Глава 2
– Добре. – Амалия обикаляше по дължината на всекидневната, скръстила ръце зад гърба си. – Казваш, че този древен амулет, който е бил изгубен преди хиляди години, е „ключът към всичко“ според една средновековна магьосница, която може би е призовала демон от Дванайсети дом, въпреки че това е забранено.
– Не средновековна – поправих аз. – Тя е живяла през архаичния период, също като Омир. Най-ранният гръцки поет – добавих при празния ѝ поглед.
– Разбира се, че е така. – Амалия тръгна по обратния път през стаята. – Така че този амулет, който по някаква причина има неговия – тя кимна към Зилас, който седеше на бара за закуска – знак на Дома в средата му, е бил изгубен още в архаичния период, но той – още едно кимване към Зилас – го е видял преди няколко месеца на врата на демон от Първия дом.
– Да.
Тя прокара ръце през дългата си руса коса.
– И Зилас няма представа какво представлява амулетът?
– Ни най-малко – казах ѝ аз.
Лицето ѝ се набразди от недоумение.
– Не го разбирам.
– Ние също не разбираме. – Прехвърлих се към гримоара, който чакаше до Зилас на плота, отворен на страницата с амулета. – Преведох страниците преди и след тази, но те не обясняват какво представлява амулетът.
– Защо да е в гримоара без обяснение?
– Мирин е знаела нещо за него. Бележките на майка ми предполагат, че Мирин е добавила допълнителни записи в гримоара. Може би тя обяснява какво представлява амулетът.
Амалия ме последва до гишето.
– Умирам от нетърпение да разбера защо това е амулетът на Вх’алир. Защо нещо от Дванадесетия дом би било толкова важно?
– И защо го има е имал Тахеш? – Погледнах към Зилас. – Имаш ли идеи?
Той подпря лакти на коленете си, а тъмните му вежди бяха смъкнати над червените му очи.
– Носеше го, когато го видях в кайртите – в кръга. Донесе го със себе си.
– Беше призован с него? Но… но ако е документирано в гримоара, значи първо е бил тук. Как е стигнало от моя свят до вашия?
Амалия примижа към Зилас.
– Нима не предизвика любопитството ти, когато го видя да носи амулет с емблемата на твоя Дом?
Той се намръщи и заби нокът в илюстрацията.
– Видях само тази страна. Не видях дома си.
– Внимавай – предупредих аз, като измъкнах гримоара от него.
– Абсолютно сигурен ли си, че това е същият амулет? – Попита тя. – Това е сложен масив. Може би Тахеш е носил нещо подобно.
– Не съм виждал другата страна. Може би е друг имайлате, но това, което видях, беше това. – Той отново потърка рисунката, този път по-нежно.
– Ако предположим, че Тахеш е имал този амулет – казах – как се е сдобил с него? – Попитах аз.
– Той е бил Динен от Първия дом. – Зилас се замисли мълчаливо. – Той беше най-старият от всички мъжки демони с изключение на Ивакнен. Знаел е много тайни знания.
Превъзходните знания на Тахеш бяха причината, поради която Зилас беше освободил могъщия демон от неизбежния му призоваващ кръг. Зилас се надяваше, че Тахеш ще знае как да се прибере у дома без душа.
– Първият дом е най-силен – продължи Зилас. – Те имат много съкровища. Те вземат неща, които имат сила, от другите домове.
– Мислиш ли, че Първият дом е откраднал амулета от Дванадесетия дом?
– Вар. Ние сме твърде слаби, за да защитим каквото и да било.
– Ти не си слаб – казах му твърдо. – Ти ги накара да се страхуват от твоя Дом, помниш ли?
Той сви пръсти, разгъвайки ноктите си.
– Направих това, да, но вече е твърде късно.
– Твърде късно?
– Аз съм най-старият в моя Дом. Всички останали са по-млади и по-наивни. Вече не мога да помогна на Дома си да бъде по-силен.
Амалия погледна демона с изненада. Никога досега не беше виждала царствената страна на Зилас.
– Ти можеш да им помогнеш отново – успокоих го аз. – Ще намерим начин да те изпратим у дома. Обещах, помниш ли?
– Но аз няма да се върна като Динен. – Той се изправи от прегърбването си. – Имайлате е важно, нали? Трябва ли да го намерим?
– Разбира се – каза сухо Амалия. – Това няма да е трудно.
– Сега е по-малко невъзможно, отколкото ако беше изгубено от хилядолетия – отбелязах аз. – Но струва ли си усилията да го намерим?
– „Ключът към всичко“ е доста неясно. – Амалия приближи гримоара. – В този масив има елементи на аркана за призоваване. Може би това е най-първият инфернус – този, който Антеа е създала за първия призован демон. Това би го превърнало в… ами, не в ключ, а в инфернуса, с който е започнало всичко.
