Глава 12
ГЕНЕЗИС
– Мамо – дори не поправих Рандал, докато той ми шепнеше с треперещ глас – ще се оправим ли?
Не знаех. Нямах никаква представа какво щеше да се случи. Борех се да остана в съзнание. Главата ми се въртеше и пулсираше. Цялото ми тяло ме болеше. Но Рандал беше добре – нямаше нито една драскотина или синина, която да мога да видя – за което бях благодарна.
– Ще се справим – уверих го аз, притиснах го до себе си и погледнах баща му на шофьорската седалка. Разпознах мъжа още от самото начало на годината по време на деня на отворените врати, когато всички ученици и родители бяха дошли да се запознаят с учителите.
– Искаш ли да поиграем на една игра? – Попитах го тихо, отчаяно опитвайки се да го запазя спокоен и заземен глас.
– Каква игра? – Попита ме той.
– Знаеш ли как се играе „виждам, виждам“? – Попитах го, като прокарах ръка по косата му, преди да притисна устни към върха на главата му.
Той кимна.
– Татко постоянно играе с мен – прошепна той, като запази гласа си тих. Мъжът до нас изхърка с отвращение. Дори не го погледнах, вместо това запазих погледа си фокусиран върху малкото момче в ръцете ми.
Щях да го опазя или, по дяволите, щях да умра, опитвайки се.
Нямаше да подведа нито него, нито Хален.
– Добре. – Обгърнах го с ръце, докато преминавахме по един мост. – Виждам нещо зелено – казах му.
Той погледна през прозореца, наблюдавайки всичко, което минаваше в светлината на фаровете.
– Дърво? – Попита ме той.
– Не. – Усмихнах му се, доволна, че това го успокоява. Ужасявах се да знам какво щеше да се случи, ако започнеше да се паникьосва в тази ситуация. – Опитай отново.
– Тревата? – Попита ме той.
Засмях се тихо.
– Не, бебе. Опитай отново.
Той погледна надолу към ризата ми, на която имаше петно от трева от времето, когато ме измъкнаха от колата. Той се усмихна и посочи ризата ми. Усмихнах се и кимнах с глава.
– Добра работа. Много си умен – похвалих го аз.
Стомахът ми се сви на възел, когато се появи знакът за Тексас. Притиснах Рандал по-силно до себе си, ужасена от това къде, по дяволите, ще ни отведат.
Изпищях, а Рандал ме притисна още по-силно, когато джипът спря със скърцане пред куп скъпи черни джипове от най-висок клас. Автоматичните пушки бяха насочени към нас. Треперех, държейки Рандал толкова силно, че се страхувах да не смачкам малкото му телце, но той само ме стискаше също толкова силно, а цялото му тяло трепереше.
– Просто затвори очи, бебе – прошепнах аз. – Просто ги затвори и ги дръж затворени, добре?
Той кимна, стискайки очичките си.
Бащата на Рандал излезе от колата.
– Какво става?! – Изкрещя той.
– Дайте ни жената и момчето – заговори мъж с маслинова кожа и черна коса, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Очите му бяха тъмни и изнервящи, но по някаква причина имах чувството, че той не е враг – поне не за мен и Рандал.
– По дяволите! – Бащата на Рандал изкрещя. Рандал захлипа. Нежно го разклатих. – Той е мой син!
– Не обичам да повтарям – предупреди непознатият. – Не ме карай.
Изпищях от шок, когато мъжът до мен изтръгна Рандал от ръцете ми, докато ме издърпваше от вратата. Рандал изкрещя, а паникьосаните му очи срещнаха моите. Опитах се да го хвана, но бях изхвърлена от джипа, а бащата на Рандал използваше тялото ми като щит.
Мъжът пред нас въздъхна тежко и раздразнено.
– Имам хора, които ви заобикалят – съобщи ни той, почти сякаш беше отегчен от цялата тази ситуация. Преглътнах трудно. Сърцето ми се блъскаше болезнено в гръдната ми кост. – Предната ви част може и да е защитена, но гърбът и страните ви не са.
Потръпнах, изпищях от страх, когато внезапно към слепоочието ми бе притиснат пистолет. Преглътнах повръщане.
– Чакай! – Изкрещях, а паникьосаните писъци на Рандал все още звучаха около нас. – С – само ги дайте на Рандал – помолих мъжа, който ме държеше като щит. – Ще ги пуснеш, нали? – Попитах мъжа пред нас. Той само ме изучаваше, преди да кимне. Отпуснах се малко. – Просто му дайте Рандал.
Мъжът изръмжа.
– Той е мой син – изръмжа той.
– Искаш ли да умреш тук, или искаш да живееш? – Изпъшках, изпищях от страх, когато той притисна пистолета към слепоочието ми още повече.
– Дай му момчето! – Заповяда бащата на Рандал.
Гледах как мъжът, който беше изтръгнал Рандал от мен, носеше ужасеното момче към мъжете с автоматични пушки. Избутаха ме обратно в джипа, но аз не издадох нито звук.
Рандал беше в безопасност. Не ми пукаше за нищо друго.
Звукът на мотоциклетите достигна до ушите ми, идвайки и от двете посоки. Бащата на Рандал изръмжа от ярост и насочи пистолета си към мен. Стиснах очи, а сърцето ми се разтуптя силно в гърдите. Рандал изкрещя името ми.
Прозвуча изстрел, последван от друг. Куршумът прониза бедрото ми. Изкрещях от болка, очите ми се отвориха, докато гледах как бащата на Рандал пада на земята, а от черепа му тече кръв.
Още два изстрела отекнаха във въздуха. Между болката в черепа и болката в бедрото паднах назад на седалката, светът около мен потъмня, а болката ме дърпаше надолу.
Назад към част 11 Напред към част 13
