Глава 6
– Езикът – гласът на Онър се преплита с един от най-болезнените моменти в стотиците години на съществуването му – е близък до арамейския, но не съвсем. Сякаш някой е взел арамейския за основа, а после е написал свой…
Полъх, който повдигна фините кичури коса, избягали от щипката на тила ѝ.
– Бих го нарекла код. Редовете са код.
Привлечен от мекотата ѝ, той се приближи и видя как тя се сковава.
– Можеш ли да го разгадаеш?
– Ще бъде трудно с толкова малка проба – каза тя, като запази позицията си – но да, мисля, че е така. Вече започнах.
Той се канеше да попита за повече подробности, когато мобилният му телефон иззвъня. Поглеждайки към екрана, видя, че това е Джейсън, шпионинът на Рафаел и член на Седемте.
– Намерил ли си нещо – каза той на ангела, като вниманието му беше насочено към къдриците в косата на Онър. – В известен смисъл – ще бъда там след пет минути, за да го обсъдим.
Завършвайки, Дмитрий погледна към небето отвъд стъклото, търсейки отличителната форма на Джейсън с черни криле. Не я откри – не беше изненада, като се има предвид, че Джейсън имаше навика да лети високо над облачния слой и след това да се спуска в изблик на скорост. Погледна назад към Онър и я забеляза да го гледа.
– Обикновено, когато някоя жена ме погледне така – промърмори той с умишлена провокация – смятам, че това е покана да взема каквото искам.
Ръката ѝ стискаше химикалката, която държеше в ръка, и тя се изправи в цял ръст.
– Мислех си, че приличаш на човек, който може да ми счупи врата със същото нечовешко спокойствие, с което би могъл да счупи мобилен телефон.
Дмитрий плъзна ръце в джобовете си.
– Бих се притеснявал повече да не загубя мобилния си телефон.
Каза го, за да я шокира, но част от него не беше сигурна, че това всъщност не е истина. Погледът на Онър се задържа върху лицето му, тези среднощни зелени очи, пълни с тайни, твърде стари, за да принадлежат на смъртен… освен че този беше живял цял еон през месеците, които тя беше прекарала в капана на милостта на онези, които нямаха.
– Всички – каза тя сега – знаят, че вампирите някога са били хора. Не съм сигурна, че ти си бил.
– Аз също не съм.
Лъжа, направена такава от събуждащите се спомени, спомени, които подбуждаха същата ярост, ужас и мъка, които бе изпитвал толкова отдавна, че времето не беше нищо друго освен древна легенда за смъртните. Но Онър нямаше право на това знание.
Единствено пред Ингрид щеше да оголи душата си, а съпругата му отдавна беше мъртва, изпепелена от безпощадния вятър.
„Дмитрий.“
„Ще се срещнем на балкона, Джейсън“.
Макар че обхватът и специфичните им способности се различаваха драстично, всеки член на Седемте можеше да общува на ментално ниво – неизчислимо стратегическо предимство в определени ситуации.
– Не си тръгвай още, Онър. Не бих искал да ми се налага да те преследвам.
Онър наблюдаваше как Дмитрий се измъква през малката врата, която водеше към балкона. Миг по-късно един ангел с крила, черни като безкрайното сърце на нощта, се спусна надолу и кацна с тиха грация на самия край на откритото пространство.
Онър затаи дъх, когато видя татуировката, покриваща лявата страна на лицето му – въртящи се линии, точки, които се извиваха по кривите и създаваха забележително произведение на изкуството.
Красива и натрапчива, тя подхождаше на лицето, което носеше завладяващата сила на Тихия океан, примесена с други култури, които тя не можеше да идентифицира.
Косата му, вързана назад на спретната опашка, стигаше до средата на лопатките му.
Дмитрий с безупречно скроения си черен костюм, съчетан с яркосиня риза, с достатъчно дълга коса, за да привлича женските пръсти, беше толкова урбанистичен и изискан, колкото ангелът беше груб по краищата. Но едно нещо беше ясно – и двамата бяха усъвършенствани остриета, кръвожадни и безмилостни.
Джейсън погледна през прозореца с слънцезащитно стъкло.
