„Била ли си някога на мач на Лоутън?“
ГЛАВА 31
AСA
– Съжаляваш ли, че ме остави да поръчам вместо теб? – Попитах Езмита, докато тя се взираше в огромния бургер, който сервитьора постави пред нея.
Очите ѝ бяха широко отворени, когато ги вдигна, за да срещнат моите.
– Как се побира това в устата? – Попита тя.
– Гледай и се учи – казах ѝ и взех идентичния си бургер между двете си ръце, стиснах го малко и отхапах. Тя ме гледаше, а очите ѝ все още бяха широко отворени от изненада.
– Да, ще ми трябват вилица и нож – каза тя, докато дъвчех.
Поклатих глава с „не“ и довърших дъвченето, след което преглътнах, преди да отговоря.
– Къде е забавлението в това? Ти ми каза да ти поръчам най-добрия бургер, който имат. Аз го направих. Сега трябва да го изядеш като мъж.
Тя наклони главата си настрани.
– Но аз не съм мъж.
Кимнах.
– И благодаря на Бога за това.
Тя се засмя и погледна към бургера си.
– Ако отхапя една хапка, мога ли да използвам нож и вилица?
– Хайде, поживей малко.
Тя извъртя очи, после си пое дълбоко дъх, преди да каже:
– Добре.
Наблюдавах как с дясната си ръка притиска бургера толкова силно за да го изтъни, колкото можеше да го направи. Тя вдигна очи към мен още веднъж, преди да вдигне бургера с двете си ръце.
– Не гледай толкова внимателно. Изнервя ме.
Усмихнах се и извърнах глава, за да погледна в другата посока само за миг, след което се върнах обратно към нея, докато тя отхапваше от него. Не беше голяма хапка, но тя го направи. В ъгъла на устата ѝ имаше малко кетчуп, докато дъвчеше. Тя остави бургера и взе салфетката си, след което почисти около устата си.
– И така, най-доброто нещо, което си яла някога? – Попитах, докато тя преглъщаше хапка.
Тя повдигна рамо.
– Не е discada norteña на баща ми, но е добро – съгласи се тя.
Засмях се, след което отхапах още една своя хапка. Очаквах да вземе вилицата и ножа, но бях приятно изненадан, когато тя избра да го изяде по начина, по който трябва да се яде един бургер. Поговорихме малко, но не много, докато се наслаждавахме на храната си. Когато малко сок от бургера се търкулна по брадичката ѝ и тя се засмя, отделих секунда, за да запомня момента. Щеше да ми потрябва някой ден, когато нещата не бяха толкова перфектни. Някой ден скоро щеше да ми липсва и времето, което имах с нея, щеше да е всичко, което имах. Просто не можех да вярвам, че няма да бъда унищожен в края на краищата. Щях да се отворя и да бъда наранен. В живота си бях нараняван достатъчно. Не исках да давам на някой друг властта да го прави.
Когато приключихме, платих сметката, после станах и взех ръката ѝ в моята.
– Хайде – казах аз. – Мой ред е да избера нещо за правене.
– Хммм… добре, но технически хамбургерите бяха за теб. Моя идея, разбира се, но аз ги избрах за теб.
Помогнах ѝ да се качи в пикапа ми, след което заобиколих, за да вляза от страната на шофьора. Откакто се прибрах вкъщи в неделя вечерта, не исках да ѝ се обадя и да я поканя на среща. Твърде много се бях наслаждавал на компанията ѝ. Опитвах се да спася и двама ни от себе си. Тогава тя изпрати онзи текст, в който ме попита дали искам да отидем за бургер, и аз се пречупих. Да, щях да отида да ям всичко, което тя поиска, ако това означаваше, че ще бъда с нея. Това не беше хубаво нещо. Фактът, че не приех предложенията на Таша и Бекс, когато те се обадиха, за да поискат да се срещнем през последните два дни, беше достатъчно доказателство, че може би имам проблеми.
Тази вечер обаче не ми пукаше. Бях щастлива, когато бях с Езмита. Тя ме караше да забравям всички гадости и все повече жадувах за присъствието ѝ. Скоро щях да си тръгна. По-скоро, отколкото си мислех. Новият ми треньор се беше обадил днес и ми съобщи, че нещата изглеждат така, че ще се преместим в общежитията първата седмица на август. Есенните спортисти ще се преместят първи. Седмица по-късно ще се преместят и останалите ученици. Той не беше сигурен кога ще започне сезонът, но вярваше, че това ще стане през септември.
Трябваше да съм в шибан екстаз от новината. Бях чакал да чуя нещо. Всичко. Това беше облекчение.
Хвърляйки бърз поглед към Езмита, осъзнах, че тя е единствената причина да не съм във възторг. Трябваше да намеря начин да се дистанцирам от нея, и то бързо. Тази вечер можеше да е последният път, когато я виждах за известно време. Предполагах, че след две седмици и половина аз ще напусна Лоутън, а тя заминава за – Калифорния малко след това. Не бях сигурен дали калифорнийските училища ще се върнат или не. Езмита не беше казала нищо, а аз, по дяволите, не бях питал. Времето ни беше ограничено, а разговорите за това кога ще свърши щяха да отнемат удоволствието от времето, което ни оставаше.
Потеглих към училището. Тя не каза нищо и не попита защо. Аз също не бях сигурен защо я водя там. Просто исках да се разходя по терена още веднъж и исках тя да е с мен. Това щеше да бъде едно сбогуване за мен, а когато тя беше до мен, това звучеше по-лесно.
Освен това този терен нямаше да ми липсва толкова, колкото тя. Съвсем скоро щях да бъда част от нов футболен отбор. Новото домашно игрище щеше да означава нещо за мен. Бях сигурен, че когато го напусна след четири години, ще ми е още по-трудно от това.
