Глава 4
Изненадана, Нимра вдигна очи и срещна студения син поглед на вампир, който не би трябвало да е там.
– Кой – изръмжа Огъстъс – е той?
– Мъжът, когото Нимра е избрала – каза Ноел с нещо, което тя знаеше, че е умишлено неуважение в тона му. Масивните ръце на Огъстъс се свиха в юмруци.
– Ще ти счупя мършавия врат, кръвопиецо.
– Увери се, че ще го откъснеш, иначе ще се възстановя – отвърна Ноел, установявайки тялото си в бойна позиция.
– Стига. – Нимра нямаше представа какво си мисли, че прави Ноел, но с това щяха да се заемат, след като тя разреши проблема с Огъстъс.
– Ноел е мой гост – каза тя на другия ангел – както и ти. Ако не можеш да се държиш като цивилизовано същество, вратата е точно там.
Огъстъс всъщност ѝ изръмжа, издавайки годините, които беше прекарал като воин в двора на Титус, завладявайки и плячкосвайки.
– Аз те чаках, а ти ме захвърли заради красиво момче вампир.
Нимра знаеше, че би трябвало да се ядоса, но единственото, което почувства, беше ожесточена привързаност.
– Наистина ли си мислиш, че не знам за харема от танцьорки, които държиш в този твой замък?
Той имаше благородството да наведе глава.
– Нито една от тях не е като теб.
– Миналото е минало – прошепна тя, постави ръка на гърдите му и се издигна на пръсти, за да притисне целувка към челюстта му. – Ейтриъл беше приятел и на двама ни, и предаде и двама ни. Ти не трябва да плащаш за това.
Ръцете му я обгърнаха, солидни и силни.
– Ти не си покаяние, Нимра.
– Но и аз не съм твоя. – Тя прокара ръка по предната част на дясното му крило. Това беше позната ласка, но не и интимна. – Върни се у дома, Огъстъс. Жените ти ще копнеят за теб.
Той се намръщи и погледна Ноел.
– Сложи синина на сърцето ѝ и ще превърна цялото ти тяло в синина.
С това той си тръгна. Ноел се взираше след ангела, докато той не изчезна от погледа.
– Кой е Ейтриъл?
Погледът на Нимра блесна от гняв, когато се втренчи в неговия.
– Това не е твоя грижа. – Вратата на библиотеката се затръшна в знак на хладнокръвие. – Ти си тук само с една цел.
Много внимателно формулирано, помисли си Ноел, наблюдавайки как тя отиде до плъзгащите се врати, които водеха към градините, и ги бутна. Всеки, който слушаше, щеше да стигне до очевидното заключение.
– Както казах, Ноел – продължи Нимра – внимавай да не отидеш твърде далеч. Аз не съм девойка, която да защитаваш.
Излизайки с нея в градините, той не каза нищо, докато не стигнаха до ръба на потока, който минаваше през земите ѝ. Водата беше хладна и чиста.
– Не – съгласи се той, знаейки, че е преминал границата. И все пак не можеше да се извини – защото не съжаляваше, че се е намесил. – Имате интересен двор – каза той вместо това, когато се увери, че са сами, а във въздуха се носеше тежък аромат на зюмбюл, макар че не виждаше никакви следи от растението.
– Наистина.
Все още докосната от студа на властта, Нимра седна на същата пейка от ковано желязо, която беше използвала по-рано, а крилете ѝ се разпериха зад нея, като нишките от топаз блестяха на слънчевата светлина.
– Фен е твоите очи и уши и е такъв от дълго време – каза той – а Амария е направена само защото успокоява сърцето му, че тя ще живее дори след като него вече го няма.
Отговорът на Нимра нямаше нищо общо с неговите заключения.
– Ноел. Разбери това. Никога не мога да изглеждам слаба.
– Разбрах. – Слабостта можеше да я доведе до смърт. – Но няма слабост в това да имаш вълк до себе си.
– Стига този вълк да не се стреми да завладее властта.
