Глава 2
Порталното заклинание беше най-опасната материя на Аркана в света. Може би най-унищожителната материя от Аркана в историята. Това беше заклинанието, което бе довело до създаването на Демониката – и даде възможност на човечеството да пороби демоничната раса, предизвиквайки бавния разпад на нейното общество.
– Това – казах аз, сочейки към огромния лист кафява хартия, върху който бях разчертала голямо заклинание – това е масивът, който Сол и неговите страховити синове близнаци използваха, за да отворят портала преди четири нощи. Или толкова близо, колкото можах да го нарисувам.
Бях го нарисувала, като използвах паметта на Зилас за ориентир. Трябваше да се поупражнявам, за да накарам телепатичното споделяне на паметта да проработи, но ако той се съсредоточеше, можех да видя същото като него.
Амалия, приседнала до мен, изучаваше скицата.
– Това – продължих аз, посочвайки втория голям лист – е окончателната версия на заклинанието от гримоара – или мисля, че е окончателната. Върху него не е имало никакви поправки. Мелита пише в дневника си, че е копирала всички финални заклинания на гърба на книгата. Клод е откраднал тези страници, но оригиналните версии би трябвало да са някъде в гримоара.
Амалия погледна между двата масива.
– Те не са съвсем еднакви.
Кимнах.
– Във версията на Антеа липсват части. Сол и синовете му запълниха парчетата със собствените си Аркани, но както знаем, поправката им не беше съвършена.
Да, порталът се беше отворил, но щом нещо се опиташе да премине през него, магията се беше развалила. Все пак не се оплаквах, тъй като това „нещо“ беше кръвожадно чудовище от света на демоните, което едва не беше убило Зилас.
Изтръпнах при спомена за него, който лежеше на хеликоптерната площадка, със смачкано рамо и гърди, пронизани от ужасяващите кръстосани зъби на īnkav.
– За какво Клод иска портала? – Попита Амалия. – Това е големият въпрос тук. Защо му трябва директна врата към света на демоните?
– Ahlēavah.
Тя ми хвърли страничен поглед.
– А?
– Ахлеавах. Така Зилас нарича дома си… мисля. – Макар че никога не го беше обяснявал, бях доловила думата от мислите му. – Не съм сигурна дали означава конкретно място или област, или територия, или какво.
– Ах-ле-е-ах-вах – прозвуча от Амалия. – Това е… изненадващо красиво. Не това, което очаквах.
Тя се огледа наоколо, вероятно надявайки се на повече информация, но Зилас се беше запътил към спалнята ми за малко тишина и спокойствие след часовете, прекарани в непрекъснато изобразяване на един и същи масив, за да мога да го нарисувам. Твърде таридис за него. Много mailēshta – беше се оплакал той.
– Както и да е – продължи Амалия – Клод дори не се появи, когато Сол отвори портала. Дали всъщност му пука?
– Мисля, че беше зает да се занимава с онова нещо със „съда“. Планирал е да чака някого.
– Нещото, заради което Езра се разтревожи. – Тя кимна. – Е, ще получиш отговори за това след няколко часа, нали?
При това напомняне по гръбнака ми затанцува тревога. Преди три дни Езра ми беше написал, че трябва да се срещнем възможно най-скоро, за да „разменим“, но аз бях заета с подготовката на доклада си за полицията – обяснявах инцидента с хеликоптерната площадка, без да споменавам портали или чудовища – и ми отне повече време от очакваното, за да насроча среща с него.
– Може би ще ни каже, а може би не – казах аз. – Той не винаги е готов да предостави информация, нали? Иска да получи отговори за амулета на Вх’алир, за да може да се отдели от Етеран, но ние не знаем как работи той.
– Знаем, че в него има три заклинания – уточни Амалия. – Едното е абджюрация и вероятно е „силата“, която Езра описа, че прекъсва договорите на демоните. Едното е със супер демоничен вид. И едно е Аркана Фенестрам.
– Портална магия.
– Вероятно порталната магия. За отваряне на тримерна врата в ада, която ще ни трябва, за да изпратим Зилас у дома. Няма ли да е забавно?
– Да – промълвих аз.
Тя ми хвърли страничен поглед, после се наведе по-близо и снижи гласа си.
– Задъхваш ли се, че той си тръгва?
– Не съм… не съм… – Замълчах и сведех глава.
– Робин – въздъхна тя. – Разбирам, че имаш слабост към този рогат задник… предполагам, че и аз имам… но той трябва да си отиде. Всеки ден, в който си в незаконен договор, излага живота ти на риск. Не можеш да се преструваш вечно.
– Знам – прошепнах аз.
– Представи си само колко щастлив ще бъде в своя свят, където ще тича по демонските поляни, ще се бие с други демони и ще прави всичко, което демоните обичат да правят.
Принудих се да се засмея и отклоних разговора от тази тема.
