Глава 6
Той кимна към парче месо, което лежеше на земята до мястото, където Мимоза обичаше да се пече на слънце.
– Ще трябва да се изследва, но според мен е било отровено.
Той насочи вниманието ѝ към мястото, където бедната Мимоза бе повърнала, след като бе сдъвкала месото.
– Вайълет. – Прислужницата изтича долу с найлонова торбичка. Взе я и Ноел опакова месото.
– Аз ще се справя с него – каза той на Вайълет, когато тя отиде да го вземе от него.
Кимвайки, прислужницата се поколеба, после изтича обратно по стълбите.
– Ще направя на госпожата чай.
Никакъв чай нямаше да успокои гнева в сърцето на Нимра, но тя нямаше да опетни с него духа на Мимоза. Като държеше скъпия си стар домашен любимец, тя се обърна в посока към южните градини – дива местност, която беше любимото място за игра на Мимоза, преди възрастта да ѝ подреже крилата. Зад гърба си дочу два дълбоки мъжки гласа и разбра, че Ноел е спечелил спора, защото се появи до нея.
Не каза нито дума, докато Крисчън не кацна до него с малка лопатка в ръка. Хващайки я, тя чу как той промърмори нещо на ангела, преди Крисчън да си тръгне с шумолене на криле. Тя не направи никакво усилие да слуша разговора им, вниманието ѝ беше насочено към това да люлее Мимоза колкото се може по-нежно.
– Ти беше верен спътник – каза тя на котката, а гърлото ѝ се схвана. – Ще ми липсваш.
Някои – както смъртни, така и безсмъртни – биха я нарекли глупава, че дарява толкова много любов на същество с толкова мимолетен живот, но те не я разбираха.
– Безсмъртните – каза тя на Ноел, когато наближиха южните градини – живеят толкова дълго, че стават уморени, а сърцата ни се втвърдяват. За някои жестокостта и болката са единствените неща, които пораждат емоции.
Назарах, владетелят на Атланта и прилежащите райони, беше един такъв ангел, домът му беше наситен с писъци.
– Животното е невинно – каза Ноел, – без коварство или скрита мотивация. Да обичаш такова животно означава да възпиташ мекота в собственото си сърце.
Не я изненада, че той е разбрал тази тиха истина.
– Тя ме научи на толкова много неща.
Нимра пристъпи през извитата каменна арка, която водеше към скритите градини, които Мимоза бе обожавала. Тя чу как Ноел затаи дъх, когато зърна плетеницата от рози и диви цветя, сладкия пекан и други дървета, натежали от плодове, пътеките, обрасли до степен да са почти непроходими.
– Не знаех, че това съществува.
Той протегна ръка, за да докосне една екстравагантна бяла роза. Тя знаеше, че той не изпитва шок, а удивление. Подобно на младото коте, което някога беше Мимоза, Ноел носеше в себе си нотка дивост.
– Мисля, че ще ѝ хареса да бъде част от тази градина.
Гърлото ѝ беше сурово, покрито с шкурка. Ноел я последва мълчаливо, докато тя вървеше през заплетените пътеки към едно място под приютяващите ръце на една магнолия, която беше устояла на бурята, вятъра и времето. Когато тя спря, той взе лопатата и започна да копае.
Не отне много време да изкопае достатъчно дълбоко за тялото на Мимоза, но вместо да ѝ кимне да положи домашния си любимец, Ноел отиде до най-близкия натежал от цветове храст. Откъсвайки шепи от цветовете, той се върна и застла дъното на малкия гроб.
Нимра не можеше повече да сдържа сълзите си. Те се търкулнаха мълчаливо по лицето ѝ, докато Ноел се върна още два пъти. Когато свърши, гробът беше покрит с кадифен килим от розови, бели и жълти листенца, меки като прясно паднал сняг.
Като коленичи, Нимра целуна главата на домашния си любимец и го положи. Венчелистчетата се полюшваха по гърба на ръцете ѝ, докато ги вдигаше изпод Мимоза.
– Трябваше да донеса нещо, в което да я увия.