– Този вълк няма такова желание. – Слязъл на хълбоците си, той се заигра с едно изгладено от реката камъче и го прекара през пръстите си, докато се връщаше към темата за Фен и Амария. – Винаги ли си толкова любезна към двора си?
– Фен е заслужил много повече, отколкото някога е поискал – каза Нимра, чудейки се дали Ноел наистина е способен да бъде неин вълк, без да се домогва до властта. – Ужасно ще ми липсва, когато си отиде.
Тя видя, че е изненадала Ноел с признанието си. Ангелите, особено онези, които са достатъчно стари и силни, за да притежават територии, не са били създадени да бъдат емоционални, сърдечни същества.
– Кой ще ти липсва, когато го няма? – Попита тя, дълбоко любопитна какво се крие зад твърдия щит на личността му. – Имаш ли човешки познати и приятели.
Не очакваше той да отговори, затова когато го направи, трябваше да скрие собствената си изненада. Само десетилетията опит правеха това възможно – Ейтриъл ѝ беше оставил това, ако не друго.
– Роден съм в английско тресавище – каза той, а гласът му се промени, за да издаде и най-слабата следа от акцент от отдавна отминали времена. Тя го намери за очарователен.
– Кога си бил направен? – Попита тя. – Бил си по-възрастен.
Вампирите наистина остаряваха, но толкова бавно, че промените бяха незабележими. Линиите на зрялост по лицето на Ноел идваха от човешкия му живот.
– Тридесет и две – каза той, а очите му се спряха на един пухкав бръмбар, който бръмчеше до натежалия от плодове храст с росен вдясно от Нимра. – Мислех, че имам още един живот пред себе си, но когато открих, че пътят е отрязан, реших, че какво пък, може и да се опитам да стана Кандидат. Никога не съм очаквал, че ще бъда избран от първия опит.
Нимра наклони глава под ъгъл, съзнавайки, че ангелите щяха да се борят, за да го вземат за своя двор, този мъж със сила и интелигентност.
– Този друг живот, включваше ли жена?
– Не винаги ли е така. – В думите му нямаше горчивина. – Тя избра друг, а аз не исках друга. След като бях Превърнат, бдях над нея и децата ѝ и някъде по пътя се превърнах в приятел, а не в бивш любовник. Потомците ѝ ме наричат чичо. Скърбя за тях, когато си отидат.
Нимра се замисли за дивата, брулена от ветровете красота на земята, в която се беше родил, и установи, че тя му подхожда до съвършенство.
– Живеят ли все още в тресавищата.
Кимва, косата му блести на слънчевата светлина.
– Те са горди хора, горди още повече със земята, която наричат своя.
– И ти.
– Блатата завладяват душата ти – каза той, а в гласа му звучаха тъмните и богати ритми на родината му. – Връщам се, когато ме призовът.
Принудена да надникне в миналото, на този сложен мъж, тя откри, че крилата ѝ се разгъват още повече, а слънцето на Луизиана е топла ласка по перата ѝ.
– Защо акцентът ти изчезва в нормален разговор?
Повдигане на рамене.
– Прекарал съм много, много години далеч от тресавищата, но за посещения тук и там… – Пускайки камъка, той се изправи на крака – висок над метър и осемдесет, мускулест мъж с изражение, което изведнъж стана изцяло делово. – Фен, Асирани, Крисчън и Амария – каза той. – Те ли са единствените, които имат достъп до теб на толкова интимно ниво?
– Има и още един – каза тя, съзнавайки, че моментът е приключил. – Ексетър е един ангел, който е с мен повече от век. Предпочита да прекарва времето си в стаята си в западното крило, преглеждайки научните си книги.
– Ще бъде ли на вечерята?
– Ще го помоля да присъства. – Трудно беше да си помисли, че миловидният, разсеян Ексетър иска да ѝ причини вреда. – Не мога да го подозирам, но тогава не мога да подозирам никого от тях.