– Да се върнем на Клод, мислиш ли, че иска портал, за да може… да отиде в света на демоните?
– Ако го направи, вероятно ще умре за пет минути, което ще реши много от проблемите ни. – Тя се намръщи. – Не може да е толкова глупав. Той иска нещо друго. Мисля, че иска нещо от Страната на демоните.
– Като какво? Армия от демони?
– Но как ще контролира демоните без договори?
Поклатих глава в знак на разочарование. Защо винаги имахме повече въпроси, отколкото отговори?
Почуках по масива от гримоара.
– Е, поне знаем няколко неща за това заклинание. То трябва да бъде създадено на открито, на лунна светлина. И – повдигнах вежда – може би знам защо версията на Сол не е проработила.
– А?
Прехвърлих гримоара и върнах няколко страници назад до една от кратките бележки на Антеа за по-ранна итерация на заклинанието.
– Виждаш ли това? Тя говори за минималната дължина на централната линия на масива.
Макар и изкушена, не спрях да се оплаквам от времето, което ми отне да свържа древногръцката терминология със съвременния жаргон на Аркана.
– На тази страница тя зачеркна „трейскайдека“, което означава тринадесет, и написа „октокайдека“ – осемнадесет. Но тук… – Превъртях напред до последната итерация. – Отново е написано „treiskaideka“.
– Искаш да кажеш, че е копиран погрешно?
– Мисля, че е така. Един от предишните писари случайно е преписал първоначалното измерване вместо поправката. Това променя обхвата на целия масив.
– Значи порталът на хеликоптерната площадка е бил твърде малък?
Кимнах с глава.
– Значително по-малък. Може би затова се е разпаднал, когато нещо се е опитало да премине през него. Не е могъл да се справи с арканските енергии, като твърде голяма мощност в електрическа верига.
– Ами, по дяволите. Така че, ако Клод иска да опита портала отново, ще му трябва място, което е още по-голямо.
– Да.
– Това ще е интересно. Може би Езра ще разкаже някои подробности за това, което Клод е замислил. Или ако имаме късмет, той вече е убил Клод.
Не се надявах на това. Ако Езра беше победил Називер, досега щеше да ни е казал.
Изправяйки се на крака, събрах документите, събрах гримоара и тетрадката си и се отправих към спалнята си, за да прибера всичко. В стаята беше тъмно, единствената светлина проникваше от уличната лампа зад прозореца. Нощта беше настъпила, докато с Амалия разглеждахме масива от заклинания.
Появиха се две пурпурни петна – светещите очи на Зилас. Той се беше облегнал на леглото ми, а Чорапче му лежеще на корем.
– Готов ли си за срещата? – Попитах го, докато прибирах гримоара в калъфа му.
– Хнн. Търговия с Eteran et Dh’irath. – Белите му зъби проблеснаха, но това не беше усмивка. – Той ме излекува.
– Излекува – прошепнах аз, като се опитвах да не мисля за това колко близо до смъртта е бил Зилас.
Той се замисли мълчаливо, след което прокара длан по главата на Чорапче и сплеска ушите ѝ. Тя мъркаше с пълна сила, както винаги възхитена от вниманието на любимия си демон.
Затворих металната кутия на гримоара и записките си и я плъзнах под леглото.
– Зилас, имаш ли доверие на Етеран?
– Не. – Очите му блестяха. – Вх’алир никога не се доверява на Дх’ират.
Отговорът му не ме изненада, но и не ми вдъхна доверие. Каквото и да искаше могъщият Втори дом Динен, то щеше да е опасно и за мен, и за Зилас.
Когато Езра беше казал, че трябва да се срещнем „насаме“, това не беше онова, което очаквах.
Нервно изучавах обляния от нощта парк, в който преди цял живот със Зилас бяхме преследвали Тахеш. Околните улични лампи хвърляха оранжева мъгла върху зимната трева на парка, прекъсната в единия ъгъл от тъмна горичка от възрастни дървета.
Изнерви ме фактът, че Езра бе избрал това място, където бе умрял демонът от Първия дом, за място на срещата ни… и на търговията ни.
Придърпах якето си по-плътно около себе си и погледнах от Амалия, която се озърташе подозрително, към Зилас, който стоеше от другата ми страна. Той отново беше облечен в бронята си – нагръдник над сърцето, гривна на лявата предмишница и панталони, защитаващи долната част на краката му – но рамото му изглеждаше странно голо без подходящите раменни пластини.
Без да отклонява вниманието си от горичката, той оголи зъби.
– Те са тук.
Кимнах.
– Хайде да вървим.
Тъмните дървета се очертаваха, докато се приближавахме. Краката на Зилас се носеха безшумно по тревата, докато ние с Амалия вървяхме по мъртвите листа. Колебаех се, когато стигнахме до бодливите храсти, чудейки се как да минем през тях.