– Но какво става с тези други неща? – Показах с жест няколко плетеници от линии и руни. – Никога досега не съм виждал такава аркана.
– Аз също. А тази част дори не прилича на Аркана.
– Това е демонът imailatē. – Зилас също се наведе над книгата, като главите ни почти се докоснаха. – Не знам предназначението ѝ, но тя е виш на моя вид.
– Има няколко демонични руни, които се използват за призоваване – каза Амалия – но нищо подобно. Възможно ли е изобщо да се смесят аркана и демонична магия по този начин?
Да, определено беше, но аз не бях разказала на Амалия за опита си да комбинирам магията със Зилас. Беше твърде странно.
– Така че масивът включва аркана за призоваване, демонична магия и още нещо. – Поех си дъх. – С други думи, нямаме никаква представа какво представлява амулетът, какво може да прави, откъде е дошъл или къде се намира.
– Но знаем, че Тахеш го е имал последен – замисли се Амалия. – Полицията е взела тялото на демона, нали?
Кимнах мрачно.
– Ако Магиполицията има амулета…
– Аз откъснах главата му.
Изплаках при спомена, преди да осъзная за какво се опитваше да ме подсети Зилас.
– Мислиш ли, че амулетът може да е паднал? Тогава може да е все още в парка, където е умрял.
– Освен ако някой случаен човек не го е намерил и отнесъл – възрази Амалия. – Но има вероятност подобен предмет да се окаже отново в ръцете на митиците доста бързо. Може би някой е разпитвал за странно нещо от типа на инфернус.
Приседнах на една табуретка и вдигнах очилата си на носа.
– Приоритетът ни е гримоарът – да го преведем, за да видим дали има начин да върнем Зилас у дома. Освен това Клод открадна страници, които трябва да върнем. Въпреки това не мисля, че трябва да пренебрегваме и този амулет. Ако той наистина е „ключът към всичко“…
Погледнах от острите сиви очи на Амалия към пурпурния поглед на Зилас.
– Ако е важно, трябва да намерим амулета, преди да е изгубен завинаги.
Придърпах якето си по-плътно срещу ледения вятър. Средата на януари никога не е била приятно време на годината и не е сезонът, в който да стоиш на открито поле в тъмното.
Зилас се надигна от клек, силуетът му беше по-едър от обикновено. Висеше от него торбест черен пуловер, качулката скриваше рогата му, а подгъвът падаше достатъчно ниско, за да скрие опашката му, ако я увиеше около кръста си. С тази проста маскировка трябваше да изчакаме само да се стъмни, за да претърсим парка, а не посред нощ, когато наоколо нямаше да има никой.
Все пак се помъчих да се размърдам нервно, докато той се хвърляше напред-назад по зимната трева, търсейки следа от амулета. Последното ни посещение в този парк приличаше на странен сън – Зилас ме носеше на гърба си, докато тичаше по пустите улици; Тахеш в битка със странна група хора; кратката, но жестока битка, която последва.
Ивици разкаляна пръст и мъртва трева маркираха мястото, където черен ван беше излязъл от парка. Автомобилът е принадлежал на двама демонични изпълнители и техния шампион. Тогава нямах представа кои са те, но впоследствие научих, че са ловци на демони, които са се присъединили към лова на Тахеш.
– Нищо. – Зилас се плъзна по тревата към мен, а очите му светеха изпод качулката. – Не е тук.
– Сигурен ли си?
– Вар. Не е тук.
Въздъхнах, без да съм изненадана. Това беше дълъг процес.
– Ние…
Мобилният ми телефон избръмча с входящо обаждане. Извадих го и го вдигнах до ухото си.
– Ало?
– Намерихте ли го? – Попита Амалия без предисловие.
– Не.
– По дяволите. Аз също не съм научила нищо. Никой не се опитва да го продаде, доколкото мога да кажа. Но си спомних нещо.
– Какво?
– Има един човек, с когото баща ми работеше – призоваващ. – Татко винаги го описваше като „авангарден“, но мисля, че това всъщност означаваше, че този пич обича да експериментира. Магиполицията му дишаше във врата, така че той се оттегли, за да ги отърве от гърба си. Татко винаги го използваше като пример за това как вниманието на Магиполицията може да съсипе кариерата на един магьосник.
– Добре – казах бавно.
– Но този човек също прави артефакти от инфернус. Мисля, че е нещо като експерт по инфернус. Ако някой намери древен инфернус, вероятно ще попита този човек за информация.
Надеждата заискри.
– Къде е той сега?
– Някъде във Ванкувър. Ще се обадя на татко и ще разбера.
– Добра идея.
– Намирането на амулета обаче е само половината от проблема. – Тя понижи гласа си. – Не мисля, че трябва просто да предадеш „ключа към всичко“ на демон, докато не разберем какво прави той.