– В момента няма нищо, което да сочи към някой от тях извън останалите, така че никой не може да бъде елиминиран. – Сложил ръце, той се обърна с лице към нея. – Огъстъс – разкажи ми за него.
– Няма какво да разказвам. – Свивайки крилата си, тя се изправи на крака. – Той е приятел, който смята, че трябва да бъде повече, че аз имам нужда той да бъде повече. Това е било решено.
Ноел видя, че Нимра не е свикнала да бъде разпитвана или притискана.
– Не мисля, че Огъстъс вярва, че това е било решено.
Хладнокръвна усмивка.
– Както обсъждахме по-рано – каза тя – такива неща не са в твоята компетенция.
– Напротив. – Като скъси разстоянието помежду им, той подпря ръце на хълбоците си. – Ядосаните мъже правят глупави, а понякога и смъртоносни неща.
Намекна, че се е ядосала, когато посегна да отмахне едно малко бяло цветче, паднало на рамото ѝ.
– Не и Огъстъс. Той винаги е бил на първо място приятел.
– Без значение в какво ще решиш да вярваш, чувствата му не са на приятел.
Ноел бе зърнал необузданата ярост на лицето на големия ангел, когато Огъстъс за първи път бе разбрал какво очевидно е Ноел за Нимра. Бели линии ограждаха устата на Нимра.
– Въпросът е спорен. Огъстъс ни посещава, но не беше тук, когато в чая ми беше сложена Полунощ.
– Каза, че храната ти се поверява на определени слуги – посочи Ноел, а във вените му се извиваше изискан, примамлив аромат, който нямаше нищо общо с градините. – И все пак фокусът ти явно е насочен към вътрешния ти двор в издирването на предателя. Защо.
– Слугите са хора. Защо да рискуват смъртоносното наказание. – Попита тя с нещо, което изглеждаше като истинско недоумение. – Животът им и без това е толкова кратък.
– Ще се изненадаш какво ще рискуват смъртните.
Той прокара ръка през косата си, за да потисне желанието да протегне ръка, да усуче около пръста си една синьо-черна къдрица. Продължаваше да го тревожи колко лесно го привлича, когато от месеци нищо не бе прониквало в изтръпналата му вътрешност – особено когато все още не бе прозрял естеството на силата, която бе в основата на репутацията ѝ.
– Колко слуги трябва да имам предвид?
– Трима – съобщи му Нимра. – Вайълет, Сами и Ричард.
Той си отбеляза имената и попита:
– Какво ще правите днес?
Очевидно все още раздразнена, че се е осмелил да не се съгласи с нея, тя го погледна с чисто царствено високомерие.
– Пак повтарям, не е нужно да знаеш нищо. – Беше „само“ на двеста двайсет и една години, но бе прекарал това време в редиците на архангелските хора, а последните сто години – в гвардията точно под Седемте. Имаше своята собствена арогантност.
– Може и да не е – каза той, приближавайки се достатъчно, че тя трябваше да отметне глава назад, за да срещне погледа му, нещо, което знаеше, че няма да оцени – но аз бях учтив и цивилизован, опитвах се да водя разговор.
Очите на Нимра се свиха малко.
– Мисля, че никога не си бил учтив и цивилизован. Престани да полагаш усилия – това е нелепо.
Твърдението предизвика смях у него, звукът беше груб и неизползван, гръдните му мускули се разтегнаха по начин, по който не бяха го правили отдавна. Нимра установи, че е изненадана от въздействието на смеха на Ноел, от начина, по който той преобрази лицето му, освети синьото на очите му. Това беше проблясък на това, което беше преди събитията в Убежището – мъж с нотка на злост в очите и способност да се смее на себе си.
Така че, когато той се наведе под ъгъл с лакът в знак на покана, тя плъзна ръката си в извивката му. Топлината на тялото му се просмука през тънката материя на ризата, която носеше, навита до лактите, за да докосне кожата ѝ.
