полюшваха над тревата, докато се навеждаше да провери някакви заспали цветове, ленивият вятър оформяше тъмносинята рокля към тялото ѝ с вниманието на любовник.
Фен седеше на една каменна пейка от тази страна и тихото търпение, с което я наблюдаваше, го караше да бъде напълно предан. Не Фен, реши Ноел. Старецът винаги е бил малко вероятен заговорник в заговора за обезвреждането или убийството на Нимра, но изражението на лицето му тази нощ унищожи и най-слабия проблясък на подозрение.
Никой мъж не би могъл да погледне жена по такъв начин, а след това да гледа как светлината завинаги изчезва от очите ѝ.
– Сила, сърце и смелост – каза Фен, без да се обръща. – Няма друга като нея.
– Да. – Приближи се и Ноел седна до Фен, а Мимоза мъркаше по кожата му. – Мисля, че – каза той с поглед, вперен в ангела, който дори сега дърпаше нещата дълбоко в него – трябва да изпратиш Амария от този двор.
Тиха въздишка, овехтяла ръка, която стискаше бастуна.
– Тя винаги е изпитвала ревност към ангелите, която никога не съм разбирал. Тя е красива жена, почти безсмъртна, и все пак всичко, което вижда, са нещата, които не може да има, не може да прави.
Ноел не каза нищо, защото Фен говореше истината. Амария може и да се възприема като възрастен човек, но в много отношения беше разглезено дете.
– Понякога си мисля – продължи Фен – че и направих лоша услуга, като помолих Нимра да вземе предвид годините ми на служба като част от Договора на дъщеря ми. Един век служба може би щеше да я научи да цени това, което е – защото ангелите го ценят.
Ноел не беше толкова сигурен. Само предишния ден беше видял как Амария държи чаша кафе пред Вайълет, казва на малката прислужница, че е студено, след което излива течността много умишлено на пода. Имаше и други действия, когато тя се смяташе за незабелязана, а след това и разговорът тази вечер. Егоизмът в природата ѝ изглеждаше вроден, неизменен като камък. Но дали се бе превърнал в смъртоносен, предстоеше да разберем.
– Твоето беше дар от любов – каза той на Фен, когато Нимра се надигна от изследването на растенията и погледна през рамо.
Вече му беше познат начинът, по който кожата му се напрягаше в очакване при докосването на погледа ѝ. От онази разходка в градината не бяха осъществявали повече физически контакт, но Ноел откриваше, че независимо дали се съмнява в истинската ѝ същност, тялото му вече не е против на идеята за близост.
Не и когато ставаше дума за тази жена. Никога досега не беше имал ангелска любовница. Не беше достатъчно красив, за да бъде преследван от онези ангели, които поддържаха хареми от мъже, и той се радваше за това. От друга страна, повечето ангели бяха твърде нечовешки за суровата сексуалност на неговата природа.
Нимра обаче не приличаше на нито един друг ангел, когото бе срещал, беше загадка в загадката. Неведнъж я бе виждал в градините, с пръсти буквално в земята. Веднъж или два пъти, когато бе измърморил нещо не особено изискано под носа си, очите ѝ бяха блеснали не с упрек, а с чувство за хумор.
И сега, когато заобиколи езерото, за да застане с ръка на рамото на Фен, а косата ѝ падаше около нея на меки къдрици, изражението ѝ беше любопитно по начин, който той намираше за неочакван за ангел на нейната възраст и сила.
– Съблазняваш ли котката ми, Ноел?
Той погали с длан дремещото тяло на Мимоза.
– Аз съм този, който е съблазнен.
– Наистина. – Една-единствена дума, преплетена със сила. – Виждам, че жените в двора са доста запленени от теб. Дори срамежливата Вайълет се изчервява, когато си близо до нея.
Малката прислужница се бе оказала източник на информация за двора, когато Ноел я проследи в кухнята и я омагьоса да говори с него. Той вече бе изместил другите двама слуги от списъка на заподозрените, след като финото разследване – използвайки достъпа си до ресурсите на кулата – не бе разкрило слаби места в живота им, които да правят Сами или Ричард уязвими за обръщане, нито признаци за внезапно забогатяване.
А след разговора си с Вайълет беше сигурен, че тя също няма нищо общо с опита за убийство. За разлика от фалшивата безхитрост на Амария, тази на Вайълет беше съвсем истинска – въпреки грозното ѝ минало.
Избягала от доведения си баща, който я бе гледал с твърде голям интерес, Вайълет се бе сринала полугладна на края на имението на Нимра. Ангелът е летял над земите си, видял е момичето и го е отнесъл у дома на ръце. Беше се погрижила за здравето на Вайълет и когато тийнейджърката се отдръпна от мисълта за училище, ѝ беше наела учител.
Макар че Нимра не очакваше услуги от толкова младо момиче, гордото момиче настояваше да си „изкарва хляба“ със сутрешните си задължения, а следобедите бяха отделени за обучението ѝ.
– Обожавам я – бе казала Вайълет на Ноел с яростна преданост. – Няма нещо, което не бих направила за лейди Нимра. Нищо.