Погледнах към Зилас.
– Той може да те чуе.
Тя измърмори проклятие.
– Трябва да се върнеш вкъщи и да започнеш да превеждаш. Гримоарът е най-добрият ни източник на информация.
– Скоро ще се прибера. Първо ще направим една спирка.
– Както искаш. Ей, донеси ми малко тайландско, добре?
– Разбира се.
Докато прибирах телефона в джоба си, Зилас се приближи.
– Имайлатът принадлежи на моята Къща.
– Знам. Ако го намерим, той е твой. – Потрих премръзналите си ръце. – Не искам да се разсейвам от връщането ти в твоя свят, но имам чувството, че този амулет ще бъде част от това. Ами ако Мирин е искала да каже, че това е ключът към Демоника?
Ръцете на Зилас уловиха моите, обгръщайки ледените ми пръсти с топлина.
– Твърде студена си, Драйдах.
– Добре съм – изпищях аз и дръпнах ръцете си. – Този път не съм хипотермична.
Той притисна пръстите ми между дланите си.
– Ще ми дадеш имайлате?
Разсеяна, аз се намръщих срещу него.
– Не е нужно да ти го давам. Той ти принадлежи.
– Може би е силен.
– Все още е твой. Не бих го задържала от теб.
– Амалия би го направила.
Мръщенето ми се задълбочи. Защо той използваше името на Амалия, но никога моето? Получавах само обидни прякори.
– Амалия не ти вярва, но това е твоя собствена вина.
– На, моя вина?
– Ако беше поне малко мил с нея, тя щеше да има по-добро мнение за теб.
– Мил? – Издекламира той. – Мил не създава доверие.
Отново издърпах ръцете си и промълвих:
– Няма да навреди.
– Вярваш ли ми, Драйдах?
Погледът ми се стрелна към него. Отворих уста, но нито една дума не премина през стегнатото ми гърло. Вярвах ли му? Разбира се, че вярвах, само че…
Прочистих гърлото си.
– Вярваш ли ми?
Той ме гледаше мълчаливо и изведнъж ме придърпа по-близо. Ръката му обхвана тила ми и той впи топлото си лице в тила ми. Дъхът му се плъзна под яката на якето ми, гъделичкайки рамото ми.
– Сърцето ти е бързо. – Той вдигна лицето си. – Не ти е прекалено студено.
Зяпнах, докато моето съвсем нехипотермично сърце галопираше по ребрата ми.
– Знам. Казах ти го.
– Трябва да отидеш на топло място.
– Не е чак толкова студено, Зилас, а и не съм мокра.
– Отиди на топло място, Драйдах.
Извъртях очи.
– Добре, отивам.
По устните му проблесна вълча усмивка, след което тялото му се превърна в червена светлина. Демоничният му дух се стрелна към гърдите ми, а скритият под якето ми инфернус завибрира. Изоставеният му черен пуловер падна на земята.
Стиснах пуловера под мишница, пъхнах ръцете си в джобовете и побързах да изляза от парка. Докато се движех на запад по Пауъл Стрийт, покрай мен преминаваше нередовен поток от коли. След няколко пресечки се обърнах. На следващия ъгъл със светещи прозорци чакаше моята гилдия.
От сградата се носеше приглушен шум – сякаш беше заета – и аз посегнах към дървената врата.
Тя се отвори, преди да успея да я докосна. Огромен мъж изскочи навън и едва не ме повали, докато отстъпвах назад.
– О, съжалявам – каза той, докато минаваше покрай мен. Още трима мъже и две жени го последваха и всичките шестима изглеждаха готови да излязат на ММА ринга и да набият задници. Определено бойни митици.
Последната жена излезе, а дългата ѝ черна коса се развяваше зад нея. Тя ми се усмихна, преди да се присъедини към останалите, които се качваха в двойка автомобили, паркирани на тротоара. Примигнах към групата. Трябваше ли да ги познавам? Не ми изглеждаха познати.
С мислено свиване на рамене се промъкнах през вратата, преди да се е затворила. Заведението беше претъпкано за сряда вечер, а аз се шмугнах в най-близкия ъгъл и поставих пуловера на Зилас на една маса. След миг разкопчах якето си и го добавих отгоре. Разговорите изпълниха пространството, а аз сканирах събраните митици. Някои познати лица, някои непознати и…
Погледът ми стигна до бара и се заинати.
Тори, червенокосата барманка, стоеше зад бара и говореше с двойка мъже отсреща: синеокия, меднокос пиромаг Аарон и тъмнокосия, красив електромаг Кай.
За последен път ги бях виждала в атриума на Аркана. Те стояха от двете страни на Зора, докато тя ме уведомяваше, че отсега нататък ще следи всяка моя стъпка, за да се увери, че не нарушавам законите на полицията извън незаконния си договор. Аарон и Кай не знаеха, че съм нелоялен изпълнител, но знаеха, че Зора ме наблюдава.
