Глава 21
Емери не беше в музикалната зала, където майка му и Теа я бяха видели, нито пък беше в стаята си. Не само че го беше зарязала на среща, но и беше решила, че ще играят на криеница.
За щастие той планираше тя да бъде последната му среща за деня с намерението да прекара повече време с нея. Добре, че ловът на плячка беше любимото му занимание.
Той се промъкна в кабинета на Малкълм с надеждата, че брат му я е видял.
Малкълм пренебрегна влизането му и се съсредоточи върху видеоиграта, която играеше.
– О, хайде, момчета, вие трябваше да ме прикриете! – Изкрещя той в слушалките.
Колко ли време беше минало, откакто не беше седял и играл видеоигри с брат си? Седмици? Не, месеци. Толкова отдавна, че почти беше забравил, че кабинетът му е оборудван със същия телевизор, скрит в дървените панели. Играеха често и на моменти забравяше, че е крал, а е просто човек, който се бори за правото да се хвали кой е направил най-много убийства. Спомените предизвикаха рядка усмивка на устните му, която падна толкова бързо, колкото се беше появила.
Те не бяха просто мъже. Факт, натъпкан в главата му от баща му. Ако не търсеше Емери, щеше да се присъедини към брат си и да направят няколко обиколки като в старите времена.
Но той имаше мисия.
– Виждал ли си Емери?
Малкълм свали слушалките от ухото си.
– Ама това може ли да почака? Този тринайсетгодишен задник ме е набелязвал три пъти и най-накрая ще го накарам да си плати.
– Той е на тринайсет, Малкълм, а ти на колко си?
– Тя. И не в това е въпросът.
– Да ти нарита задника едно малко момиче?
– Замълчи. – Той се обърна обратно към телевизора, но държеше свалена едната страна на слушалките от ухото си. – Какво ти трябва?
– Виждал ли си Емери?
– Е, да, преди малко се разминах с нея в коридора. Мисля, че каза, че отива в конюшнята.
– И я остави да отиде сама?
Пръстите на Малкълм се спряха върху контролера, а болката се вряза в чертите му.
– Казах на Емери да ми се обади, когато се върне в замъка, и ако не се върне до два часа, ще те пратя да я търсиш. Изглеждаше като достатъчна заплаха. Знаеш, че не мога да понеса да отида там.
Огъст прокара пръсти през косата си. Той разбираше защо брат му не може да отиде в конюшнята, но над това надделяваше всепоглъщащата нужда да защити Емери.
– Да, сигурен съм, че е така. Не си прави труда да ходиш да я търсиш. Аз ще я намеря.
– Тя изглеждаше доста разстроена. Не знам какво си направил, но може би ще искаш да го поправиш.
– Не направих нищо, освен да и дам това, което искаше. – В съзнанието му затанцуваха образи от предишната нощ. Да, той определено ѝ беше дал това, което искаше, и още нещо.
– Не знам какво означава това и не мисля, че искам да знам. – Героят му падна на земята след епичен изстрел в главата. – О, за бога, хайде!!!
– Забавлявай се да загубиш от тийнейджърка. – Огъст се измъкна от вратата, като едва не беше улучен с контролера, който се удари в стената точно на мястото, където беше главата му. Имаше по-добри неща за вършене от това да се шегува с брат си, а на първо място в списъка беше намирането на Емери.
Това означаваше пътуване до конюшнята.
Когато пристигна, нямаше никакви следи от присъствието на Емери. Шадоус измъкна глава от кабинката си и спря Огъст, преди да успее да се задълбочи в търсенето.
– Здравей, момче.
Той нежно погали жребеца по врата.
– Чувстваш ли се готов за скорошна разходка?
Шадоус захленчи и се втренчи в него, като предизвика втора усмивка за по-малко от час. Въпреки че беше великолепен боен кон, той имаше нежна душа. От друга страна, не беше като Огъст да го язди в битка. Шадоус определено беше повече за показ, отколкото за война.
– Видя ли момичето ми? – Шадоус подуши дланта му в търсене на лакомства, което беше напълно безполезен отговор.
– Аз не съм твоето момиче. – Гласът на Емери отекна тихо от сеновала.
