Глава 4
Пристигнала обратно в Академията на гилдията след полунощ, Онър сложи чантата си с лаптопа на малката масичка, поставена до гардероба в стаята.
Леглото заемаше по-голямата част от останалото пространство. Стаята беше подходяща и това беше всичко – повечето ловци използваха каютата само когато трябваше да проведат кратък, интензивен курс на обучение в Академията.
Онър беше тук от деня, в който я пуснаха от болницата.
Не защото не можеше да си позволи нещо по-добро.
Като се имат предвид бонусите, които ловците получаваха в резултат на високорисковия характер на работата им, и фактът, че всъщност нямаше много престой, в който да похарчи тези пари, тя беше натрупала значителна сума преди отвличането.
Нищо от него не беше докоснато по време на възстановяването ѝ, тъй като гилдията покриваше медицинските разходи на всички свои ловци. Истината беше, че можеше да се премести в мезонет, ако искаше.
Просто не си струваше усилията да се изнася. Само че тази вечер стаята изведнъж се превърна в клетка. Как можеше да е толкова изтръпнала, че да не забележи клаустрофобичните ограничения.
Осъзнаването на дълбочината на апатията ѝ беше шамар, който накара главата ѝ да звънне – но не достатъчно, за да успокои острата ѝ реакция към стените около нея. Започвайки да се поти, тя разкъса потника си и го хвърли на леглото, но това не помогна да се охлади.
Вода. Няколко минути след като тази мисъл премина през главата ѝ, тя беше облечена в елегантен черен бански костюм от една част, а около тялото ѝ имаше хавлиена кърпа.
Нощните сови, с които се сблъска по пътя към басейна на Академията, се спряха само за да я поздравят, преди да продължат по пътя си – и скоро тя се плъзна в девствените сини води, които обещаваха спокойствие.
Погреби, погреби, дишай.
Повдигане, потапяне, дишане.
Ритъмът беше по-добър от медитацията. Отне ѝ десет дължини, но в края им вече беше спокойна.
Чувството на задушаване обаче я връхлетя отново в мига, в който се върна в стаята си – сега, когато беше забелязала миниатюрния ѝ размер, не можеше да го изхвърли от главата си. И нямаше как да заспи, дори да се насилваше да си легне.
Кошмарите ѝ – злонамерени, драскащи неща – бяха достатъчно лоши и без да се прибавя клаустрофобичната паника към тях.
След като се изкъпа в басейна, тя облече свежи дрехи и взе лаптопа си. По това време на нощта библиотеката беше тиха, но не и безлюдна. Имаше няколко инструктори, които работеха върху научни статии, и един ловец, който изглеждаше, сякаш е дошъл от активна служба.
Един-единствен поглед към тази блестяща тъмна коса, към тези износени ботуши и устните ѝ се извиха в радостна изненада.
– Ашуини.
Високият дългокрак ловец остави книгата, която разглеждаше, и се завъртя на петата си. Не беше останала и следа от боя с ножове, при който неотдавна тя беше сериозно ранена.
Смеейки се, Онър ѝ отвърна с прегръдка – Аш беше един от малкото хора, които никога не ѝ беше трудно да допусне до себе си, дори непосредствено след нападението. Може би защото другият ловец беше най-добрата ѝ приятелка, а може би защото Ашуини беше тази, която беше свалила превръзката на очите ѝ и беше отрязала веригите, които я бяха държали в капан и безпомощна, а тялото ѝ – парче месо за похитителите.
– Имам те, Онър – гадовете няма да те докоснат повече.
– Какво правиш тук, лудетино? – Попита тя, съсредоточавайки се върху факта, че приятелите ѝ никога не са се отказали от нея, а не върху гнилостното изпарение на далеч по-отвратителен спомен.
Целувка по бузата ѝ, преди Ашуини да се отдръпне.
– Дойдох да те видя – не беше в стаята си, затова дойдох тук да те изчакам.
Огледа се, когато един от инструкторите каза „Шшш“ на висок глас, и извъртя очи.
– Смешно, Демарко. Нали на последното ти парти се обадиха от отдела за контрол на шума.
Едрият ловец с прошарена руса коса на човек, който обича слънцето, се усмихна и посочи с пръст.
– Знаех, че сте там, г-жо Пламтящи лъжливи панталони.
– Това е библиотека, хора – каза последният мъж в стаята, сложил белязани ботуши на масата за четене и разтворил пред лицето си книга с кожена подвързия.
Аш и Демарко хукнаха. Защото Ранзъм беше последният човек, когото бихте очаквали да откриете в библиотека – освен че се говореше, че се е сбил с библиотекарка. Това, мислеше си Онър, трябваше да види, за да повярва. Сега той сложи книгата в скута си и се облегна назад на стола, скръстил ръце зад главата си.
