Глава 1
– Това е zh’ūltis.
Погледнах към Зилас.
– Просто бъди търпелив. Всичко, което трябва да направиш, е да стоиш неподвижно.
Позиционирана пред него, придърпах към раменете му парче черен плат, чиито шевове блестяха от иглички. Зад демона Амалия мърмореше под носа си, докато прикрепяше това, което щеше да се превърне в качулката на дрехата, към задната яка.
– Зилас! – Възкликна тя. – Спри да ме удряш с опашката си. Не мога да поставям игли, докато ме удряш.
Намръщената му физиономия се задълбочи и опашката му тупна на пода, а бодливият ѝ край се размърда като на разярена котка. Амалия се изправи на пръсти, проверявайки подравняването на частта от качулката, след което побутна пръстите ми настрани, за да добави още няколко щифта.
– Добре. Ще го изпробвам. – Тя внимателно повдигна качулката и я постави върху главата на Зилас. – Как изглежда? Правилен размер?
Направих няколко крачки назад, за да дам на демона правилна оценка. Малиновите му очи светеха изпод качулката, изострени от нетърпение. Дрехата приличаше на жилетка с качулка, но след като бъде завършена, щеше да бъде яке – или поне така твърдеше Амалия. Беше ми трудно да си го представя.
– На мен ми изглежда добре – казах неуверено.
Тя дръпна качулката надолу, за да се облегне на гърба му.
– Не ми харесва как седи страничният шев. Повдигни долната част, за да мога да направя измервания.
Зилас изръмжа отзад в гърлото си – раздразнено полухъркане, което беше по-плашещо, отколкото трябваше.
Послушно плъзнах подгъва на нещото нагоре – и кокалчетата ми се допряха до страните му, дразнейки гладката, топла кожа. Бузите ми се нагорещиха, докато държах плата на половината път до торса му. Амалия завъртя шивашкия си метър около талията му, провери числото, после го спусна към бедрата му и го придърпа.
– По-слаб си, отколкото си мислех – промълви тя. – Изглеждаш толкова мускулест, но си лек.
– Ч – беше невпечатленият му отговор.
Гледах как тя нагласява метъра, уверявайки се, че той се намира на точното място точно под талията на тъмните му, демонично модерни шорти. Погледът ми се плъзна по гладката му, червеникавокафява кожа до очертаната V-линия, която изчезваше под плата. Опитах се да откъсна очи от него, но те се спряха на несправедливо съвършените му коремни мускули.
– Премести плата нагоре – нареди Амалия. – Трябва да измеря отново гърдите му.
– Няма ли да е по-лесно да го измериш, след като свалиш това от него? – Попитах, като се стремях да звуча непринудено.
– Просто го направи.
Поемайки си дъх, плъзнах плата нагоре, докато не се събра под мишниците му. Амалия придърпа метъра около гръдните му мускули.
– Хм. – Зилас, вдиша дълбоко и напрегна мускулите си.
Той измърмори – взех „mailēshta“ – после вдиша, гърдите му се разшириха и мускулите му се стегнаха. Изчервяването ми се засили, когато Амалия спокойно премери отново. Дали изобщо е забелязала физиката му? Дали за нея неговите опънати мускули и топла кожа не се различаваха от пластмасов манекен?
– Добре. – Тя хвърли метъра в чантата си за шиене. – Трябва само да оправя страничните шевове.
Спуснах плата в първоначалното му положение.
– Значи подплатата ще бъде бродирана?
– Да, отвън ще изглежда като обикновено яке. – Тя побутна ръката на Зилас, докато той не я вдигна от пътя, след което приседна до него. – Това ще е по-издръжливо от последния комплект, който му направих, и тъй като не е необходимо да приляга върху бронята му, мога да го направя да изглежда по-нормално.
Проблемът с бронята беше възникнал с раменните му пластини, но те вече не представляваха проблем. Инкав ги беше разбил и дори Зилас да можеше да ги поправи, нямахме нито време, нито възможност да съберем счупените парчета.
– Готово – обяви Амалия, като ме изкара от мислите ми. – Помогни ми да смъкна това от него. Зилас, вдигни ръцете си.
Той вдигна ръцете си и Амалия и аз издърпахме подплатената с карфици дреха над главата му. Тя вдигна непълноценното яке, като примижа критично, после грабна чантата си за шиене и се отправи към спалнята си.
– Той е изцяло твой, Робин – обади се тя разсеяно.
Изчезна през вратата, без да забележи как лицето ми пребледня при думите ѝ. Преглътнах, като си казах да се овладея.
– Ваянин.
Обърнах се към Зилас, сега без риза, с мека светлина, която обливаше голата му кожа и невъзможно съвършената му мускулатура.
Той ме погледна, лицето му беше нечетливо, а аз се напрегнах в тревожно очакване, очаквайки чукчето да падне. Колко от вътрешния ми диалог беше доловил? Дали беше забелязал, че го зяпам? Щеше ли да…
– Къде са ми бисквитките?
Неговите… Амалия и аз го бяхме подкупили да участва в пробата, като му обещахме нов вид бисквити. Сега трябваше да го нахраня.