– Честит Свети Никола – каза той. – Намерен е изоставен като новородено на прага на малка църква в провинциална Северна Дакота. Наречен на монахинята, която го е открила, и на светеца покровител на децата. Няма известно семейство.
Дмитрий не се изненада от познанията на Джейсън – имаше причина ангелът да бъде наричан най-добрият шпионин сред Седемте.
– Предполагам, че не си дошъл тук, за да говориш за Онър.
Ангелът прибра крилата си по-плътно, когато бърз вятър задуха по балкона, окачен високо над трескавия ритъм на града.
– Има нещо в гласа ти, Дмитрий.
Беше странно колко добре Джейсън успяваше да улови знаците за хората, макар че беше ангел, който предпочиташе да се пази.
– Освен ако нямаш намерения към Онър – каза той – това не е нещо, за което трябва да се притесняваш.
Джейсън не говореше в продължение на дълъг миг, който не беше прекъсван от никакви звуци, освен от шепота на вятъра над крилата му.
– Знаеш ли какво е било направено с нея.
– Мога да предположа.
За разлика от Джейсън, той бе запознат отблизо с жаждата за кръв, която живееше във вампирите. Дмитрий контролираше своята още от самото начало – може би защото бе забил яростта си в тялото на Изида, а може би защото бе решен никога да не става роб на никого и на нищо, но това не означаваше, че тя не съществува.
– Тя е по-силна, отколкото изглежда.
– Сигурен ли си?
– Защо е тази внезапна загриженост за един ловец?
Джейсън виждаше всичко, но предпочиташе да се държи на разстояние от тези, които наблюдаваше. Джейсън не отговори.
– Получих някои новини от територията на Нейха.
Архангелката на Индия беше могъща и от екзекуцията на дъщеря си насам ходеше по ръба на здравия разум.
– Дали е нещо, за което трябва да се тревожим?
– Не. Но изглежда да е свързано с нещо друго.
Той проследи хеликоптер, който се приземяваше на покрив извън територията на Кулата.
– Изглежда, че един ангел е изчезнал. На две години от убежището.
Дмитрий се намръщи.
– Тя не може да знае нищо за това.
Толкова млади ангели обикновено се поставят под командването на старши вампир или ангел.
– Не е. Вампирът – Калистос, който се грижеше за ангела, казва, че е предположил, че младият се е върнал в Убежището.
Това само по себе си не беше подозрително. Един старши вампир в двора на архангел имаше много работа, а и не беше необичайно младите ангели да се оттеглят в сигурността на скритата ангелска крепост след първото си докосване до широкия свят.
– Предупреди ли Убежището?
– Аодхан и Гален правят справки – каза чернокрилият ангел, назовавайки двама от Седемте.
Дмитрий кимна. Ако оставим настрана териториалните граници, младите винаги бяха обгрижвани.
– Ще поговоря с останалите членове на Седемте, да видим дали могат да хвърлят някаква светлина по въпроса.
– Ангелите не изчезват просто така.
– Не, но знам, че понякога младежите стават малко по-диви, след като за първи път напуснат Убежището.
Джейсън се занимаваше предимно с най-възрастните ангели, включително архангелите, но Дмитрий продължаваше да контактува с по-младите ангели, защото обичаше да оглежда всеки, който идваше на територията на Рафаел.
– Веднъж проследих един млад мъж до „парти остров“ в Средиземно море“. – Той поклати глава при този спомен. – Момчето седеше там на едно дърво и наблюдаваше пируващите – никога не си беше представял такова ниво на хедонизъм.
– Такава невинност. – Джейсън пристъпи към самия край на балкона. – Астаад – каза той – там има нещо. Мая не е успяла да получи никакви подробности, но работи по въпроса.
Астаад беше архангел на Тихоокеанските острови и такъв, който изглежда не играеше политически игри.
– Мислех, че поведението му е свързано с пробуждането на Калиане.
Винаги имаше странични ефекти, когато един архангел се издигне до съзнание, а майката на Рафаел беше една от най-древните от Древните.