– Мисля, че – каза Ноел и обсипа Мимоза с още цветове – тя би предпочела това. Това е подходящо погребение за котка, която е обичала да скита, не мислиш ли.
Тя кимна отривисто и посегна назад, за да издърпа няколко от основните си пера.
– Когато беше коте – разказа тя на Ноел – Мимоза беше очарована от моите пера. Опитваше се да ги открадне, когато не я гледах.
– Успяваше ли някога?
– Веднъж или два пъти – каза тя и от нея се изтръгна воднист смях. – А после тичаше толкова бързо, сякаш беше самият вятър. Така и не открих къде е скрила перата ми.
С тези думи тя постави първообразите до Мимоза, преди да я покрие с още един слой венчелистчета.
– Довиждане, мъниче.
Ноел покри тихо гроба и постави още цветя отгоре, заедно с голям камък, който намери в градината. Те останаха дълги, спокойни минути край гроба, докато Нимра не усети по сетивата си ласка на вятъра, нежна като въздишка. Изпускайки тих дъх, тя се обърна и започна да се връща, а Ноел беше до нея. Той докосна ръката ѝ до рамото.
– Чакай. – Подпря лопатата на едното си бедро и с палците на двете си ръце избърса сълзите по лицето ѝ. – Ето – прошепна той – сега отново си Нимра. Силна, жестока и безпощадна.
Тя се наведе към докосването и когато той обгърна лицето ѝ, когато допря устните си до нейните, не му напомни, че ролята му е на неин вълк, а не на любовник. Вместо това му позволи да отпие от устата ѝ, позволи му да стопли студеното място в сърцето ѝ с грубата топлина на мъжествеността си. Когато той вдигна устата си, тя стисна ръка в ризата му.
– Още, Ноел. – Почти заповед.
Поклащайки глава, той отметна косата ѝ с нежност, каквато никога не беше изпитвала от любовник.
– Няма да се възползвам от теб. Днес ще бъда твой приятел.
– Фен ми е приятел от десетилетия – каза тя и плъзна ръката си в неговата, когато той ѝ я предложи. – И никога не се е осмелявал да сложи устата си върху моята.
– Очевидно е, че ще бъда друг вид приятел.
Лекомислените думи ѝ послужиха да се успокои, докато до момента, в който излязоха в главните градини, тя отново беше ангелът, който управляваше Ню Орлиънс и околностите му – твърд, силен и безпощаден.
– Ще откриеш кой е наранил Мимоза – каза тя на Ноел – и ще ми кажеш.
Нямаше да има милост за извършителя. Първото нещо, което Ноел направи, след като придружи Нимра до личния ѝ кабинет, беше да тръгне да издирва Вайълет. Слугинята го погледна мимолетно, но многозначително, когато му донесе найлоновата торбичка, чието съдържание по-рано бе предал на Крисчън, защото трябваше да бъде до Нимра, когато погребваше Мимоза. Той обаче не беше направил повече от три крачки от частното крило, когато Вайълет влезе в коридора с поднос за чай.
– Видях лейди Нимра да се връща – каза тя, а около очите ѝ се появиха линии на тревога. – Трябва ли….
– Ще я попитам – каза Ноел. – Изчакай ме тук.
Тийнейджърката бързо поклати глава, докато Ноел се промъкна вътре. Нимра стоеше до прозореца, с гръб към вратата. Оставяйки подноса на масичката за кафе, той отиде да застане зад нея, с ръце на раменете ѝ.
– Яж нещо.
– Още не, Ноел.
Знаейки, че тя трябва да скърби насаме, тази силна жена, която е имала сърцето да обича едно толкова малко и беззащитно същество, той я остави с мимолетно погалване по косата. Вайълет се беше скрила наполовина в една ниша, а очите ѝ бяха уплашени.
– Ноел, ако ме види, ще разбере.
– Кой? – Попита той, макар че имаше много добра представа.