Зилас посочи. На няколко метра от нас тясна пътека водеше в дърветата.
Меко светещите очи на демона уловиха моите и между нас се разнесе слаб предупредителен шепот, толкова едва доловим, че не бях сигурна дали чувам тихите му мисли, или това е само въображението ми. После се обърна и се отдалечи в обратна посока, заобикаляйки горичката.
Като отпуснах рамене, се запътих към пътеката. Амалия ме последва, необичайно мълчалива и вероятно съжаляваща за решението си да дойде в последния момент. Обикновено тя оставяше опасните неща на мен и Зилас.
Това не би трябвало да е опасно… но аз не свалях гарда си.
Тъмнината ни обгърна, гъстите клони на иглолистните дървета затъмняваха блясъка на уличните лампи. Забавих крачките си, като оставих очите си да се приспособят към слабата светлина. Студен вятър нахлу през дърветата, раздвижвайки клоните, и аз изтръпнах.
Подпокривната растителност се сгъсти, клоните одраскаха ръкавите на якето ми, а след това горичката се отвори в малка, скрита поляна.
Езра стоеше в центъра и чакаше – и не беше сам.
С къдрава червена коса, вързана на опашка, и тесни кожени панталони, прилепнали към дългите ѝ крака, Тори излъчваше грубо, твърдо хладнокръвие. А от другата страна на Езра, приятелят му маг Аарон беше скръстил ръце, а широчината на раменете му предупреждаваше за сила. Мощен пиромаг и един от най-добрите бойни митици на „Врана и чук“, той не беше човек за подценяване.
Стиснах челюстта си. Когато Зилас беше казал, че „те“ са тук, бях помислила, че има предвид Езра и Етеран.
„Можеше да се изразиш по-ясно“ – оплаках се тихо.
Миг на забавление се върна при мен и знаех, че Зилас е някъде наблизо и наблюдава. До мен достигна слаба гледка към поляната от друг ъгъл – някъде високо, погледът на демона върху гърбовете на тримата митици.
– Закъсняхте – промърмори Езра.
Не поради липса на опит, но беше невъзможно да се бърза с Амалия.
Промъквайки се на поляната, хвърлих още един изпитателен поглед на Тори и Аарон, чудейки се защо са с него. Свидетели? Подкрепа? Част от сделката?
– Защо се срещаме тук? – Попитах предпазливо.
Езра сви рамене с лек жест.
– Някои от нас предпочитат открити пространства и място за маневриране.
С други думи, Етеран и Зилас може да се нуждаят от пространство, за да водят битка. А това изобщо не ми харесваше.
– Разбирам. – Сгънах студените си ръце и вперих поглед в демоничния магьосник. – Готови сме да чуем твоето предложение.
Езра посрещна замисления ми поглед, без да помръдне, след което направи жест към Тори. Тя смъкна платнена чанта от рамото си и му я подаде. Намръщих се, когато той извади огромна книга, чиито черни кожени корици блестяха слабо.
Той претегли книгата в ръката си, а изражението му беше нечетливо като на каменна статуя.
– Робин, оказва се, че имаме общ враг… само че аз го познавам като Ксевер.
Дъхът ми секна. Общ враг. Това можеше да означава само един човек: Клод.
През бледия ляв ирис на Езра премина слаб червен отблясък. Той протегна ръка и предложи книгата.
Не, не книга. Гримоар.
– Това му принадлежи.
Пристъпих по-близо, движенията ми бяха бавни, а сърцето – разтуптяно. Гримоар на Клод? Не можеше да е… нали? Пръстите ми обхванаха хладната кожа, а на корицата беше отпечатан непознат символ: тривърха корона в кръг.
Стиснах здраво книгата и попитах:
– Това е, което искаш да разменим?
– Не, не това. Тори?
Той се обърна с очакване към червенокосата и погледът ѝ се стрелна от него към мен, а веждите ѝ се смръщиха. Тя се поколеба, разтвори устни, сякаш искаше да говори, после пъхна ръка в джоба си.
Извади оттам фина верижка. Дължината ѝ се измъкна от джоба, после се освободи плосък диск, тъмен метал, който повече поглъщаше светлината, отколкото я отразяваше. За миг си помислих, че това е инфернус.
След това ме връхлетя шок – шокът на Зилас.
Отвъд дърветата се процеждаше светлина, която се отразяваше на люлеещия се медальон и проблясваше върху емблемата на Вх’алир в центъра му.
– Амулетът. – Думите се изтръгнаха от мен като задъхан шепот. – Амулетът на Вх’алир.
Изгубената реликва на дома на Зилас. Артефактът, който криеше тайните за отваряне на портал към ада. Ключът към всичко.
Погледът на Езра се впи в мен.
– Това е, което сме дошли да разменим.
Назад към част 2 Напред към част 4