– Може да е нищо, слухове, започнати от друг източник. – Очите му бяха насочени към града, ослепителни под слънчевите лъчи, и той каза: – Ти си по-възрастен от мен, Дмитрий.
– Само с триста години.
Шега между двама мъже, които бяха живели по-дълго, отколкото повечето биха се надявали да си представят.
– Попитах Елена какво е да си смъртен. Тя каза, че времето е ценно така, както един безсмъртен просто никога няма да разбере.
– Тя е права.
Дмитрий беше и двете и ако можеше да се върне назад във времето, да унищожи Изида, преди тя изобщо да се е приближила до него и неговите собствени, би го направил на мига, макар че това би означавало, че ще умре след няколко кратки десетилетия.
– Чувствах се повече като смъртен, отколкото през вековете след това.
– Ще ме обичаш ли, когато съм дебела и непохватна с нашето бебе?
Той постави ръка върху извивката на корема ѝ, докосна с устни клепачите ѝ, върха на носа ѝ, устните ѝ.
– Ще те обичам дори когато съм прах на вятъра.
Онър наблюдаваше как Дмитрий застава до чернокрилия ангел и си отдъхна, когато видя колко близо е до незащитения ръб. За разлика от ангела, той нямаше крила, ако падне, и все пак стоеше там с увереност, която говореше, че ни най-малко не се притеснява от тази възможност.
Промяна във въздуха в гърба ѝ. Като се завъртя, тя откри вампира с огледалните очила в рамката на вратата.
– Дмитрий е навън.
Той се насочи към балкона, без да каже нито дума, точно когато чернокрилият ангел пристъпи от ръба. Тези невероятни криле изчезнаха за миг, преди той да се издигне с главозамайваща скорост.
Във всеки друг ден тя щеше да следва траекторията на полета му, но днес вниманието ѝ беше приковано към Дмитрий – чието лице се превърна в гранит, след като чу каквото и да казваше другият вампир.
Влезе и каза:
– Остави това. Излизаме.
Високомерна заповед, но тя разчете напрежението във въздуха, направи връзката.
– Намерихте ли останалата част от тялото?
Дори докато говореше, тя изваждаше картата с данни от лаптопа, в случай че не можеше да се върне веднага, за да я вземе.
– Да.
Телефонът на Дмитрий иззвъня, когато влязоха в асансьора, но явно сигналът не беше паднал, защото той проведе бърз, кратък разговор.
Междувременно другият вампир се обърна, за да я погледне. Той не каза нищо, а тези огледални слънчеви очила не ѝ позволяваха да го разчете.
В желанието си да отвлече вниманието си от факта, че е затворена в стоманена клетка с двама смъртоносни хищници, тя каза:
– Слънчевите очила в тъмното като модно решение излязоха от употреба заедно с обиците.
Той блесна със зъби, но не с кучешките, срещу нея.
– Не искаш да видиш какво се крие зад очилата, скъпа.
Последната дума беше подигравателно ласкателство, което накара всички косъмчета по тялото ѝ да се надигнат в знак на защита.
– Венъм.
Вампирът отново се обърна с лице към предната част, но ъгълчетата на устните му продължаваха да се дърпат нагоре по ъглите.
– Искаш да шофирам.
– Не, ще вземем „Ферари“-то. Вземи друга кола, за да мога да те оставя там.
– Може би ще успея да стигна по-бързо пеша, а и това ще ми даде възможност да наблюдавам тълпата, без тя да знае за това.
– Тръгвай.
Излизайки на изкуствената светлина на подземния гараж, тя никога не се бе чувствала толкова добре – беше почти сигурна, че без Дмитрий да държи каишката му, Венъм щеше да ѝ покаже зъбите си по повече от един начин.
– Сега вече знам, че си важен – каза тя, когато се оказа, че откритото в момента Ферари е паркирано на мястото, което се намираше най-близо до асансьора.
– Ако ти е отнело толкова време, Онър, значи си по-затворена, отколкото изглеждаш.
Като подигравка това беше само леко дразнещо, особено когато беше ясно, че Дмитрий не обръща пълно внимание.
Плъзгайки се върху меката като масло кожа на пътническата седалка, тя погледна към мястото, където Венъм беше излязъл от гаража.