Сега Ноел вдигна очи.
– Вайълет е по-склонна да ми устрои засада в тъмна нощ, ако смята, че съм заплаха за теб, отколкото да флиртува с мен.
Фен се ухили.
– Той има право за това. Това дете боготвори земята, по която ходиш.
– Ние не сме богове, за да ни се кланят – каза Нимра с притеснен израз на лицето си. – Не бих ѝ го пожелала – тя трябва да разпери криле, да живее собствения си живот.
– Тя е като спасено кученце – каза Фен и се изкашля в треперещ юмрук. – Дори да я изгониш, да я изпратиш по света, тя най-упорито ще се върне на твоя страна. Можеш и да я оставиш – тя ще намери собственото си щастие по-бързо, ако успее да направи каквото може, за да осигури твоето.
– Много мъдро. – Нимра не положи усилия да помогне на стареца, докато Фен се мъчеше да се изправи на крака.
Помощта, както разбра Ноел, докато и той се изправяше, нямаше да бъде нито желана, нито приета. Връщането беше бавно и тихо, крилата на Нимра докосваха тревата пред него, докато вървеше рамо до рамо с Фен.
Разхождайки се зад тях, Ноел се чувстваше доволен по начин, който трудно можеше да се опише. Влажната луизианска нощ, въздухът, изпълнен със звуци от крякането на жаби и шумоленето на листата, тихият глас на Нимра, която говореше с Фен, това беше пищно море, което го обгръщаше, притъпявайки суровите ръбове в него, частите, които все още бяха счупени.
– Лека нощ, милейди – каза Фен, когато стигнаха до малката самостоятелна къщичка, която споделяха с Амария. Той каза на Ноел: – Ще помисля върху това, което каза. Но аз съм стар човек – тя ще си отиде, когато мен вече няма да ме има, така или иначе.
Крилете на Нимра издадоха шумолящ звук, докато тя ги наместваше, преди да се присъедини към Ноел, за да се върнат в къщата. Заобикаляйки основните стаи в неизказано съгласие, те се насочиха към личното ѝ крило – стаята на Ноел беше до нейната, зоната беше лична.
– Амария може и да има своите недостатъци – каза накрая Нимра, като протегна ръце, когато Мимоза отново се размърда – но тя обича Фен.
Ноел внимателно прехвърли котката. Мъркайки щастливо в прегръдката на господарката си, Мимоза се върна към съня си. Ноел закопча няколко копчета на ризата си, но остави останалите разкопчани, а нощният бриз се полюшваше върху кожата му.
– Знаеш ли, че Асирани е влюбена в Крисчън?
Въздишка.
– Надявах се, че това е само увлечение, което ще премине. – Тя поклати глава. – Крисчън е много твърд във възгледите си – смята, че ангелите трябва да се чифтосват само сред себеподобните си.
– Ах. – Това обясняваше интензивността на реакцията на ангела към Ноел. – Това не е общоприето мнение. – Особено когато ставаше дума за най-могъщите вампири.
– Крисчън смята, че двойките ангел-вампир са нежелателни, тъй като такава двойка не може да създаде дете – а ние и без това имаме толкова малко деца.
Ноел си помисли за ангелските деца в Убежището, толкова уязвими с тромавите си крила и пухкавите си детски крачета, а трилинейният им смях беше постоянна музика.
– Децата са дар – съгласи се той. – Нещо, което… – Той спря да говори, когато Мимоза издаде мъничък звук на страдание.
– Извинявам се, мъниче – каза Нимра и погали котката, докато тя не отпусна глава. – Повече няма да те стискам толкова силно.
По вените на Ноел премина ледена тръпка. Когато Нимра не каза нищо повече, той си помисли дали да не го остави, но бавно пробуждащата се част от него настояваше да се занимава с нея, да открие тайните ѝ.
– Ти си загубила дете.
Нежността в гласа на Ноел разкъса раната докрай.
– То нямаше шанса да стане дете – каза Нимра, думите се озоваха като стъклени парчета в гърлото ѝ, кръвта се събра в гърдите ѝ, както някога в краката ѝ. – Утробата ми не можеше да го носи и затова го загубих, преди да се е оформило истински.
Тя не бе говорила за изгубеното си бебе от онази ужасна нощ, когато бурята се бе стоварила върху къщата с неумолима ярост. Фен беше единственият, който я беше намерил, единственият, който знаеше какво се е случило. Ейтриъл бе напуснал месец преди това, след като бе забил нож право в сърцето ѝ.
– Съжалявам. – Ръката на Ноел върху тила ѝ, силна и мъжествена, той я галеше по същия начин, по който бе галил Мимоза преди малко.
Но не спря с косата ѝ, а премести ръката си надолу към долната част на гърба ѝ, като внимаваше да не докосне вътрешните повърхности на крилата ѝ – това беше интимност, която трябва да се дава, а не да се взема. Притисна основата на гръбнака ѝ. Тя подръпна глава, уплашена.
Вместо да се отдръпне, той изви тялото си към нейното, а Мимоза дремеше между тях. Той нямаше право да я държи по такъв познат начин, нямаше право да докосва ангел с нейната сила… но тя не го спря. Не искаше да го спре. Беше минало много време, откакто някой я беше държал.
