Глава 7
Може би съм преувеличил способността си да спя на този диван.
Да, десетки пъти бях заспивал точно на това място, обикновено докато бях по средата на филма, с празна кутия от „Д-р Пепър“ и купа с няколко недоядени пуканки на масичката за кафе. Но тези пъти не бях с болки, синини, преуморен и стресиран от многобройни преживявания, близки до смъртта.
Мятах се и се въртях почти час, преди най-накрая да хвърля лекото одеяло, което Лиена беше намерила някъде в спалнята. Беше меко и пухкаво и миришеше смътно на капитан Блайт – същия перилен препарат? Не само, че тоалетна вода дьо Блайт и релаксация бяха дълбоко противоположни понятия, но и меко, пухкаво и Блайт бяха такива. Двоен дискомфорт за мозъка.
Седнах, погледнах замъглено към техническото бюро, после се изправих и се протегнах. Множеството компютри изпомпваха топлина като щастливи малки нагреватели и аз се бях съблякъл до боксерки, за да компенсирам допълнителната тропическа температура в стаята.
Тръгнах бос по дървения паркет, за да отида до банята. Може би един хладен душ ще ми помогне да се отпусна. Банята се намираше точно през късия коридор от главния апартамент и аз се спрях пред затворената врата, чудейки се дали Лиена спи. Дали звукът от душа ще я събуди?
– Здравей.
Започнах да чувам приглушения ѝ глас. Звучеше така, сякаш тя беше точно от другата страна на вратата. Отворих уста да се извиня, когато тя заговори отново.
– Да, това съм аз. Съжалявам, че се обадих толкова късно.
Примигнах към затворената врата.
– Как е…
Гласът ѝ стана по-отдалечен. Тя се беше отдалечила от вратата. Не помръднах, чувствайки се еднакво виновен и объркан. Виновен, че подслушвам, и объркан от това на кого се обажда, когато е мислела, че съм заспал, докато сме бягали, когато да се свържеш с някого е било рисковано.
– … знам това. – Гласът ѝ отново стана по-ясен, докато се приближаваше. – Аз съм по средата на едно дело. Не мога…
Отново изгубих представа за думите ѝ. Сигурно се разхождаше напред-назад.
– Сигурна ли си? – Пауза. – Добре. Просто… не се свързвай с мен, освен ако… да. Ще ти се обадя. – Още една, по-дълга пауза. – Да.
Ръцете ми се свиха, пръстите се стиснаха и отпуснаха. Отдалечавайки се от вратата ѝ, влязох в банята и се заключих, след което пуснах душа.
Бяхме преминали през много неща заедно, Лиена и аз. От бурните ни първи седмици, когато тя беше вундеркиндът-новобранец, който имаше какво да доказва, а аз – измамникът, който цял живот не се интересуваше от нищо, до партньори, които работеха заедно всеки ден, рискувайки живота си един за друг, защитавайки се взаимно.
Бяхме толкова близки, но в същото време изобщо не бяхме близки. Поне не достатъчно близки, за да се доближим до тревожната, сърдечна уязвимост, която тя изрази с едно тихо „да“. Каквото и да бяха обсъждали с тайнствения обаждащ се, обзалагах се, че неотдавнашното напрежение на Лиена беше свързано с това.
Но когато я попитах за това, тя беше „добре“.
Как можеше Лиена да ми повери живота си, но нищо друго? Дали това беше страхът ѝ от моите способности? Дали защото не отвръщаше на чувствата ми и не искаше да ме завлече, след като даде да се разбере, че опознаванията са изключени?
Може би бях арогантен, но бях сигурен, че тя ме харесва. Бях я целунал два пъти и двата пъти тя ми отвърна по начин, по който би го направил само човек, който се наслаждава на тази целувка. Въпреки това не исках от нея да ми признае безкрайната си любов или да си легне с мен. Исках само приятелството ѝ.