– Амария. – Момичето се прегърна силно. – Мислела е, че няма никой в кухнята, когато е влязла, защото аз винаги се крия, когато тя е наблизо – тя е злобна. – Преглъщащ дъх. – Видях я да взема месото и си помислих, че е странно, но не се притесних за това.
– Благодаря ти, Вайълет – каза той, сигурен, че тя говори истината. – Никой няма да разбере, че информацията е дошла от теб.
Слугинята вдигна рамене.
– Ако трябва, ще се закълна като свидетел пред целия съд. Мимоза умира толкова скоро след Кралица, това ще да е разбило сърцето на милейди. Някои казват, че тя няма такова, но аз знам друго.
Ноел остана в коридора дълги минути, след като Вайълет си тръгна, обмисляйки изявлението на прислужницата. Като оставим настрана вярата му в нея, фактът беше, че това беше нейната дума срещу тази на един вампир. Вампир, който беше дете на най-доверения член на двора на Нимра.
Амария можеше да се обърне и да обвини Вайълет в същото деяние. Когато реши как да постъпи, вече се беше стъмнило. Отдалечавайки се от частното крило, той се спусна не към главната трапезария, а към вилата на Фен.
Както очакваше, Амария си беше вкъщи с баща си. Влязъл по покана на Фен, Ноел поседя известно време с възрастния мъж, като разговаряха за нищо и всичко. Когато стана дума за Мимоза, той се увери, че погледът му се среща с този на Амария.
– Имам много добра представа за човека, който стои зад тази страхлива постъпка – каза той, без да полага усилия да скрие презрението си. – Въпросът е само колко трудно ще го направи.
От начина, по който лицето на Амария се изцеди от кръвта, стана ясно, че тя разбира заплахата. И ако във вампира имаше нещо истинско и добро, то това беше любовта ѝ към баща ѝ. Очите ѝ го умоляваха да не повдига темата пред Фен. Тъй като Ноел нямаше никакво желание да наранява стареца – никога не би осъществил неизречената заплаха – той се извини след още няколко минути.
– Ще се поразходя малко с Ноел, татко – каза женската вампирка и се изправи на крака в паднал ярковиолетов плат, който изглеждаше лек и ефирен като вятъра, а простата рокля оставяше ръцете ѝ голи и флиртуваше с глезените ѝ.
– Върви, върви. – Ухили се Фен. – Само не забравяй, че той принадлежи на един ангел. Не се опитвай да бракониерстваш там.
По твърдостта на усмивката на Амария личеше, че тя не оценява напомнянето за мястото ѝ в йерархията на нещата. Но тонът ѝ беше лек, когато каза:
– Нали ми приписваш няколко мозъчни клетки.
Това предизвика избухлив смях у Фен, а гърдите му се разтрепериха по начин, който притесни Ноел. Амария веднага беше до него.
– Татко.
Фен махна с ръка на помощта.
– Върви, Амария.
– Трябва да се обадим на лекар – каза Ноел, без да харесва напрегнатото дишане на Фен.
Отговорът на Фен беше смях, а тъмните му очи блестяха.
– Докторът не може да направи нищо за възрастта. Аз съм стар човек с кости на стар човек.
Когато Амария се поколеба, Фен подкани Ноел да я изведе навън. Ноел щеше да настоява за лекар, но само един поглед към лицето на Фен му подсказа, че това ще бъде загубена битка – тялото на възрастния мъж може и да е отслабнало, но волята му е останала силна като стомана. Такава воля изискваше уважение.
– До следващия ни разговор – каза той на Фен, докато си тръгваше с кимване, вземайки Амария със себе си.
Дъщерята на Фен мълчеше, докато вървяха навътре в зелената шир на градините, стъпките ѝ бяха отривисти, а гръбнакът ѝ – скован.
– Откъде знаеше, че съм аз? – Каза тя в мига, в който се озоваха на уединено място, под прегръдките на старо изпочупено дърво с кора в най-тъмнокафяво.
– Това няма значение. Това, което има значение, е защо.
Повдигна рамене грациозно, а красотата ѝ бе помрачена от дребнавата грозота на изражението ѝ.
