Глава 5
Беше излъгал Фаваши. Дмитрий маневрираше с Ферарито обратно в Манхатън, след като рано сутринта беше отишъл от другата страна на реката до Ангелския анклав – в дома на Рафаел.
По времето, когато беше в клетка, веднъж беше заплашил Изида, че ще
нахрани нейните кучета с тялото и. Но всъщност, след като бе пробол ангела толкова пъти, че сърцето ѝ бе останало само гъста, кървава каша, Рафаел бе откъснал главата ѝ с едно злобно дръпване.
След това двамата заедно бяха нарязали кучката на малки парчета, но не за да я хвърлят на кучетата ѝ. Не, те я изгориха на клада в огъня, издигнат в центъра на двора. За разлика от един архангел, Изида не беше достатъчно силна, за да се върне от това.
Дмитрий никога не бе съжалявал за жестокостта на това, което бяха направили. Беше необходимо, за да се увери, че тя никога повече няма да възкръсне. Искаше му се само да я накарат да продължи по-дълго, да я накарат да крещи, да моли и да се моли, както трябваше да направи неговата Ингрид.
Но Миша беше останал сам и уплашен в студеното, безпросветно място под крепостта, което върна приоритет номер едно на Дмитрий.
– Татко. Папа. – Синът му се опитваше да пълзи по камъка, малките му ръчички бяха подути и посинели от напразните му опити да изтръгне с нокти оковите на врата си, неописуемото нещо, което нито Дмитрий, нито Рафаел бяха успели да махнат, без да го наранят.
– Шшш, Миша. – Опита се да запази гласа си спокоен, да не позволи на агонията си да проличи, докато вземаше тези счупени ръце в своите и ги доближаваше до устните си.
– Това е само драскотина. Татко е добре. – След като взе ключа от Изида, той отключи желязото, което държеше Миша вързан, и го хвърли надалеч.
– Вече съм тук. – Дребното, трескаво тяло на най-голямото му дете беше в ръцете му, държеше го здраво, толкова здраво. – Всичко ще бъде наред.
Напрегнал гърдите си от болката, която никога не бе намалявала, Дмитрий натисна дистанционното, което му позволяваше достъп до обширния паркинг под Кулата. Безшумно и бързо, портата се отвори веднага.
Ферарито мъркаше на обичайното си място и няколко минути по-късно той беше излязъл и се насочваше към асансьора, а спомените му се намираха зад стени, които никой никога не беше пробивал. Точно когато вратите се отвориха, мобилният му телефон иззвъня – рецепционистката го уведоми за пристигането на Онър.
Мрачно очакване бръмчеше в него, достатъчно силно, за да няма шанс да я освободи, преди да засити глада си.
– Ще я придружа догоре – каза той. Рецепционистката го погледна в мига, в който той излезе на пода във фоайето, с напрежение около красивата си уста.
– Господине, има…
– Дмитрий. – Ефирен, задъхан женски глас. Обръщайки се, той откри, че сладострастната блондинка се отдръпва от стената, където очевидно е чакала.
– Кармен – каза той, съзнавайки, че Онър стои на няколко метра от него. – Имаш ли работа в Кулата.
Той махна с ръка на приближилия се охранител – причината, поради която Кармен бе допусната да стигне до фоайето, бе причината, поради която тя бе проблемът, с който Дмитрий трябваше да се справи.
Зашеметяващата човешка фигура, с разрошена коса, сякаш е станала от леглото преди секунда – въпреки че устните ѝ бяха изрисувани до съвършенство, а големите ѝ сини очи бяха очертани с кехлибар – сложи ръка на гърдите му, погали го надолу, за да свие пръсти в ревера му.
– Имам работа с теб. – Нищо, ако не и елегантна в своята знойна сексуалност, тя наклони глава малко наляво.
Той не пропусна поканата. Поставяйки ръката си на китката ѝ, той свали своята с нежност, която тя обърка с грижа. Докато не каза:
– Чукахме се веднъж, Кармен. Това няма да се повтори.
Лицето ѝ се оцвети, очите ѝ заблестяха от емоция, която не беше гняв, но протичаше също толкова горещо.
– Боже, ти си копеле. – По кремавите върхове на гърдите ѝ, открити от дълбокото деколте на деловата риза, която обгръщаше тялото ѝ, се появи руменина. – Ще направя всичко, което искаш.
– Знам. – Това беше част от причините, поради които никога повече нямаше да я вземе в леглото си.