– Искам да знаеш, че водя курс за напреднали по това как да се справяме с Братството на крилете, когато се наложи.
Ашуини се приближи, за да си поиграе с разкошната черна коса на Ранзъм, като я издърпа от обичайната опашка, за да я прекара през пръстите си.
– Какъв кондиционер използвате, професор Ранзъм. Мисля да сменя марката.
– Майната ти. – Каза без жар, като погледна към Демарко. – Гладен съм.
Другият ловец направи пауза и кимна решително.
– Да, и аз.
Така Онър се оказа, че седи в иначе безлюдната трапезария с още трима ловци и си говорят глупости. Това беше нещо, което не беше правила от месеци, дори отблъскваше Аш, когато най-добрата ѝ приятелка се опитваше да я привлече, а сега не можеше да разбере защо.
За първи път, откакто беше избягала от онази дупка в ада, където едва не беше умряла, се чувстваше истинска, човек, а не забравена сянка, полупрозрачна илюзия. Спри да се лъжеш, Онър.
Тя се чувстваше много истинска, много жива в Кулата.
Охладена от страха, който бе накарал кожата ѝ да залепне от потта, и от дълбоко вкорененото ѝ влечение към вампира, който я бе гледал с поглед изпълнен с обещание за страхотен секс – тъмен, крещящ вид – в очите си, но въпреки това жива.
Ръката ѝ стисна дръжката на чашата с кафе. Вече беше изяла един сандвич с препечено сирене и един банан, истински гладна за първи път от месеци насам – въпреки че строгият хранителен план на диетолога на гилдията означаваше, че през последната половин година бавно се е върнала към здравословното си тегло.
Не беше опитала нито едно от тези неща, спазваше ги само защото беше по-лесно, отколкото да спори.
Погледът на Дмитрий даваше да се разбере, че оценява извивките ѝ, че няма проблем с факта, че естествената форма на тялото ѝ е твърде много пясъчен часовник, отколкото е модерно в момента.
Тя си помисли, че той би изпитал изящно удоволствие да гали с ръце всеки сантиметър от женското тяло, ако не беше в настроение да я нарани малко.
– Някой от вас да се е срещал с Дмитрий. – Чу се да пита по време на едно затишие в разговора, разтревожена от факта, че дори да знаеше извън всякакво съмнение, че той няма да е добър за нея, не можеше да спре окото на ума си да проследи леко пълната извивка на долната му устна.
Опасно снизхождение, малка лудост.
– Да.
Ранзъм преглътна пуканките в устата си.
– Когато Елена изчезна. Студен кучи син. Не е човек, на когото би искал да се натъкнеш в безлюдна уличка.
– Предизвикателство. Приемам. – Щеше да е лесно да си каже, че той си играе с нея, забавлявайки се за нейна сметка. но беше сигурна, че мъж не гледа жена с такава страст в очите, освен ако не планира да я накара да се разголи и да бъде безпомощна под него, с широко разтворени бедра.
– Хей. – Гласът на Ашуини се чуваше ниско, за да се промъкне под разговора на Демарко и Ранзъм. – Чух, че консултираш за Кулата. Дмитрий.
– Аз го порязах – прошепна тя, а споменът за действителното действие все още беше черно нищо в съзнанието ѝ.
Усмивката на Ашуини беше дива.
– Добре за теб. Вероятно гадината го е заслужавала.
Взирайки се в най-добрата си приятелка, Онър започна да се смее и това беше първият път, в който го правеше, откакто Аш и Ранзъм я изнесоха от онази мръсна яма, посиняла, изнасилена и кървяща от толкова много разкъсвания в плътта ѝ следи от ухапвания, че лекарите я бяха поставили в антисептична вана, без да искат да пропуснат някоя от раните.
Без да иска да спи тази нощ, Дмитрий стоеше на балкона без перила пред апартамента си в Кулата, когато нощната сянка от крила се пренесе над него и после се спусна надолу.
Ангелът, който кацна до него, беше едновременно познат и нежелан.
– Фаваши – каза той, но очакваше посещението.
Прогресът на архангела беше проследен, откакто го забелязаха на час път от брега на Бостън.
– Дойдохте, за да предявите претенции към територията на Рафаел, докато той е в Далечния изток.
Спокойното лице на Фаваши не издаваше нищо, докато тя сгъваше назад крила от мек, изискан крем.
– И двамата знаем, че той е по-силен от мен, Дмитрий. А дори и да не беше той, ти водиш неговите Седем. Бих била глупачка, ако се изправя срещу теб в битка.
Той изхлипа, макар че тя беше права. Силата му като вампир, съчетана с интелигентността и опита му, когато ставаше дума за бойни ситуации, правеше сигурно, че нито един град няма да падне под негова охрана.
