Фаред
Той седеше зад компютъра си в апартамента си в замъка и слушаше всичко, което Мариус имаше да каже и което Лестат каза. Сетне, както обикновено, беше съвършено тих. Искаше да се заеме с този нов флакон с кръв. Кръвта, която беше взел от Лестат, беше заразена с вампирска кръв. Това беше чиста реплимоидна кръв, прясна и все още топла.
– Нямаш представа какво пишеше в съобщението? – Попита Фаред.
– Нямам – каза Лестат. – Но беше кратко, каквото и да беше. И той ме притисна да ѝ го дам веднага след смъртта на Роланд. Знаеше, че Роланд е умрял. Не ми го каза. Просто ми даде съобщението, а аз отидох в библиотеката и го записах. Направих си копие, разбира се.
Той извади от джоба си лист хартия и го подаде на Фаред, след което се обърна с гръб и започна да се разхожда, правейки бавен кръг в средата на килима, с ръце, сключени зад гърба, изглеждайки забележително, помисли си Фаред, като човек от осемнадесети век. Може би заради косата, вързана на опашка като на младия Томас Джеферсън, или заради снимката на Моцарт. И палтото с разкроена долна част.
Фаред прегледа думите. Преглеждаше ги отново и отново и отново. Опитваше се да ги свърже с телефонните съобщения, които също беше прегледал отново и отново и отново. Сет стоеше зад него и гледаше надолу към хартията.
– Не мога да го разгадая – каза Фаред.
– Аз също не мога – отвърна Сет, – но е интересно да я видиш транслитерирана по този начин. Пиктограмите бяха безнадеждни.
– И какво мислиш? – Попита Фаред.
Лестат въздъхна и продължи с крачките си.
– Не знам. Те си тръгват и е техен прерогатив да си тръгнат, а каквото ще стане, ще стане. Това ми казва умът. Сега дали сърцето ми е съгласно с ума ми?
Той спря и на лицето му се появи онзи празен поглед, който винаги означаваше, че Амел говори, но ако това беше вярно, това послание също беше загадка. Защото Лестат не каза нищо, а отново започна да крачи.
На вратата внезапно се чуха удари.
– Влез, моля – каза Сет.
Беше д-р Фланъри Гилман и в ръцете си държеше сноп документи.
– Звънях ти и ти звънях – каза тя на Фаред, без да поздрави никого, нито дори толкова, колкото да кимне на Лестат.
От всички лекари, които Фаред беше довел в Кръвта, тази той обичаше най-много. И именно тя му беше помогнала в създаването на Виктор, най-близкото нещо, което Фаред някога щеше да има като син. Тя беше тази, която бе увлякла Лестат в няколкото кратки мига на еротична страст, които му позволяваше вливането на хормони, и тя беше тази, която носеше Виктор, роди го, кърмеше го и се грижеше за него, докато най-накрая дойде моментът, в който Виктор щеше да се справи сам.
Сега и двамата бяха кръвопийци, Фланъри и Виктор, и единствената двойка кръвопийци в целия свят, които бяха майка и син, освен Габриел и Лестат.
– Трябва да погледнеш това, всичко това, сега – каза Фланъри. – Ако искаш, можеш да го извадиш на екрана, но аз съм го прегледала тук и съм заобиколила всичко, което е от значение. Тя ви е излъгала. Измамила ви е.
– Какво имаш предвид? Кого? – Лестат се обърна, сякаш някой го беше измъкнал от сън.
– Фаред каза да се прегледа всяка една заявка, поръчка, списък на покупките, всичко, докъдето стига архивът. И аз го направих. Изтеглих всичко, което някога е поръчвала за какъвто и да е експеримент, какъвто и да е проект, какъвто и да е опит!
Фаред прегледа документите, очите му се движеха с предсмъртна бързина по разпечатката, по многобройните кръгове с флумастер на Фланъри, по нейните подчертавания, обръщаше бързо страниците, а после пренесе цялата купчина отстрани на масата, за да може да разгърне страниците.
– Какво е това? – Попита Сет.