Огъст прекоси плевнята и се изкачи по стълбата. Емери седеше срещу една бала сено на външната стена. С крака, притиснати към гърдите ѝ, с отворен дневник с кожена подвързия, подпрян на коленете ѝ. Не беше нужно да вдига поглед, за да види сълзите, които обагряха бузите ѝ.
В него се промъкна нуждата да разкъса онзи, който бе причинил тези сълзи, и той копнееше да я придърпа в прегръдките си.
– Емери, какво става? – Гласът му беше тих, дори смъртоносен.
– Добре съм. – Ръцете ѝ пробягаха по кожата на дневника, преди да стисне здраво страните му.
– Тогава трябва ли да игнорирам сълзите?
Тя подсмръкна:
– Да.
Това нямаше как да се случи, по дяволите.
– За първи път ли идваш тук, откакто си пристигнала?
Тя кимна, като все още избягваше погледа му.
– Можеш ли да ми кажеш какво се е случило с нея? – Гласът ѝ се пречупи.
Огъст избърса лицето си с ръка, не искаше да ѝ причинява повече болка, но тя имаше право да знае.
– Слоун беше намерена на земята долу. Когато я намерихме, тя вече беше мъртва.
– Тя не е паднала от тавана. Знам какво се е случило, преди да бъде убита.
– Аз също знам.
– Флора – заяви тя повече, отколкото зададе въпрос.
Той кимна, макар че тя все още не го беше погледнала, а погледът ѝ беше съсредоточен върху кожата в ръцете ѝ.
– Да. Каза ми го на срещата ни.
– Имаш ли предвид някакви заподозрени?
– Не. А ти?
Сърдечният ѝ ритъм се ускори.
– Не.
Лъжа.
– Сигурна ли си? – Не мислеше, че е възможно, но сърцето и биеше по-бързо.
– Не.
Лъжа.
Огъст скъси разстоянието между тях и коленичи пред нея. Засърбя го да вземе ръцете ѝ в своите, но се въздържа.
– Емери, аз съм на стотици години, мога да разбера кога някой лъже.
– Остави го, Огъст – изсумтя тя, а ръцете ѝ се свиха в юмруци върху дневника. – Нищо от това, което знам, няма да ти помогне да разбереш какво се е случило.
Лъжа.
Тя криеше нещо, което сигурно смяташе за тайна, иначе нямаше да има нужда да го крие. Майка му беше права, той знаеше малко за нея и не беше направил нищо, за да спечели доверието ѝ.
Той се протегна и докосна с пръст ръба на дневника, оставяйки я да запази тайната си за момента.
– Какво четеш?
Очите на Емери се насочиха към мястото, където пръстът му докосваше кожата.
– Нейните дневници.
– На Слоун? Намери ли някаква добра информация?
– Тя те смята за пълен задник.
Той се засмя. Колкото и да беше помагал на Слоун да бъде с Малкълм, тя никога не го беше харесвала.
– Претенциозен глупак, може би. Не съм сигурен за задник. Дори не мисля, че знам какво точно означава това.
За пръв път, откакто той влезе в обора, очите ѝ се срещнаха с неговите. Красивият цвят на уискито беше някак по-жив, след като беше мокър от сълзите. На устните ѝ се появи намек за усмивка.
Това беше началото. Ако трябваше да нарече себе си с всички глупости на света, за да я измъкне от черупката, в която се намираше, щеше да го направи.
– Освен умно подбраните думи за мен, какво друго пише?
Емери си пое дъх, сякаш се канеше да излее мислите, които я измъчваха, но вместо това направи пауза. Лицето ѝ се изкриви, по него заиграха множество емоции, преди раменете ѝ да се разлюлеят от ридание.
– Тя ме е мразела.
Без да се замисля, Огъст я придърпа в скута си и към гърдите си, приземявайки се в мека купчина сено. Емери се облегна на него, като удряше с юмрук ризата му. Докато тялото ѝ се тресеше в ръцете му, той опря брадичка на главата ѝ и методично разтриваше кръгове в гърба ѝ.
– Тя дори не те познаваше – прошепна той срещу косата ѝ. – Как би могла да те мрази?
Риданията ѝ утихнаха и тя заговори през хълцащи вдишвания.