Мускулите му се раздвижиха под пръстите ѝ, докато вървяха. За миг тя забрави, че е ангел, който е с четиристотин години по-възрастен от него, ангел, който някой искаше да умре, и просто се превърна в жена, която се разхожда с красив мъж, който започва да я очарова, с грубите си ръбове и всичко останало.
Три дни по-късно Ноел имаше много добра представа за това как функционира съдът. Нимра беше безспорният му център, но не беше примадона. Думата „съд“ всъщност беше неправилно название. Това не беше екстравагантно място с официални вечери всяка вечер и придворни, облечени така, че да впечатляват, а основните им задачи бяха да изглеждат красиви и да целуват задници.
Дворът на Нимра беше изключително функционална единица, а уменията на мъжете и жените ѝ бяха очевидни. Крисчън – който не показваше признаци на размразяване към присъствието на Ноел – се занимаваше с ежедневните бизнес дела, включително с управлението на инвестициите, които поддържаха богатството на двора.
В някои задачи му помагаше Фен, макар че от това, което Ноел беше видял, това бяха по-скоро отношения между ментор и наставник. Фен предаваше щафетата на Крисчън, който можеше да е по-възрастен на години, но по-млад по отношение на опита. Асирани, напротив, беше социалният секретар на Нимра.
– Тя отхвърля по-голямата част от поканите – каза му разочарованият вампир на втория ден – което прави работата ми много трудна.
Въпреки това поканите – от други ангели, вампири на високо ниво и хора, желаещи да установят контакт с управляващия ангел – продължаваха да валят, което означаваше, че Асирани е постоянно заета.
Ексетър, ученият, оправдаваше репутацията си. Ексцентрична личност с кичури прашна сива коса, която стърчеше във всички посоки, и крила в изумително наситено жълто, обсипани с мед, той сякаш прекарваше времето си с глава в облаците. При по-внимателно вглеждане обаче се оказваше, че той е източник на съвети и информация за Нимра, когато ставаше въпрос за ангелската политика.
За разлика от него Фен държеше пръста си на пулса, когато ставаше въпрос за вампирското и човешкото население. Единствено Амария изглежда нямаше реална позиция, освен грижите за баща си.
– Оставаш в този двор заради Фен ли? – Попита я той онази вечер след рядката официална вечеря, докато стояха на балкона под сребърната светлина на полумесеца, а влажният въздух се преплиташе със звуците на насекоми, които се занимаваха с работата си, и с буйния мрак, който представляваше залива.
Другият вампир отпиваше от чашата с кървавочервена течност, която пееше за собствените сетива на Ноел. Но той се беше нахранил по-рано и затова гладът не беше нищо спешно, просто бучащо съзнание за силния вкус на желязото.
Преди щеше да пренебрегне чашата в ръката ѝ, за да се съсредоточи върху пулса на шията ѝ, на китката ѝ, но идеята да допре устата си до нейната кожа, до кожата на когото и да било, да има някой толкова близо до себе си – накара цялото му тяло да изстине, гладът се затвори със сурова окончателност.
– Не – каза тя най-накрая, изплезила език, за да събере капка кръв върху пухкавата си долна устна. – Дължа на Нимра предаността си за начина, по който бях Създадена, и макар да нямам с какво да го сравня, другите казват, че това е добра територия. Чувала съм истории за други съдилища, от които космите по ръцете ми настръхват.
Ноел знаеше, че тези истории са по-скоро верни, отколкото неверни. Много безсмъртни бяха толкова нечовешки, че смятаха хората и вампирите само за играчки за забавление, като управляваха чрез смесица от дълбок ужас и садистична болка.
За разлика от тях, докато слугите и придворните на Нимра се отнасяха към нея с най-голямо уважение, в тях нямаше остър привкус на страх, нито пък скимтяща нервност. И все пак…
Нито един владетел, в когото е имало дори жилка доброта, не би могъл да удържи толкова брутални претенденти като Назарах. Това го накара да се усъмни в истинността на всичко, което бе видял досега, да се запита дали не е бил изигран от най-изкусния противник, от ангел, който е имал шест века, за да научи занаята си. Амария направи крачка по-близо, твърде близо.