Сложила глава на гърдите му, а сърцето му биеше силно и равномерно, тя вдигна очи към сребърната светлина на полумесеца.
– Луната беше тъмна тази нощ – каза тя, споменът се запечата в самите ѝ клетки, за да се пренесе през цялата вечност – въздухът се раздираше от писъка на буря, която поваляше дървета и вдигаше покриви. Не исках бебето ми да ме изостави в тъмното, но нямаше какво да направя.
Той я притисна по-силно, а ръката му се допря до крилото ѝ. Все пак той не се отдръпна, макар че всички вампири бяха обучени да знаят, че ангелите не обичат крилата им да бъдат докосвани, освен от тези, които смятат за свои близки.
Част от нея, онази, която притежаваше арогантността на раса, която управляваше света, беше засегната. Но по-голямата част от нея беше тихо доволна от отказа на Ноел да спазва правилата в ситуация, в която те нямаше да му послужат.
– Нямах деца като смъртен – промърмори той, а свободната му ръка се движеше по косата ѝ – и знам, че е малко вероятно някога да ги имам сега.
– Малко вероятно, но не и невъзможно.
Вампирите имаха възможност за около двеста години след Създаването си да създадат деца, като това потомство беше смъртно. Ноел е бил създаден преди двеста двадесет и една години. Беше чувала за едно-две деца, заченати след този период от време.
– Искаш ли да имаш дете?
– Само ако това дете е създадено с любов. – Ръката му се сви в косата ѝ. – И аз имам деца, които смятам за семейство.
– Да. – Мисълта за детския смях, който танцува над тресавищата, облекчи болката в сърцето ѝ.
– Мисля, че бих искала да прекарвам време с тях.
– Ще те заведа, ако искаш – предложи той със смях. – Но те предупреждавам – те са много диви. Бебетата вероятно ще те дърпат за крилата и ще очакват да ги гушнеш под най-малкия предлог.
– Истинско мъчение. – Още един смях, гърдите му вибрираха под бузата ѝ. – Ти не спиш, Ноел – каза му тя след дълги, тихи мигове, придържана от равномерния ритъм на сърцето му, това голямо тяло, топло около нейното. – Чувам те да се разхождаш в коридора.
Първата вечер тя се бе зачудила защо той не напуска крилото и не се отправя към градините. Едва по-късно разбра, че той се държи така, както го беше нарекла – нейният вълк. Всеки убиец трябваше да мине през Ноел, за да стигне до нея. Макар че тя беше по-силната, неговата постъпка ѝ беше оставила чувството на доверие, което Полунощ беше откраднал от нея.
– Вампирите се нуждаят от малко сън – каза той, гласът му беше далечен, макар че продължаваше да я държи.
Тя знаеше, че не това е причината той да дебне коридорите като звяр в клетка, но реши да запази мълчание. Твърде много граници вече бяха преминали тази нощ и щеше да има последствия, неща, с които никой от двамата все още не беше готов да се сблъска.
На следващия ден сърцето на Нимра се разби отново. Беше в библиотеката и преглеждаше контактите си, за да открие кой от нейния двор може да има връзки с някой, който може да получи достъп до Полунощ – факт, който беше проверила по-рано без резултат, но Ноел беше поискал да провери отново, в случай че се появи нещо ново – когато в стаята влетя Вайълет. По лицето на момичето се появиха сълзи.
– Милейди, Мимоза… – Нимра се затича около бюрото, преди Вайълет да довърши словото си.
– Къде.
– В градината, до балкона.
Това беше любимото място за слънчеви бани на възрастната котка. Преминавайки през коридорите, Нимра изтича на балкона, за да открие Ноел и Крисчън, които се гърчеха в дъното на стъпалата. Ноел беше напълнил ръцете си с нещо и сърцето на Нимра се сви при осъзнаването на тежестта му, а скръбта ѝ беше смекчена единствено от знанието, че Мимоза е живяла пълноценен и щастлив живот. Тогава Крисчън я видя и се издигна във въздуха, за да кацне на балкона пред нея.
– Милейди, по-добре ще е, ако не…
Нимра вече се издигаше над него, широко разперила криле, а скръбта ѝ се трансформираше в странен вид паника при опита му да я спре да отиде при Мимоза. Когато се приземи срещу Ноел, първото нещо, което видя, беше кухата сива опашка, увиснала върху ръката му.
– Твърде късно е… – Едно слабо мяукане я накара да скочи напред, за да вземе Мимоза от ръцете му.
Той подаде котката, без да каже нито дума. Мимоза сякаш се успокои, щом се озова в ръцете на господарката си, главата ѝ лежеше тежко на гърдите на Нимра, докато Нимра ѝ гукаше.
Пет тихи минути по-късно и любимата ѝ дългогодишна спътница си отиде. Като се бореше със сълзите, защото не можеше да се види, че ангел с нейната власт и отговорност се разкъсва, Нимра вдигна глава и срещна сините очи, които бяха станали бледи от гняв.
– Какво трябва да знам?

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!