Ръката ми се насочи към телефона, който се намираше в джоба ми, и аз се преборих с вълната на паниката. През двете седмици и половина след тази среща се бях скрила вкъщи, за да превеждам гримоара, така че не бях направила нищо, за което да се наложи да информирам Зора. Трябваше ли да ѝ кажа какво ще правя тази вечер?
Докато всичко това минаваше през главата ми, си спомних още нещо: тялото на Тахеш, което падаше на земята, след като Зилас го беше обезглавил, демоничният труп, който се приземяваше в краката на една жена.
В краката на Тори.
Тя беше там. Тя, Аарон, Кай и Езра. Веднага след това бяха избягали от мястото на инцидента, но Тахеш се беше приземил почти върху Тори. Дали тя е видяла амулета? Знаеше ли какво се е случило с него?
Тръгнах, преди да успея да спра да мисля. Тори се обърна, когато се приближих, и челюстта ѝ падна, сякаш гледката ми я беше смаяла.
Може би трябва да прекарвам повече време в гилдията.
– Здравей, Тори – започнах колебливо. Как трябваше да повдигна темата за онази нощ в парка, без да събудя подозренията ѝ?
Кожата ми настръхна. Погледът ми се стрелна настрани.
Кай и Аарон не бяха помръднали от столовете си, но израженията им се бяха променили драстично. Ледените погледи бяха заменили доброто им настроение, а от тях се излъчваха вибрации на „отдръпване“.
– Как… – Започнах сдържано, като се отдръпнах от враждебността на маговете: – Ти… ли си… за… нощта…
Когато Тори погледна приятелите си, а на челото ѝ се появи объркване, погледите им се засилиха. Искаха да си тръгна, и то веднага.
– Добре… добре, че те виждам – промълвих аз и се спънах назад. Забравих за якето си и пуловера на Зилас, втурнах се към стълбите и се измъкнах от полезрението на маговете.
Не се спрях, докато не дръпнах вратата на атриума на Аркана на третото ниво. Обърнах табелата „Аркана в процес на разработка“ и набързо затворих вратата, а стомахът ми натежа от смесица от страх и ужас – и малко унижение.
Аарон и Кай имаха своите причини да ми нямат доверие и аз не можех да ги виня за това, но можеха и да изпишат „парий“ на челото ми. След като двама от най-могъщите и популярни магове в гилдията открито ме отхвърляха, останалите членове никога нямаше да приемат присъствието ми. Щях да бъда изгнаник завинаги.
Надигнах очилата си, за да избърша очите си, паднах на пейката и прошепнах:
– Зилас.
Червено разцъфна от инфернуса, почиващ върху черния ми плетен пуловер, и демонът се материализира до мен.
– Долови ли всичко това? – Попитах, като извадих телефона си и отворих приложението за писане на съобщения.
– Смяташ ли, че женският хх’айнун знае за имайлате?
– Може да е видяла дали е паднал от Тахеш, но се съмнявам да го е забелязала. Аз никога не съм го правил. – Бях прекалено заета да разглеждам крилата, опашката, рогата, ужасяващите мускули и смъртоносната магия на Тахеш, за да забележа бижутата му. – Мога да се опитам да я попитам, когато е сама.
Спрях по средата на писането на съобщение до Зора, в което обяснявах къде се намирам.
– Или може би не трябва да питам Тори за нищо? Тя и маговете избягаха от парка, след като Тахеш умря. Те не искаха Магиполицията да знае, че са били там.
– Защото миришат на демон.
– Може би някой от тях има незаконен договор. Като Клод. – Мислите ми се насочиха към третия маг, който не беше в бара с Тори. Набързо набрах останалата част от съобщението. – Клод имаше разпечатка на Езра Роу, но това може да е съвпадение.
– Ако се приближа, мога да усетя кой хх’айнун има мирис на виш.
– Какво, искаш да се промъкнеш там с всички тези хора? Това няма да стане.
– Тогава ти иди – предложи той тихо. – Аз ще се преструвам, че съм поробен.
– Забрави за това. Не можеш да се правиш на договорен, докато миришеш хора. Как ще обясня защо си извън инферноса, дори? – Като поклатих глава, изпратих текста. – Ще трябва да изчакаме подходящия момент. В крайна сметка ще имаш възможност да помиришеш маговете.
Главата на Зилас се обърна към вратата на атриума. Той се изправи, ръцете му бяха встрани, лицето му бе безизразно.
Вратата се отвори.
Адреналинът се стрелна в мен и аз поднесох телефона, който вече държах в ръка, към ухото си, докато се въртях на стола.
Тори стоеше на прага, а лицето ѝ беше твърдо и подозрително.
Назад към част 2 Напред към част 4