– Какво ти пука. Нейно благородие ще ме екзекутира за това, че съм сложил край на страданията на това ужасно старо нещо, и всичко ще бъде наред с нейния съвършен свят.
Ноел бе забелязал необяснимата враждебност на Амария към Нимра скоро след първата им среща, но тази бездуховност бе нещо неочаквано.
– Защо, Амария? – Попита той отново, улавяйки едно листо, което се носеше към земята.
Съскайки, вампирът посочи треперещ пръст към него.
– Тя ще живее вечно, докато аз трябва да гледам как баща ми умира. – Юмрукът се удари в сърцето ѝ. – Той поиска да бъде направен, а тя му отказа. Сега той е старец, който поема последните си глътки въздух и го боли всеки миг.
Ноел не знаеше как ангелите подбират онези, които трябва да бъдат Създадени, но беше част от старшата гвардия на Рафаел достатъчно дълго, за да разбере, че в това има някакво ниво на биологична съвместимост. От всичко, на което беше станал свидетел във връзката на Нимра и Фен, ставаше ясно, че ангелът би направил Фен, ако можеше.
– Знае ли баща ти, че се чувстваш по този начин. – Попита той, като прокара палец по гладката зелена повърхност на листа в ръката си.
Лицето ѝ се изкриви в маска на ярост.
– Той я обожава… що се отнася до него, кучката не може да сгреши. Той дори не я обвинява за това, че умира. Той ми каза, че има неща, които не знам. Това беше оправданието му за нея.
Беше невъзможно да не съжали болката, която бе подтикнала Амария към такава отвратителна постъпка, но това по никакъв начин не намаляваше нейното престъпление или неговия гняв.
– И Полунощ.
– Не съм направила нищо в полунощ. – Язвителен отговор. – Дадох на котката месото малко след зазоряване. Ето, имаш своето признание. Заведи ме при онзи, който ти държи каишката.
Копнежът не оказа влияние. За разлика от Амария, Ноел знаеше кой е и, макар Нимра да не беше съгласна, разбираше, че дори един ангел не може да стои сам. Рафаел имаше своите Седем.
Нимра щеше да има Ноел. Защото, тайни или не, той все повече се убеждаваше, че това, което вижда, е истина, а жестоката репутация на Нимра – най-хитрата илюзия. Вместо да отведе дъщерята на Фен в частното крило, той я настани в библиотеката на долния етаж и – като видя Крисчън – го помоли да се погрижи да остане там.
– Приличам ли на ваш слуга? – Леден въпрос.
– Сега не е моментът, Крисчън. – Проницателните очи на ангела се свиха, преди да кимне.
– Аз ще пазя.
Нимра поклати глава в зашеметено недоверие, когато Ноел ѝ съобщи самоличността на извършителя.
– Знаех, че е малко обидена, но никога не бих повярвала, че е способна на такова нещо.
– Убеден съм, че тя няма нищо общо със Полунощ – продължи Ноел с прагматичен тон, но в очите му тя видя острието на най-черния гняв. – Изглеждаше истински объркана, когато ѝ споменах за това.
Лед, мрачен и студен, нахлу във вените ѝ.
– Така че имам двама, които ме мразят, в двора си – това поставя в центъра на вниманието способността ми да чета хората си, нали?
– Този съд има сърце, което липсва на повечето. – Свирепи думи от нейния вълк. – Не позволявай на тези като Амария и подобните ѝ да откраднат това, което си изградила тук.
Той протегна ръка. И зачака. Никога не мога да изглеждам слаба. Все пак тя протегна ръка и я плъзна в грубата топлина на неговата, искайки да се почувства „човек“, макар и само за няколко мига, преди да се превърне в чудовище.
Пръстите му се свиха около нейните, малък акт на притежание. Тя се зачуди дали не иска да предяви претенции сега, когато тя не може да ги приеме, но той пусна ръката ѝ в мига, в който излязоха по коридорите, където можеха да срещнат други хора, наблюдавайки с проницателни сини очи как тя отново се превръща в Нимра Владетелката.