А този град.
Беше го пазил още от времето, когато беше скъпоценен камък, желан от мнозина, никога нямаше да позволи да се изплъзне във вражески ръце.
– Значи си тук, за да погалиш егото ми – промърмори той, а тонът му беше смъртоносен като острието на скалпел. – Жалко, че предпочитам ръцете, които ме галят, да не принадлежат на хладнокръвна кучка.
Огън в очите ѝ, проблясък на порочната сила, която живееше зад маската на прекрасна персийска принцеса, елегантна и доброжелателна.
– Аз все още съм архангел, Дмитрий. – Камшик от арогантност в напомнянето, но после устните ѝ се извиха. – Бях глупачка и това е моята награда. Нима никога няма да простиш амбицията на една млада жена.
Дмитрий се взираше в нея, в този архангел, който го бе накарал да повярва за един блестящ миг, че може да изпълзи от бездната и да застане отново на светло. С буйна норковокафява коса и очи в същия сочен нюанс, с кожа с цвят на персийско злато и с тяло на богиня, Фаваши беше кралица, която изглеждаше по мярка.
Мъжете са се сражавали за нея, умирали са за нея, почитали са я.
Жените виждат в нея изящество, което липсва на Михаела, най-красивата от всички архангели, и затова ѝ служеха с готови ръце и верни сърца, без да разбират, че Фаваши е също толкова безмилостна, колкото и братята ѝ от Кръга.
– Амбицията – заговори той – си има цена.
Разперила криле, сякаш за да ги изложи на ленивата ласка на нощта, Фаваши обърна лице към обсипания с диаманти нощен пейзаж, който представляваше Манхатън.
– Толкова зашеметяващо място, но толкова трудно. Моята земя е по-мека.
– Във вашите пустини човек може да изгори до основи, без да бъде намерен.
Той не се съмняваше, че Фаваши е погребала много тела под тези подвижни пясъчни дюни. Той нямаше проблем с това – сам беше погребал няколко тела.
Това, с което имаше проблем, беше фактът, че тя не само го беше заблудила да ѝ вярва, но и че очакваше да го води на каишка, свое лично куче пазач и убиец. Някога, толкова отдавна, че това беше друг живот, Дмитрий беше превърнат във вещ, която да бъде използвана. Никога повече.
– Защо си тук?
– Дойдох да те видя. – Прост отговор, но в гласа ѝ звучеше мека, екзотична музика, която го превръщаше в покана. – Остави миналото да лежи там, където му е мястото. Бих те ухажвала отново.
– Не. – Той хвана китката ѝ, когато тя вдигна ръка, за да докосне лицето му, и стисна толкова силно, че щеше да счупи костите на смъртна жена. – Последният път, когато един ангел се опита да ме ухажва – прошепна той, като се наведе да говори с устни, докосващи шията ѝ, – тя завърши на парчета, с които после нахраних кучетата ѝ.
Именно той бе ухажвал Фаваши преди – или поне тя му бе позволила да повярва, че той е този, който води танца. Единственото хубаво нещо, което беше излязло от това преживяване, беше, че никога повече нямаше да направи грешката да повярва на сладките лъжи на някоя жена.
Прокара устни по чувствителния ръб на ухото ѝ, засмука леко по начина, по който знаеше, че я прави слаба, и същевременно прокара палец по засилващия се пулс в китката, която все още държеше.
– Гледах как кучетата се хранят – промълви той, протегна пръстите на свободната си ръка, за да прокара най-интимна ласка по извитите арки на крилата ѝ. – И ми се искаше да бях отделил повече време, за да я издълбая с острието.
Фаваши откъсна китката си и се отдръпна от него. Това нямаше значение – очите ѝ бяха разширени, кожата ѝ – зачервена. Той се усмихна, докосна много внимателно с пръст бързия пулс на врата ѝ.
– Леглото не е далеч, ако искате да ви обслужа, милейди Фаваши.
Не трепна от подигравателното обръщение. В края на краищата тя беше архангел. Но в тона ѝ се долавяше загриженост, която някога можеше да го заблуди, че я е грижа.
– Ти не си това, което си бил, Дмитрий. Не бих искала мъж като теб в леглото си.
– Жалко. Имам толкова много неща, които с удоволствие бих направил с теб. – Никое от тях нямаше да има нищо общо с удоволствието. – А сега – каза той, след като му беше дошло до гуша от игри – кажи ми истинската причина, поради която си тук.
Един кичур от тъмната като норки коса заигра по лицето ѝ, преди да падне заедно с вятъра.
– Говорих истината.
Лицето ѝ в профил беше безупречно, тя наблюдаваше как група ангели се насочват към долния балкон, за да се приземят, а крилата им са прибрани навътре, за да намалят скоростта на спускането.