– Виждам точно това, което казваш! – Каза Фаред. Той вдигна поглед към любимия си наставник, а след това към Лестат. – Целият път назад до първите ѝ седмици в Колингсуърт. Но как ѝ се е разминало? О, започвам да разбирам. Под имената на асистентите.
– И вижте бележките за дублирани суми – каза Фланъри. – Пренареждания, претенции за откраднати пакети или за повредени или никога неполучени пакети. Обзалагам се, че всяка една поръчка винаги е била получена. Вижте това, тези поръчки за човешки хормон на растежа. Върху какво би могла да работи, за да използва такова количество човешки хормон на растежа? Или тази, погледни тази. Всичко това е било за проекта за синтетична кожа. Това е достатъчно, за да се направи кожа за половин Европа.
– Тя е изграждала реплимоидно тяло! – Каза Лестат. – И е лъгала за това.
– Върнете се към филма, на който тя говори за това – каза Фланъри. – Гледала съм същите кадри отново и отново. – Тя не изчака Фаред да отговори. Седна на клавиатурата и извади филма, на който Капетрия разказва историята си, като го прехвърли, докато гласът на Капетрия не се разнесе от високоговорителите на компютъра.
Фаред се приближи, за да гледа филма, а Сет и Лестат се събраха от дясната и лявата му страна:
На масата стоеше Капетрия, както и снощи.
– „Но през всичките часове, които съм работила сама и с Уелф в светилището на лабораториите под покрива на Грегъри, никога не съм открила действителната формула на луракастрия, нито съм се доближавала до възпроизвеждането на термопласт или подобен на него полимер. Противно на подозренията ви, никога не съм отглеждала цял, завършен и оживен реплимоид, макар че със сигурност съм се борила за тази цел в продължение на много години.“
Фланъри натисна бутона, за да се върне назад.
– Сега го гледайте отново. Виждате ли какво прави тя? Вижте как докосва косата си, когато произнася думите. Това е сигнал, подсказка, че тя лъже. Ако изгледате цялата лента отново, ще видите точно какво имам предвид. Има три момента, в които гласът ѝ променя височината си и тя прави същия жест, заглаждайки косата си назад.
– „Никога не съм откривала действителната формула на луракастрията, нито съм се доближавала до възпроизвеждането на подобен термопласт или полимер. Противно на подозренията ви, никога не съм отглеждала цял, завършен и оживен реплимоид, макар че със сигурност съм се борила за тази цел в продължение на много години.“
– Виждам го – каза Сет.
– Борила ли се е с него? – Попита Фланъри. – Работила е върху това ден и нощ и е близо до завършването на един реплимоид! Използвала е достатъчно химикали, за да отгледа семейство реплимоиди. Създала е резерв от такива химикали…
Лестат се обърна и се отдалечи. Той отново започна да крачи, правейки същия кръг, или сега беше овал?
– Лестат, осъзнаваш ли какво казва Фланъри? – Каза Фаред. – Колко време преди да заминат? – Той знаеше отговора. Не му се налагаше да поглежда часовника си. Знаеше много добре, че е почти време Лестат да се оттегли в криптата си, а това означаваше, че самият Фаред разполага с малко повече от час.
– Какво можем да направим по въпроса? – Попита Лестат с тих глас. Главата му беше наведена и той продължаваше да върви с абсолютно същата скорост. Ръцете му бяха стиснати зад гърба му.
– Тя прави тяло за Амел – каза Фланъри. – Лестат, ти знаеш, че тя прави точно това. – Фланъри погледна безпомощно към Фаред. – Каквато и да е била целта ѝ досега, дали просто да създава други, тя вече е почти готова с това тяло. Аз го знам. Дай ми още два часа с тези разпечатки и ще мога да картографирам напредъка ѝ само чрез поръчките.
– Няма нужда – каза Лестат. – Той ѝ даде това, което трябваше да знае, снощи. Видях как го направи. Видях го в кръвта, когато я държах в ръцете си. Видях всичко. – Вървеше напред-назад.
– И ти ще я оставиш да си тръгне оттук? – Попита Фланъри.