От самото начало тя беше твърде склонна; и макар Дмитрий да нямаше нищо против желанието – обичаше жените си меки и влажни от желание – Кармен искаше нещо повече от секс. Дмитрий не искаше. Не и с нея. Не и с никоя друга жена.
– Върви си вкъщи, Кармен.
Вместо това тя се втренчи в него, а зърната ѝ се провираха през гълъбовосивата материя на роклята ѝ, за да стане ясно, че независимо дали е елегантно секси или не, тя не носи сутиен.
– Само още веднъж, Дмитрий. – Пулсът ѝ заби в гърлото ѝ от глад. – Искам да усетя как кътниците ти пробиват кожата ми. – Тръпката, която премина през нея, беше почти оргазмена. – Моля те, само веднъж.
– Всеки вампир ще се справи, Кармен. И двамата знаем това. – Тя се беше пристрастила към удоволствието, което можеше да ѝ достави вампирската целувка, нещо, което той не беше осъзнал до момента, в който я беше отвел в леглото. – Аз не чукам и не се храня от една и съща жена.
Това беше желязно правило. Ръцете ѝ се вкопчиха в реверите на костюма му.
– Всичко, Дмитрий.
– Не искаш да ми казваш това. – Той позволи на студения, тъмен хищник в себе си да се издигне на повърхността, да напълни очите му, докато снижаваше гласа си, за да запази чиста, копринена заплаха. – Аз не играя мило и никога не спирам, когато ме помолят.
Вдигна пръст и го докосна почти деликатно до скулата ѝ. Насилието в него се превърна в безпощадно острие в резултат на спомените, които внезапно започнаха да изплуват.
– Искаш ли да те нараня? – Кармен пребледня, не се възпротиви, когато един от дежурните вампири сложи ръка на ръката ѝ при кимването на Дмитрий. Наблюдавайки я как си тръгва, той се обърна към Онър. – Сега ти – промърмори той, без да е изгубил представа за скоростта на пулса ѝ, за накъсания шип на дъха ѝ, за фината сложност на аромата ѝ. – Ти, искам да ми кажеш тези думи.
Засмукан дъх.
– Не спя с мъже, които се възбуждат от това, че ме карат да кървя.
В тези думи се долавя хапещ гняв… и нещо по-старо, по-богато, по-тъмно. Достигнал до нея, той се усмихна и от погледа ѝ разбра, че е позволил на твърде много от себе си да кърви, че острието е твърде смъртоносно.
– Добре – промърмори той. – Така ще е по-сладко, когато те чукам.
По бузите ѝ се появиха цветни петна, макар че той чуваше как сърцето ѝ бие като на малко, хванато в капан същество, панически и прекъсващо.
– Не се чукам.
– Ти – каза той, като искаше да постави устата си върху пулса ѝ и да засмуче – не бих те чукал. Във всеки случай не за първи път.
Независимо от думите, които беше избрал, Онър не беше сигурна, че Дмитрий изобщо говори за секс с това мрачно мъркане на гласа, което беше едновременно най-греховното упадък и смъртоносно предупреждение.
Той ужасяваше Кармен с тиха, пресметлива заплаха, от него се страхуваха всички останали вампири в града – и въпреки това тя откри, че отстоява позицията си, че смелостта ѝ идва от някаква скрита част от нея, която не разбираше напълно.
Може би щеше да се срине в бълбукаща каша, когато останеше сама, но нямаше да се пречупи пред този вампир, който гледаше на бившата си любовница със същата дистанцираност, с която друг човек гледа на насекомо.
– Ако искаш да знаеш какво съм разбрала, махни се от личното ми пространство.
Той не помръдна.
– Жалко, че не си от кръвожадните кучета.
– Аромат – каза тя, дъхът ѝ секна, когато усети най-слабата ласка на черна козина и диаманти да оплита сетивата ѝ. – Сара ми каза, че можеш да примамваш с мирис.
Чудеше се колко ли ловци е повикал, голи и желаещи, в леглото си само с опиянението от способностите си.
– Не съм роден ловец – възрази тя, макар че току-що бе станало ясно, че може би има един от тях в рода си.
И Дмитрий го знаеше. Красивите му устни се свиха в най-малката си извивка и той наклони глава към асансьорите.
– Ела, зайче.
Стиснала зъби, тя се принуди да го последва, макар че сърцето ѝ заплашваше да избие от гърдите ѝ при мисълта, че ще остане в капан в асансьора с него. За съжаление бягството не беше опция. В този град нямаше място, където да не я проследи.