– Какво става със слънчевите очила?
– Не го ли чу? Той е в града достатъчно дълго, за да е влязъл в контакт с редица ловци.
– Аз съм работила много в провинцията… преди.
Тя пое първия си истински дъх от около час, докато Дмитрий ги изкарваше от охраняемата зона на „Кулата“ и ги вкарваше в музиката на Манхатън – пълна с писукащи клаксони, крещящи обиди и хиляди разговори по мобилните телефони, които се провеждат едновременно.
– Не съм имала причина да общувам с персонала на Кулата, когато съм била в града.
– В такъв случай – забавен тон – ще оставя на Венъм да те изненада.
Градът набираше сила, колкото повече се отдалечаваха от Кулата. Ню Йорк я беше смазал, когато пристигна за първи път – току-що слязла от автобуса от Северна Дакота.
Това не беше дом – никъде нямаше дом, но поне гилдията беше тук.
Ашуини и Сара живееха тук. Както и Демарко, Ранзъм и Вивек.
Приятели, които я бяха търсили с безмилостна упоритост, които биха умрели за нея, ако се стигне дотам.
Това беше нещо.
И ѝ даваше опора, когато всичко останало излизаше извън контрол.
– Къде са намерили тялото?
– На Таймс Скуеър.
Неверието беше последвано от внезапна мисловна връзка.
– На същото място, където Рафаел наказа онзи вампир.
Инцидентът е легенда.
Архангелът бе счупил всяка една кост в тялото на вампира, след което го бе оставил в центъра на Таймс Скуеър в продължение на три дълги часа.
Студено, пресметливо, брутално, това беше наказание, което никой никога нямаше да забрави. По онова време тя изпитваше съжаление.
Сега знаеше точно колко садистични могат да бъдат почти безсмъртните, чиито умове са способни да измислят най-извратените и нечовешки ужаси. Сега разбираше, че наказанието на Рафаел може да е било само предупреждение.
– Достатъчно близо.
Заобикаляйки един камион за доставки, Дмитрий пренебрегна ругатните на шофьора на таксито, който прекъсна тирадата си по средата, и се вгледа в костюмиран бизнесмен, който се канеше да пресече пътя.
Тя замръзна на място, а кафето ѝ се разби на асфалта без внимание.
– Състоянието на частите на тялото говори, че не е паднал от въздуха – каза той, след като прелетяха покрай жената – така че парчетата е трябвало да бъдат пренесени.
Части. Части. Не толкова изненадващо, като се има предвид обезглавеното тяло.
– Наблюдение? – Попита тя, когато се озоваха на ръба на страната на чудесата от мигащи билбордове и смазващо човечество, която представляваше Таймс Скуеър.
– Изтеглят го.
Паркира незаконно по средата на блокираната улица, тълпата се притискаше в полицейския кордон, той излезе.
Всички на метър от него се отдръпнаха назад и продължиха да се движат, докато той преминаваше към сцената.
Онър вървеше плътно зад него, видя как очите на хората се взират в ножа, прикрепен към бедрото ѝ. Напрегнатите изражения изчезнаха, за да бъдат заменени от предпазливи усмивки.
Като цяло ловците бяха достатъчно харесвани от широката общественост, тъй като хората знаеха, че ако всичко отиде на майната си и вампирите окъпят улиците в кръв, гилдията ще се притече на помощ.
Дори по-слабите вампири в тълпата ѝ кимнаха приятелски – гражданите, които спазват законите, нямаше от какво да се страхуват от Гилдията.
Минута по-късно тя се промъкна под полицейската лента и се озова пред сцена, която по-скоро подхождаше на кланица, отколкото на хаотичния, оживен център на един от най-известните градове в света.
Заобикаляха я хиляди миризми – сладкият вкус на захарта от шоколатиерната отсреща; кафето, горчиво и богато, от заведението на ъгъла; тютюневият дим и изгорелите газове от колите, примесени с киселия привкус на човешката пот – но никоя от тях не можеше да заличи зрялата, влажна миризма на разлагаща се плът.
Назад към част 7 Напред към част 9