Ето какво имаше предвид Амалия, когато каза, че е изцяло мой.
– Добре – изпищях аз и се завъртях на пета. Приближих се до кухнята, където ме чакаше пакет с шоколадови стърготини. Отмерих една чаша и ги пъхнах в микровълновата, след което се обърнах към плота, където дузина бисквити се охлаждаха на решетка, а златистокафявите им върхове бяха покрити с бели капчици маршмелоу.
Редувах разтопяването на шоколадовите стърготини, които трябваше да се разбъркват на всеки тридесет секунди, и подреждането на бисквитите върху пергаментова хартия. Познатите, обикновени движения успокояваха нервността ми и аз си гуках, докато използвах една супена лъжица за разтопения шоколад, за да го изгладя.
Ароматът накара устата ми да засъска, когато нанесох шоколад на зигзаг по върховете на бисквитките, след което ги поръсих с натрошени орехи. Усмихвайки се на сладките и вкусни десерти, измих мерителната чаша и подредих плота.
Когато шоколадът се охлади, подредих бисквитите в чиния и излязох от безопасната кухня.
Зилас се беше оттеглил в далечния край на дивана, подпрял лакът на коляното си и сложил брадичка на дланта си. Гледаше ме.
Цялата ми тревога се върна обратно.
Поставих чинията на края на масичката до него.
– Тези бисквити се наричат „Роки Роуд“.
– „Роки роуд“? Защо?- Той взе една бисквитка и се загледа в шоколадовия блат отгоре. – Как това е път?
– Всъщност не съм сигурна. Просто така се наричат. – Сега, когато го спомена, името беше малко странно. Направих си бележка да го потърся по-късно.
Той прегледа бисквитата набързо, след което я отхапа наполовина. Гледката на белите му кучешки зъби накара стомаха ми да падне странно.
След няколко бегли сдъвквания той преглътна.
– Част от нея… е мека.
– Това е зефирът. – Дръпнах несъзнателно ръкава на пуловера си. – Харесва ли ти?
В отговор той хвърли останалата част от бисквитата в устата си. Отпуснах се. Защо винаги се притеснявах дали му харесва моето печене, въпреки че беше погълнал всяко нещо, което някога съм му приготвяла?
Той взе втора бисквита. Опашката му потрепна, докато я изучаваше, а после погледът му се насочи към лицето ми – или към устата ми?
Изпаднах в паника и се отдръпнах назад.
– Отивам да работя върху гримоара!
Краката ми бързо се плъзнаха по килима, след което се озовах на сигурно място в спалнята си.
Разположена върху възглавницата ми, Чорапче вдигна глава, а ушите ѝ се насочиха към мен. Тя примигна с огромните си зелени очи, когато спрях до леглото, а сърцето ми заби неудобно.
Спомените ми преминаха през мен. За това как поставих хапка ягода върху устните на Зилас. За устните му върху кожата ми. Как устата му се докосва до моята. Не можех да спра да мисля за това. Самата гледка на хищните му зъби предизвикваше висцерален спомен за това какво беше усещането им върху кожата ми.
Притиснах двете си ръце към лицето, дишайки дълбоко, след което приклекнах и измъкнах плосък метален калъф изпод леглото си. Прошепнах заклинанието и отворих капака. Гримоарът на Атанас чакаше в гнездото си от кафява хартия заедно с тетрадката ми.
Вдигнах последната и я прелистих до завършен превод.
„Стоях пред демон от друг свят и се чудех за това, за което никоя жена не бива да се чуди. Жадувах за това, за което никоя жена не бива да претендира. Полагала съм ръце върху това, което никоя жена не бива да докосва.“
Гърлото ми се стегна, докато преглъщах. Подобно на Мирин, моята прародителка, която бе добавила историята си към гримоара преди хиляди години, аз също бях застанала пред демон и се чудех на неща, на които една жена не бива да се чуди. Бях копняла за демон. Бях докосвала демон. Бях целувала демон.
Мога да си простя, че се увлякох в момента. Зилас току-що беше разкрил, че ме е защитавал през цялото време, просто защото е обещал, а не защото договорът ни го е принуждавал да го прави. Бях емоционална и претоварена. Не мислех трезво.
Това извинение вече не важеше.
Мирин бе приела чувствата си към своя демон, но бе живяла в друго време. Аз живеех в свят, в който демоните се смятаха за брутални убийци, твърде жестоки за каквото и да било, освен за поробване като инструмент на изпълнителя. Зилас не беше нито роб, нито инструмент, нито безсърдечно чудовище – но беше брутален убиец.
Прехапах вътрешната страна на бузата си. Не само, че бях в пълен потрес от целувката ни, но и не можех да говоря с никого за това. Споделянето на объркването ми със Зилас нямаше да помогне на никого от нас, а за доверяване на Амалия и дума не можеше да става.
Това ме остави на едно и също място през последните четири дни: хваната в безкрайна спирала от съмнения. Всеки път, когато се убеждавах, че привличането между мен и Зилас си заслужава да бъде изследвано, ме обземаше паника, че правя ужасна грешка. Но когато се опитвах да убедя себе си, че това никога повече не може да се случи, причините ми изглеждаха толкова слаби.