А той щеше да го направи, защото тя имаше това, от което се нуждаеше. Фактът, че той искаше да спи с нея, беше допълнение, отвличане на вниманието.
– Откриха ли вашите хора нещо друго за жертвата? – Попита тя, а потта се стичаше по гръбнака ѝ, докато стигаха до асансьора. – Той е починал може би ден преди да бъде открита главата.
Тъмни, дълбоки очи, които се задържаха върху всяка извивка и сянка на лицето ѝ.
– Трябва да забавиш пулса си, Онър. Или ще го приема като покана. И двамата знаем колко много ще се насладиш на зъбите ми.
Стомахът ѝ се сви, замая се.
– Кармен беше права. Ти си копеле.
В ямата един от вампирите беше използвал зъбите си, за да вкара в кръвта ѝ нещо, което трябваше да направи нещата приятни за донора, принуждавайки я да получава оргазъм отново и отново – изнасилване на сетивата ѝ, с което не можеше да се бори. Тя повърна, след като той приключи, за негова голяма погнуса.
Наказанието ѝ беше да се хвърлят върху нея кофи с ледено студена вода.
– Предпочитам да ям габърчета, отколкото да те допусна до себе си.
– Колоритна аналогия, но не е нужно да насилвам храната си. – Протегна ръка, за да попречи на вратите на асансьора да се затворят, и зачака. – Както видя, тя идва да проси до вратата ми.
Той продължи да държи асансьора дори когато той започна да издава звукови сигнали. В никакъв случай нямаше да го остави да спечели. Той се усмихна, когато тя влезе, и отново това беше усмивката на хищник. Без топлота или някакъв намек за човечност.
– Значи, на треперещия заек му е останал някакъв гръбнак.
Вратите се затвориха със свистене.
– Как е лицето ти? – Попита тя, ръката я сърбеше за острието. Обърна се така, че да може да види бузата, която беше порязала.
Тъмният мед на кожата му отново беше гладък и топъл от здраве, кожа, която приканваше към докосване, ако забравиш факта, че беше опасен като кобра, която наблюдава плячката си.
– Татуираният вампир – каза той, като се облегна лениво на стената, а гласът му беше вял щрих – беше едва ли не току що създаден. Най-много на два месеца. Не би трябвало да е извън изолация.
Тя се намръщи и прехапа вътрешната страна на устните си.
– Ловците обикновено нямат нищо общо с толкова млади вампири. Чувала съм, че са сравнително слаби.
– Слаба е една дума. – Поглеждайки към вратите, когато те се отвориха, той ѝ кимна да излезе.
Тя закова краката си на място.
– След теб.
– Ако исках да посегна на гърлото ти, Онър – каза той със същия измамно ленив глас – щеше да бъдеш притисната към стената, преди да ме видиш да се движа.
Да, тя знаеше това. Това не променяше нещата.
– Мога да остана тук цял ден.
Дмитрий отново протегна ръка, за да попречи на вратата да се затвори.
– Коя беше ти, преди да стигнат до теб?
Разкъса гордостта на Онър, която не мислеше, че все още притежава, че той знае как е била унизена и деградирала, как са я превърнали в по-малко от животно, но тя намери гласа си в яростта, която растеше в крехка тишина от деня, в който се препъна от ямата.
– Имам свой въпрос. – Повдигната вежда. – Защо, по дяволите, най-лошите от тях все още се разхождат наоколо?
Докато беше хваната в капана на това тяло, което не можеше да забрави синините, счупените кости, но най-вече мъчителната загуба на правото си на избор, да позволи или да не позволи докосване. Зад тъмните очи на Дмитрий плувна нещо студено и странно.
– Защото още не знаят, че са мъртви. – Ледени думи. – Искаш ли да гледаш, когато ги накарам да крещят?
Кръвта ѝ замръзна във вените. Дмитрий се усмихна.
– Какви ли не фантазии си имала, зайче. Да им избодеш очите, може би, да ги оставиш да пораснат отново, за да можеш да го направиш отново. – Ужасен, чувствен шепот. – Да им чупиш костите с чук, докато са в съзнание.
Без да чака отговор, той излезе от асансьора. След това се вгледа в черното сако, което седеше толкова перфектно върху широките рамене, изящни с течен вид мускули. Нищо в Дмитрий не беше по-малко от изискано.
Дори насилието му.
И все пак той беше страшно близо до това да отгатне порочните мечти, които я спохождаха, когато си мислеше, че нападателите ѝ са я оставили на милостта си – в студена стая, лишена от светлина, както те я бяха държали.