Фаред погледна Сет. Сет се отдръпна от компютърната маса, а очите му все още бяха вперени в екрана. Фланъри беше спряла изображението на Капетрия на масата, с ръка, вдигната към косата ѝ.
– Фланъри, скъпа моя – каза Лестат. – Просто нищо не можем да направим. – Той спря, вдигна поглед и хвърли една от най-хубавите си усмивки към Фланъри. – Каквото и да се случи… ще се случи.
– Не и ако ги спреш! – Извика Фланъри. – Не и ако ги затвориш. Тук имаш повече от достатъчно помощници, за да ги затвориш, без значение дали са двайсет, двайсет и четири или трийсет!
– Скъпа – каза Лестат. – Каква полза от това? И как ще живеем с това – колония от реплимоиди в мазетата ни завинаги, размножаваща се непрекъснато, на която никога повече няма да бъде позволено да види бял свят? Или ще ги приковем към стените, за да не се размножават? Не екзекутирахме ли Роланд точно за такова престъпление?
– Трябва да има нещо, което можем да направим.
– Няма, не можем и няма да направим – каза Лестат. Той стоеше там, все още със скръстени зад гърба си ръце, и лицето му отново бе безизразно, а после придоби обичайното си медитативно изражение, като очите му се движеха почти безцелно по стените на стаята.
– Амел преведе ли ти съобщението? – Попита Сет.
Лестат кимна.
Гледаше директно към Сет, но говореше на всички тях.
– Това е съобщението – каза Лестат. – „Не можеш да го нараниш. Аз го обичам. Не можеш да ги нараниш. Аз ги обичам. Трябва да намериш начин да го направиш, без да нараниш нито него, нито тях. Или няма да бъде направено.“
Фаред си пое дълбоко дъх.
– Точно това е посланието – каза Лестат. Той изглеждаше толкова чудесно спокоен, толкова удивително спокоен.
– Може би има някакъв начин – каза Сет. Но после спря.
Никой не знаеше и не разбираше по-добре от Сет къде точно се намират в изследванията си и какво могат или не могат да направят.
– Трябва да има някакъв начин да я вразумим – каза Фланъри. – Да я забавим, да я накараме да разбере, че това не може да се направи без гаранции.
– Тя ще направи каквото може, за да го освободи – каза Лестат. – И ще направи всичко възможно, за да се съобрази с желанията му. Знам, защото ако бях на нейно място, щях да направя точно това, но ако не можех да се съобразя с желанията му, пак щях да направя всичко по силите си, за да се въплътя в него, да го пресъздам и да го освободя.
С тих глас Фланъри цитира старото стихотворение на Дилън Томас:
– ‘Не си отивай кротко в онази хубава нощ,… Ярост, ярост срещу умирането на светлината.“
Лестат се усмихна тъжно.
Вратите се отвориха и влязоха Торн и Кирил.
– Знаеш, че онази банда от чудаци си е отишла, нали? – Каза Кирил с обичайната си наглост, обръщайки се към Принца, сякаш никой друг на света не съществуваше. – Току-що излязоха с две коли. Размножават се като гризачи! Трябва да са били двайсет на брой! Искаш да тръгнем след тях? Мислех, че не би трябвало да тръгват до разсъмване. Сигурно ще са трийсет, преди да стигнат до външните порти.
– Не – каза Лестат. – Оставете ги да си вървят.
Фаред погледна към Сет. Сет се взираше в Принца, но зад тъмните му очи се въртяха колела.
– Спете спокойно, възлюбени – каза Лестат. – Наричам го нощ… или ден.
Принцът и телохранителите напуснаха стаята.
Фаред се взираше в голямата ампула с кръв. Засега щеше да трябва да я съхранява в хладилник и да я отнесе в Париж, когато слънцето залезе. В него се надигна огромна вълна от гняв, гняв, който го изненада и обърка, защото рядко се ядосваше на някого в Тъмния свят, към който сега принадлежеше напълно. Но той знаеше, че Лестат и цялото племе са в голяма опасност, и се страхуваше, че няма да успее да намери начин да помогне навреме.
Назад към част 32 Напред към част 34