– Достатъчно беше да се родиш втори.
– Това не беше избор, за който ти някога си имала думата. Това беше съдба. Не беше честно тя да ти го натяква.
– За Слоун беше достатъчно. Получих живота, който тя винаги е искала. – Емери се засмя през ридание. – Шегувам се с нея, но тя получи по-добрата част от сделката. Животът в замъка е много по-добър от всичко, което някога съм познавала.
– Какво имаш предвид?
– Нямах истинско семейство, нямаше кой да ми помага по пътя. Поне Слоун имаше другите жени от родовете на Съревнованието, с които да прекарва дните си. Тя имаше приятели. Хора, които са били до нея. Аз имах задушна стара жена, която в най-добрите си дни помнеше, че съществувам, за да се погрижи да има храна на масата. А повярвай ми, това не се случваше всеки ден.
Огъст я притисна по-силно, искаше да премахне болката ѝ. Да изтрие живота, от който беше дошла, и да ѝ даде живот, изпълнен с комфорт. Защо не можеше да се роди първа? Не, той вече знаеше, че и това не би искал. Жизненият опит прави човека човек и тя нямаше да бъде жената, която държеше в ръцете си, ако не беше преминала през тези неща. Тя вдъхваше страхопочитание, притежаваше сила, свирепост и най-прекрасната житейска упоритост. Искаше само да ѝ покаже, че ако му позволи, той ще бъде този, който ще ѝ помогне да понесе бремето си. Той щеше да бъде този, който щеше да ѝ помогне по пътя.
Емери наклони глава назад, срещайки погледа му, и той се усмихна, за да я увери, че не отива никъде.
Тя разтвори устни и от тях се изтръгна тиха въздишка.
Той се наведе напред, опирайки челото си в нейното.
– Емери.
– Недей. – Главата ѝ се поклати срещу неговата, но тя не се отдръпна. – Не казвай нито дума повече, Огъст.
Вместо това той нежно притисна устните си към нейните. Емери се наведе към него, дръпна ризата му и го придърпа по-близо. Той се сдържа и не позволи на целувката да се задълбочи. Целта беше да спечели доверието ѝ, а не да я съблече.
Тя се отдръпна и бавно си пое дъх.
– Целуваш ли всички останали жени от „Съревнованието“ и оставяш ли ги да плачат върху прясно изгладените ти ризи?
– Не.
Тя отвърна поглед от него и въздъхна, сплесквайки ръце на гърдите му.
– Не мислех това.
Огъст не ѝ позволи да се отдръпне от него. Не и този път. Той прокара пръсти през косата на врата ѝ, подхвана брадичката ѝ с палци и я наклони нагоре, така че тя отново срещна очите му.
– Ти си различна, Ем.
– Не. Аз съм новата лъскава играчка, Огъст.
Сълзите, които се появиха в очите ѝ, бяха като удар в корема.
– Това не е вярно.
– Не е ли?
– Ако ти беше нова лъскава играчка, с която да си играя, нямаше да си тръгна снощи. Щях да те чукам там, където всички можеха да видят, и със сигурност нямаше да се опитам да те намеря днес. Защо да си играеш два пъти с една и съща играчка, когато има много нови, които да опиташ?
Емъри се избута от гърдите му, падайки назад към балата сено.
– Не е нужно да бъдеш отвратителен. Аз не съм предмет за игра.
– Аз не си играя с теб като с играчка. Ти си предмет за колекциониране, Ем. Възбуждаш ме по начин, по който никоя друга жена не го е правила. Интригуваш ме. Караш ме да мисля за нещо повече от това да впивам зъбите си във врата ти, докато пенисът ми е в теб. Което, повярвай ми, съм обмислял често, откакто те срещнах. Не можеш да ми кажеш, че и ти не го чувстваш. Привличането, което се случва всеки път, когато сме близо. Искам да си до мен, Емери. – Той сведе поглед, за да се увери, че очите ѝ се срещат с неговите. – И винаги получавам това, което искам.
– Никога няма да мога да бъда твоя, Огъст.
– Не можеш? Или не искаш?
Емери поклати глава и притисна гърба си още повече към сеното, създавайки повече пространство между тях.