– Знае ли Фен? – Попита тя, като не искаше такава болка за приятеля си.
– Не съм му казвал.
– Добре – кимна Нимра.
Никой от тях не проговори повече, докато не влязоха в библиотеката, а Крисчън размени твърдо кимване с Ноел, преди другият ангел да си тръгне. Затваряйки вратата, Ноел застана с гръб към тях, докато тя премина по пода, за да се изправи пред мрачната Амария, която стоеше пред неизползваната камина, застлана с шишарки и сухи цветя. Ръката на Вайълет е и тук. Вампирът заговори, преди Нимра да успее да каже и дума, а тонът ѝ беше предизвикателен.
– Баща ми няма нищо общо с това.
– Лоялността ти към Фен ти прави чест – каза Нимра, като се постара гласът ѝ да не издава нищо – но това е постъпка, която не мога да простя, дори и на него.
Тя нямаше намерение да бъде жестока, но не можеше и да бъде милостива. Защото вампир като Амария щеше да види в това милосърдие слабост, която щеше да я подтикне към още по-извратени действия.
– Ти отне живота на едно същество, Амария. Малък живот, малка светлина, но все пак живот.
Ръцете на Амария се вкопчиха в страните на пелерината ѝ, придърпвайки я плътно през бедрата.
– Тогава можеш да му обясниш смъртта ми. – Горчив смях. – Сигурна съм, че ще ти прости, както е простил факта, че ти си причината за собствената му смърт.
Гърдите на Нимра се стегнаха от мъка, но тя не допускаше тези емоции до лицето си, тъй като имаше вековен опит в това да прикрива истинската си същност, когато се налагаше.
– Ти няма да умреш – каза тя с толкова студен тон, че идваше от тъмното, могъщо сърце на нейната душа. – Или не би трябвало, освен ако не си вършила неща отвъд това, което някой знае.
В очите на Амария за пръв път проблесна истински страх, по челото ѝ изби пот.
– Какво ще ми направиш? – В този въпрос се съдържаше внезапното знание, че има причина от Нимра да се страхуват дори и най-бруталните.
Преодолявайки разстоянието помежду им, Нимра докосна пръстите си до ръката на вампира с нежност, която криеше оръжие с такава жестокост, че и най-малкият поглед към него оставяше враговете ѝ треперещи развалини.
– Това. – Макар че Ноел не видя нищо, не усети нищо, Амария започна да трепери, после да се гърчи в конвулсии, а тялото ѝ падна на пода в дива какофония от крайници и блъскащи се зъби.
Когато най-сетне се успокои, очите ѝ останаха плътно затворени, а от устата ѝ се изтръгнаха хлипове, докато костите ѝ се тресяха, сякаш от най-големия студ.
– Всеки път, когато правя това – каза Нимра, а погледът ѝ беше призрачен, докато гледаше падналата жена – това отнема нещо от мен.
Вдигайки силно треперещата Амария, Ноел я постави на дивана, като свали от облегалката кашмирено наметало, за да я покрие.
– Тя кърви малко на мястото, където изглежда си е порязала устната – той използва кърпичка от близката кутия, за да я избърше – но иначе изглежда добре на физическо ниво.
Усети проблясък на разбиране за причината за репутацията на Нимра, но той прошепна, преди да успее да го проумее. Нимра не каза нищо и застана пред големите прозорци, които гледаха към градините, а крилата ѝ, обсипани със скъпоценни камъни, се движеха по блестящия лак на дървените подове. Не можейки, не желаейки да я остави толкова сама и отдалечена, той отиде да се присъедини към нея. Но когато сложи ръка откъм врата ѝ и я подкани да се облегне на него, тя се възпротиви.
– Ето защо Назарах се страхува от мен – промърмори тя, но не каза нищо повече.
Можеше да я натисне, но вместо това избра да застане до нея, знаейки, че тя няма да се пречупи, няма да омекне, докато това не приключи. Плаща собственото си покаяние, помисли си той, макар че Амария беше тази, която беше причинила непоправима вреда.
Назад към част 5 Напред към част 7