– Знам – каза той, сякаш беше прочел мислите ѝ – защото веднъж отрязах езика на човек, който ме беше държал в плен.
Нещо, което дремеше в нея, се простря, някаква чакаща, стара част, която жадуваше за неговия отговор на въпроса, който беше принудена да зададе.
– Достатъчно ли беше?
– Не, но въпреки това беше удовлетворяващо. – Бутайки вратата на кабинета си, той отиде до прозорците. – Онези, които казват, че отмъщението те изяжда, грешат – не е така, не и ако го правиш правилно. – Поглеждайки през рамо, той ѝ се усмихна с бръснеща усмивка, която едновременно очароваше и плашеше. – Ще се погрижа да те поканя, когато ги издиря.
– Звучиш сигурен, че ще го направиш.
Той не отговори – сякаш беше даденост, че ще издири жертвата си.
– Ела тук, Онър.
Заповед, примесена с лекия вкус на някаква екзотична подправка, от която гърдите ѝ се подуха, а дъхът ѝ секна. Добре, че изглеждаше, че има само най-малката капка ловна кръв.
– Дори преди нападението – каза тя, забивайки нокти в дланите си – не бях от ловците, които си играят с вампири.
Макар да нямаше нищо против онези от събратята си, които си вземаха вампирски любовници, тя познаваше себе си достатъчно добре, за да знае, че се нуждае от ангажираност, каквато почти безсмъртните не можеха да ѝ дадат.
Животът им беше твърде дълъг, любовта – забавление, а верността към смъртен – смехотворна.
– Да бъда храна никога не ме е привличало.
Дмитрий се обърна, за да се облегне на стената от плоско стъкло, която гледаше към Манхатън, а мъжката му красота бе рязко очертана от пронизващата светлина на слънцето в гърба му.
– Е, но мисля, че би била вкусна закуска.
Дмитрий наблюдаваше как ловецът срещу него свали чантата за лаптоп от рамото си и я постави на бюрото му, след което извади тънкия компютър. Лицето ѝ беше зачервено, гърдите ѝ напираха към потника, но в думите ѝ нямаше нищо по-малко от непреклонна съсредоточеност.
– Можем да играем игри цял ден или да ти покажа какво съм открила.
– Дмитрий, престани да си играеш игри. – Думи, изречени на далечен език, ясни за него като слънчевата светлина.
Тя му се беше разсърдила онзи ден, неговата Ингрид. И все пак накрая той я бе запратил в леглото, бе я съблякъл до кожа и бе целунал всеки сантиметър от малкото ѝ, пищно тяло. Обичаше да се впива в нея, да има ръце, пълни с гърдите ѝ, бедрата му да са вклинени между по-меките ѝ, пухкави гърди, докато смучеше и облизваше устата ѝ, шията ѝ.
Това беше денят, в който Катерина беше зачената, или поне Ингрид винаги беше твърдяла така.
– Ето защо тя е толкова невъзпитано дете, дъщеря ти.
– Дмитрий?
Спускайки мигли, той се бореше да се задържи за спомен, който не съдържаше нищо от болката и ужаса, които щяха да последват, само за да го накара да се изплъзне от обсега.
– Слушам – каза той, вперил очи в Онър.
Погледът ѝ се задържа върху него и за миг той изпита най-смущаващото усещане – сякаш и преди е бил в този момент, но после тя примигна, погледна надолу и той премина.
– Татуировката не е в нашата база данни. Въпреки това изпратих няколко дискретни сигнала по международната мрежа на ловците.
Дмитрий беше пуснал информация и сред мрежата от вампири на високо ниво, които работеха във или с влиятелни дворове. Сътрудничеството на това ниво беше много по-разпространено, отколкото смятаха повечето хора. Проблеми възникваха само когато се намесеха въпросите за територията и властта.
– Успя ли да разшифроваш текстовите редове?
Очите ѝ заблестяха – за първи път той виждаше такава светлина в тях. Това го очарова, внезапният, блестящ живот в нея. Мислеше си, че това е тя, преди да бъде сломена… преди да се научи да усеща страха във всеки свой дъх. Той разбираше какво е да се пречупиш по-добре, отколкото тя можеше да си представи.
– Гледай, Дмитрий.
– Не, недей!
Дърпаше веригите си, докато китките му се разкървавиха.
– Ще направя каквото пожелаеш – ще пълзя на колене!
Смях, красив и подигравателен.
– Все пак ще го направиш.
– Не! Не! Моля те!
Назад към част 6 Напред към част 8