– Няма да ти се кланям. Не и ако си последният човек на земята. Ти не си моят принц и няма да бъдеш моят крал. Може би си мислиш, че всяко момиче на тази планета иска да коленичи в краката ти през деня и да се покланя в леглото ти всяка нощ, но аз не съм такова момиче. Ти си шибан вампир. Паразит. Имаш нужда от мен, за да живееш, а не обратното. Защо да се съглася да се омъжа за нещо, от което съм се страхувала през целия си живот? Тук съм, защото бях принудена от проклетия знак. Не за да бъда поредната курва, в която си пъхаш члена, докато си намериш жена. Това никога няма да бъда аз. Няма да бъда пешка в ничия игра и това включва и твоето малко ергенско състезание. Ако не ти харесва, изпрати ме вкъщи.
Той се отдръпна от нея и челюстта му за миг падна, преди да овладее шока си и да втвърди чертите си. Трябваше да очаква тези думи от устата ѝ, но не го направи. Обикновено контролираше ситуацията, изчисляваше ходовете на хората около себе си далеч преди да бъдат пуснати в действие, но когато ставаше дума за Емери, той непрекъснато летеше на сляпо.
Може би се нуждаеше от малко време, за да преработи чувствата си. Бяха постигнали напредък предната вечер. Той знаеше, че привличането не е едностранно. По дяволите, именно нейното желание подхранваше опита им в градината и той можеше да усети слабите следи от възбудата ѝ, когато я целуна точно тогава. Нещо се промени през последните двадесет и четири часа, което я накара да укрепи стените, които го държаха далеч от сърцето ѝ.
Дневника.
Каквото и да пишеше Слоун на тези страници, каквото и да криеше Емери от него, то я караше да се защитава.
Огъст погледна дневника, който тя притискаше до гърдите си. Трябваше да разбере какво е написано на тези страници, но нямаше как да ги откъсне от нея. Не и когато тя ги държеше като единственото нещо, останало от нейната близначка.
Остави очите си да я обходят, докато обмисляше следващите си ходове. Не биваше да ѝ позволява да се измъкне, като му говори по този начин. Той все още беше престолонаследникът, а тя – член на неговите избраници. Трябваше да отвърне на блъфа ѝ и да я изпрати да си ходи. Щеше да е в правото си да го направи.
В стомаха му се появи лошо чувство. Не, не можеше да я изпрати у дома. Не само защото я желаеше, но и защото криеше информация за смъртта на Слоун.
Информация, от която той се нуждаеше.
Огъст се отдалечи, оставяйки я да вярва, че е спечелила битката. Трябваше да се махне от нея, преди да е казал или направил нещо, което би застрашило победата му във войната. Когато стигна до ръба на таванското помещение, той не се затрудни със стълбата, а вместо това скочи на долното ниво.
Щом излезе от конюшнята, едва не падна, тъй като го връхлетя нуждата да си разкъса вената. С всяко следващо отдалечаване от нейното присъствие гладът се влошаваше.
Ставаше по-силен.
Щеше да се примири с болката, ако това означаваше, че Емери щеше да се вразуми. Да му се довери и да му даде шанс.
Тя току-що бе заявила, че няма да направи нищо подобно.
Това, което го вбесяваше, беше, че Емери го желаеше толкова, колкото и той нея, но продължаваше да го отблъсква. Ако тя искаше това, така да бъде. Той нямаше да си губи времето в опити да промени погрешните схващания, които тя имаше за него или за вампирите като цяло. Тя искаше да му търси съпруга? Можеше да го гледа как прави всяка друга жена щастлива до края на престоя си. Малко ревност щеше да ѝ се отрази добре. Тя го смяташе за чудовище, а той нямаше проблем да докаже колко е права.
Гръбнакът на Огъст се изправи, когато си спомни, че е кървавият престолонаследник на вампирите.
Той не се кланяше на никого, освен на своя крал.
А кралят очакваше от него да осигури безопасността на замъка си и да намери кралицата си. Той щеше да направи каквото е необходимо, за да гарантира, че кралството му ще остане силно при неговото управление.
Нека Съревнованието започне официално.
Назад към част 21 Напред към част 23