– Ти също го усещаш, нали. Лъжите тук. – Шепот. – Намеците за скрита истина. – Ароматът ѝ беше дълбок и разкошен, горещо чувствен, без фини нотки.
Дръзкият аромат отговаряше на истината за нейната природа – всичко цветно, секс и красота без мисъл за бъдещите последствия. Млада. В сравнение с нея той се чувстваше древен.
– Нов съм в този съд – каза той, макар че беше обезпокоен от въпроса ѝ, от намека ѝ. – Много добре знам какво не знам.
Устните ѝ се извиха, което имаше злокобен край.
– И, разбира се, трябва да угодиш на господарката си. Без нея нямаш място тук.
– Не съм шифър – каза Ноел, знаейки, че всички тук вече трябваше да са проучили миналото му.
Крисчън явно го беше направил, макар че Ноел не мислеше, че ангелът ще сподели какво е изкопал – в Крисчън имаше някаква скована гордост, която казваше, че е над клюките – но не беше единственият с връзки.
Най-безопасно би било да предположи, че целият вътрешен двор знае за миналото му – и доброто, и грозното.
– Винаги мога да се върна към службата си в гвардията на Рафаел. – Пръстите и докоснаха челюстта му, топли и ласкави.
– Защо я напусна?
Той направи дискретна крачка назад, отдръпвайки се вътрешно от неканения допир.
– Завърших договора си преди повече от век, но останах при Рафаел, защото да работиш за архангел е вълнуващо. – Беше видял и направил невероятни неща, беше използвал всяка частица от уменията и интелекта си, за да изпълни поставените му задачи. – Но Нимра е… уникална. – Това също беше вярно.
Тонът на Амария се опита да придаде фалшива лекота, но горчивината ѝ беше твърде дълбока, за да бъде скрита.
– Тя е ангел. Вампирите не могат да се мерят с нейната красота и грация.
– Зависи от вампира – каза Ноел и се обърна към отворените балконски врати.
Погледът му се спря на масата в главната стая – Асирани докосна ръката на Крисчън в покана, която беше недвусмислена. Облечена в чионгам от най-дълбоко индиго, обграден със злато, с отметната от лицето коса, живата ѝ красота беше зашеметяващ контрапункт на почти ацетовата елегантност на Крисчън.
Ангелогласният мъж се наведе, за да чуе какво има да му каже, но се държеше с неестествена строгост, а устата му бе поставена в неусмихната линия.
– Погледни ги – промърмори Амария и той осъзна, че тя е проследила линията на погледа му. – Асирани някога се е опитвала да спечели обичта на Крисчън, но в сравнение с Нимра тя пада на второ място. -Думите отново съдържаха скрити остриета. – Асирани е зашеметяваща жена сама по себе си.
Ноел наблюдаваше как Крисчън отдръпна ръцете на вампира с неумолима нежност и се отдалечи. Изражението на Асирани се затвори, гръбнакът ѝ се превърна в стоманен прът. Амария сви рамене.
– Ще се върнем ли вътре.
Ноел имаше чувството, че е очаквал много по-голяма подкрепа за възгледите си, отколкото бе получил.
– Мисля, че ще остана още малко.
Тя си тръгна, без да каже и дума, като се вмъкна в главната стая в светкавица от яркочервено, каквато беше тясната коприна на роклята ѝ до глезена, а падащата ѝ въгленовочерна коса се полюшваше върху пищните извивки на тялото ѝ.
Той я видя как се приближава до Асирани, слага ръка на рамото на другата жена и я стиска. Когато тя наведе глава, за да заговори с вампира, той усети още едно женско присъствие – сложна, загадъчна орхидея в сравнение с ефектната роза на Амария.
Назад към част 3 Напред към част 5