Издишах, сложих гримоара върху купчината си от справочници и се върнах в хола.
Зилас се беше разпрострял на дивана, със затворени очи. В чинията бяха останали три от дузината бисквити, но той беше изял всичко.
Той отвори едното си око, когато седнах на пода между дивана и масичката за кафе, опряла гръб на възглавниците. Опашката му се спускаше от мястото до мен, а бодлите на края ѝ блестяха слабо. Подредих книгите и химикалката си, после отворих гримоара на страницата, където Антеа беше започнала първите си опити в Аркана Фенестрам – порталната магия.
Въпреки че усещах погледа му върху себе си, Зилас не каза нищо.
Примижах над сложните записки, разпръснати по страницата на гримоара, после прелистих остарялата хартия, докато не намерих един от записите в дневника на Мирин. Защо не беше написала повече за връзката си с демона?
Древната магьосница упорито витаеше в мислите ми, докато безсмислено прелиствах страниците. Какво ли не бих дала, за да мога да скоча назад във времето и да поговоря с нея. Какви отговори би могла да предложи тя за мистериозното функциониране на демоничното съзнание?
Хвърлих поглед през рамо. Очите на Зилас отново бяха затворени, а дишането му – забавено. Черната коса се заплиташе по челото му, а през разхвърляните кичури се подаваха малките рогчета, които го бележеха като младеж в демонични години.
Погледът ми премина по линията на челюстта му, след това надолу по колоната на гърлото му до сенките от сухожилия, които минаваха към вътрешната вдлъбнатина на ключиците му. Твърдите му гръдни мускули се срещнаха с онези очертани коремни мускули, които никога не можех да пренебрегна… и с тази примамлива V-образна форма.
Бях докоснала всеки сантиметър от гърба му, докато масажирах стегнатите му мускули след интензивно лечение, но предната му част… някак си беше по-интимна. По-закачлива… по-забранена.
Ръката ми се плъзна нагоре. Колко дълбоко беше заспал? Големите дози захар го правеха сънлив, но никога не беше изпаднал в пълна кома.
Докоснах вътрешната част на предмишницата му. Мускулите под върховете на пръстите ми се напрегнаха, когато той вдиша, клепачите му потрепнаха – и в главата ми затанцуваха вихрушка от емоции, мисли и чувства, които не бяха мои.
„Видение на нажежен до червено пясък, осеян с назъбени скали, обграждащи скрита долина сред дюните. Жилища от издялани камъни в основата на долината. Слънчевите лъчи, които се появяват на хоризонта. Студен, дразнещ вятър, носещ песъчлив аромат, оцветен с железен привкус.
Пашир. Ahlēavah. Начало.
Трептене. Извивка на копнеж. Въртящ се спомен, после нощен пейзаж от тъмни сгради и ярко осветени улици. Светещ прозорец, който приканва. Плъзгане през дълги завеси, мек килим под краката. Тихо легло, завивки, вдигнати над спящо тяло, тъмна коса, разпиляна по бялата възглавница.
Чужди. Странно. Hh’ainun.
Отрицание. Леден страх. Тъмната стая се задълбочи в черна нощ. Бетонна платформа, светеща с линии и руни и заобиколена от солена вода. Пръстен в центъра, нощното небе на друг свят, който зове.
– Върви!
– Какво чакаш?
– Не е ли това, което искаш?
Звукът на собствения ми повишен глас ме удари като шамар по лицето и аз се отдръпнах, а пръстите ми се вкопчиха в ръката му.“
Очите му се отвориха докрай, помрачени от сънливост.
– Ваянин?
Взирах се в него, белите ми дробове бяха замръзнали, докато фрагментите от мислите и спомените му се изплъзваха – но не можех да не чуя гласа си такъв, какъвто той го беше чул. Онези сурови, гневни, отчаяни викове… така ли бях звучала, когато му бях казала да мине през портала?
Когато просто го погледнах, без да кажа нищо, той примижа за кратко и отново затвори очи, твърде сънен за тайните на една хх’айнунска жена.
В гърдите ми кипеше безпокойство, докато роботизирано се изправях пред гримоара и се взирах безразлично в отворената книга. Бях усетила копнежа и отричането му, но за кои от тези спомени копнееше и какво отричаше?
Докато въпросът се въртеше в ума ми, страниците пред мен се фокусираха, а сложните записки с претрупани древногръцки букви потънаха в разсеяния ми мозък.
Наведох се по-близо до страницата.
– Зилас?
– Вар? – Промълви той без ентусиазъм.
– Погледни това.
Той седна и се наведе напред, лицето му се появи до моето, брадичката му докосна рамото ми. Той погледна надолу към гримоара.
– Хаше – въздъхна той, забравил раздразнението си. – Намерила си го.
Ако току-що не бях прегледала масива чрез неговата ейдетична памет, може би нямаше да го разпозная. Но заклинанието, изложено върху древната хартия, съвпадаше почти напълно със спомените му.
Ръцете ми се свиха в юмруци.
– Порталното заклинание.
Назад към част 1 Напред към част 3