Паркирах пикапа до сградата на игрището, погледнах към нея и се усмихнах.
– Мислех да те заведа на това, което някога беше най-важната част от живота ми.
Тогава тя се усмихна, разбирайки защо сме тук, и посегна към дръжката на вратата. Изглеждаше нетърпелива да бъде тук. Почти съжалявах, че я доведох. Не исках тя да си мисли, че това означава, че сме нещо, което не сме, или че изпитвам нещо по-дълбоко към нея. Нямаше да има „нас“.
Излязох от пикапа, докато тя скочи от страната си. Срещнах я на половината път, хванах я за ръка и излязохме към портата.
– Била ли си някога на мач на Лоутън? – Попитах, като вече знаех отговора.
Тя поклати глава.
– Не, но го чувах от стаята си в петък вечер.
Шумът от домакински мач се чуваше в по-голямата част на Лоутън в петък вечер.
– Ще ми липсват – петъчните вечери, тоест – казах аз.
– Сега обаче ще имаш съботи – отговори тя.
Кимнах.
– Да. Предполагам, че ще имам.
– Знаеш ли вече дали ще имаш футболен сезон? – Попита тя и ми се прииска да не го направи. Това отвори въпроси, за които не исках да говоря.
– Да – казах ѝ и оставих въпроса така. Тя не каза нищо, а аз знаех, че чака да кажа нещо повече. Да и кажа кога или нещо повече от „Да“, но не исках да говоря за това тази вечер.
Вървяхме към средата на терена. Светлините бяха изгасени, а игрището не беше използвано от месеци. Ковида не позволяваше на училищата да пускат играчите си да идват да правят тренировки това лято. Тревата обаче беше прясно окосена. Познах миризмата. Тя ми навяваше спомени.
Мисълта за Ковид ми напомни и за факта, че майка ми се грижеше за заразения ми баща. Не можех да я загубя. Това, че сега не можех да я виждам или да говоря с нея, още повече затрудняваше мисълта ми. Животът се беше променил толкова бързо за всички и ми се искаше да бях предвидил това, че няма да имам възможност да говоря с майка си. Щях да се справя с това по различен начин.
– На каква позиция си играл? – Попита ме тя.
– Бягащ бек – казах аз, оценявайки смяната на темата.
– Ще играеш ли това в колежа?
Повдигнах рамене.
– Първо ще трябва да се докажа.
Тя кимна, но се съмнявах, че наистина разбира какво означава това. Не уточних нищо.
Стигнахме до средата на игрището и аз застанах там, пуснах ръката ѝ и огледах празните трибуни. Тъмното поле. Страничната линия, която някога беше моят живот. Това беше свършило. Оставях го зад гърба си. Някой ден щях да се върна тук, за да го посетя. Може би щях да гледам мач, но това щеше да е само спомен. Нищо повече. Завиждах на Неш, защото той не напускаше това игрището. Той оставаше тук и тренираше. Щеше да продължи да бъде част от това място, дори докато беше в колежа.
– Когато бях дете, единственото, което исках да правя, беше да играя на това игрище. Да бъда лъв на Лоутън беше всичко, за което мечтаех. Това беше моето бягство от гадостите вкъщи. Колкото по-добре играех, толкова по-лесен беше животът с баща ми. – Тогава спрях. Тя не трябваше да знае, че ако изпусна пас или се объркам, баща ми щеше да си го изкара на мен и на майка ми. Това беше грозота, която не исках тя да знае. Колкото и свръхпротективни да бяха родителите ѝ и всички неща, които беше пропуснала като тийнейджърка, родителите ѝ я обичаха. Не ѝ се налагаше да се страхува, че майка ѝ ще бъде пребита от баща ѝ.
– Сега ще бъдеш… какъв ще бъдеш? – попита ме тогава тя и аз се изсмях на липсата ѝ на футболни познания.
– Ще бъда бунтар – казах ѝ аз.
Тя се усмихна.
– Подходящо.
– Съгласен съм.
Тя се усмихна и след това се обърна, за да разгледа обстановката, която вече бях възприел.
– Обзалагам се, че е било нереално да си тук с всички фенове, които аплодират толкова силно. Тези бичи клаксони и кравешки звънци можеха да се чуят чак до дома ми.
– Да бъда лъв беше най-хубавата част от живота ми.
Раменете ѝ се повдигнаха и паднаха с въздишка.
– Съжалявам, че не успях да изживея гимназията. Липсваха ми игрите, скандиранията, танците, всичко това.
– Но ще имаш възможност да изживееш колежа. Казват, че това са най-хубавите години в живота ти.
– Да – каза тя просто.
– Пропуснала си задържането, устните доклади по книги, печеното в обедната почивка, попвикторините и шибаното съботно училище. Може да се каже, че си имала късмет.
Тя повдигна вежди.
– Аз имах майка си, работа, по-малките си братя и сестри и домакинска работа.
Не възнамерявах да споря с нея.
– За наш късмет, нито едно от тези неща не е в колежа.
Тя се почеса по носа.
– С изключение на устните доклади по книги. Предполагам, че те не са свършили. Възможно е да има още повече публични изказвания в класната стая, предполагам.
Вярно. Имаше и това.
Протегнах ръка.
– Хайде да вървим.
Тя плъзна ръката си в моята и се върнахме към пикапа ми. Когато стигнахме до него, не отворих вратата му. Вместо това я обърнах с лице към себе си и бавно я подпрях до нея.
– Никога не съм се целувал с теб след мач – прошепнах, след което спуснах глава, докато устните ни се допряха.
Назад към част 31 Напред към част 33