– Рафаил и Елижа имат съпруги и са стабилни, за разлика от останалите в Кръга. Реших, че е време да се присъединя към тях – ти беше единственият, който изглеждаше подходящ избор.
Хладната пресметливост на един безсмъртен.
– Независимо дали някога бих ти се доверила в леглото си, поканата остава в сила. Помисли колко много власт ще имаш на свое разположение като мой съпруг.
С това тя разпери криле, които той някога бе галил, докато се извисяваше гола над него, и се измъкна от балкона. Като се обади, за да се увери, че ще я проследят извън страната, Дмитрий обърна лице към хладния нощен вятър, в който нишките на Хъдсън се преплитаха с бясното биене на този див, жив град от стомана, стъкло и сърце.
Фаваши не разбираше и вероятно никога нямаше да разбере. Факт е, че Елена беше слаба, прекалено слаба, за да бъде консорт на архангел, и въпреки това Рафаел я обичаше.
Макар че Дмитрий, като водач на Седемте на Рафаел, не можеше да приеме подобна слабост, смъртният, който някога бе бил, този, който бе обичал жена с широка уста, къдрави коси и кафяви очи, този човек разбираше какво е да обичаш толкова силно, че е вид красива лудост.
Изгаряща топлина. Овъглена плът.
Писъци. Думи, които би трябвало да разбере, но не можеше.
Болка, изгаряща, ослепителна, но потисната от мъка.
– Не, не, не. – Изтръгната от кошмара от звука на собствения си глас, Онър докосна лицето си и откри една-единствена сълза, разплискана по бузата ѝ.
Тя я стресна. През повечето време, когато сънуваше мазето, се събуждаше скована от ужас, а в червата ѝ се блъскаше гадене.
Понякога изплуваше разярена, с безкръвна ръка около оръжие. Единственото нещо, което не правеше, не беше правила от спасяването насам, беше да плаче. Нито когато беше будна, нито когато спеше.
Изтривайки с ръкава си влагата, за да изтрие следите от загубата на контрол, тя огледа библиотеката със самочувствие. Тя беше пуста и един поглед към часовника ѝ показа защо – беше пет сутринта. Ашуини и Демарко бяха оставили нея и Ранзъм тук някъде след един и тя си спомни как промълви „Довиждане“ на другия ловец, когато и той си легна след около час. Сега, опаковайки лаптопа си и фотокопията, които беше направила от няколко текста, тя се върна в стаята си.
Нейната малка, задушна стая – изтощена или не, тя знаеше, че сънят ще бъде невъзможен. Предполагайки, че Ашуини ще е станала, тъй като другият ловец си беше тръгнал, след като беше повикан за местен лов, тя вдигна мобилния си телефон.
– Онър, от какво имаш нужда?
– Можеш ли да говориш.
– Да, току-що се прибрах, след като прибрах идиота вампир.
– Вече. – Това трябваше да е някакъв рекорд.
– Имал е блестящата идея да се – получи това – скрие при майка си. Сякаш това не е първото място, където бихме го потърсили.
В такива моменти Онър насила си припомняше, че някога вампирите са били хора. Ехото можеше да избледнее за десетилетия. макар да беше сигурна, че в Дмитрий не е останал нито едно.
– Последния път, когато беше тук, каза нещо за свободен апартамент в твоята сграда – каза тя, ядосана на себе си, че не може да спре да мисли за смъртоносното, чувствено същество, което я бе погледнало с очи, пълни с нескрити намерения. – Не предполагам, че все още е така.
– Не. Защото аз записах името ти за него.
Задникът на Онър се удари в леглото.
– Ти знаеше.
– Той е с отворен план – каза Ашуини, вместо да отговори на подразбиращия се въпрос. – Стъкло навсякъде и макар че това би било опасност за сигурността долу, ще бъдеш на трийсет и първия етаж. Може и да съм отмъкнала някак си ключа на склада ти и да съм преместила всичките ти вещи миналата седмица, но ако кажеш на някого, ще кажа, че са го направили гремлините.
Във всеки друг момент, с всеки друг човек, Онър щеше да се ядоса, но това беше Аш, която разбираше, че Онър трябва да избяга, преди тя самата да го направи.
– Дължа ти много.
– Искаш ли да дойда да те взема. Все още разполагам с колата, с която се разписах за лова.
Онър огледа стаята си.
– Дай ми няколко часа, за да си събера нещата тук.
Не разполагаше с много, но беше негласно правило, че преди заминаване леглото трябва да бъде сменено, подът – изчистен с прахосмукачка, а всички отпадъци – изнесени.
– Ще те посрещна до входната врата.
– Онър.
– Да.
– Добре, че се върна.
Назад към част 5 Напред към част 7