Но тя не искаше да ми даде дори това. Не беше само това, че не искаше да ми отговори за този таен стрес или че се беше опитала да скрие от мен това телефонно обаждане. Тя имаше пълното право на личен живот, особено когато беше личен. Проблемът беше, че тя беше изключително лична за всичко лично и аз вече не знаех какво да правя. Дали да се откажа и да се отнасям с нея като с колежка? Опитах се да си го представя, но не можех да го направя, както не можех да спра да се тревожа за това на кого се е обадила, защо не ми казва или какво всъщност се случва.
Вместо да ми помогне да се отпусна, душът просто ми даде повече свободно време насаме с мислите ми. Завърших го след десетминутно търкане и накисване, като използвах само обикновено парче сапун, защото шампоанът също миришеше на Блайт, а аз нямах намерение да ходя там. Изсуших се с кърпа, навлякох боксерките си и надникнах в коридора.
Вратата на спалнята все още беше плътно затворена, под нея не проблясваше светлина и аз се промъкнах обратно във всекидневната. Седнах на дивана, включих телевизора, прегледах избраните заглавия от Netflix и се опитах да намеря нещо бавно и тихо, което да ме приспи. Извадих късмет: „Изгубени в превода“ изскочи в категорията „Медитативна драма“. Това изглеждаше като перфектния самотен филм за безсънна нощ.
Намалих звука дотолкова, че се чуваше едва-едва шумолене. Отпуснах се назад във възглавниците и гледах пътуването на Бил Мъри с такси през Токио, което завърши с неловкото му посрещане в луксозен хотел.
По средата на филма двамата главни герои се подготвяха за нощта в града, когато вратата на спалнята се затръшна. Потърсих дистанционното и натиснах бутона за пауза.
Лиена се появи, влизайки в стаята с малки стъпки. Отворих уста да се извиня, но гласът ми пресъхна. Тя беше увила около раменете си пухкаво одеяло – подобно на онова, което бях взел по-рано, оставяйки краката ѝ видими от средата на бедрото надолу. Гладките ѝ, тонизирани, голи крака.
Половината ми мозък се спря на тази гледка, напълно готов да проследи всяка извивка, от бедрата през коленете до прасците и тесните глезени, докато другата половина прескочи направо да се чуди какво е – или не е – носела под одеялото.
След един смущаващо дълъг момент на безучастно зяпане, си ударих един мислен шамар и се съсредоточих върху лицето ѝ. Бузите ѝ бяха забележимо зачервени.
Прочистих гърлото си и ѝ се усмихнах извинително.
– Съжалявам. Филмът ли те събуди? Не трябваше да…
Замълчах, когато тя прекоси стаята и се свлече на дивана до мен. Не точно до мен, но не и на най-отдалечената възглавница. Някак по средата между двете. Тя все още се изчервяваше и аз също усетих малко топлина по бузите си – и това не беше от компютърно генерираната температура. Аз бях почти гол тук, а Лиена също не беше напълно облечена. Замислих се дали да не издърпам одеялото върху скута си, но беше твърде късно – тя беше седнала върху него.
– Не можах да заспя – промърмори тя. – Това „Изгубени в превода“ ли е?
Косата ѝ беше излязла от обичайната си конска опашка – рядка гледка. Лъскавите гарванови кичури падаха почти до лактите ѝ, разрошени, сякаш преди това се е мятала в леглото.
Или пък разрошена, сякаш някой е бъркал с ръце в нея. Което наистина исках да направя. Исках да…
Очите ѝ попаднаха в моите, тъмни, уморени и странно въпросителни.
Чакай, тя ми беше задала въпрос.
Отвърнах поглед, преди да съм казал някоя глупост.
– Е… да. „Изгубени в превода“.
Тя се облегна назад, за да се почувства по-удобно. Би ли останала да го гледа с мен?
– Трябва ли… да го пусна от начало?
– Всичко е наред. Гледала съм го и преди.
Това ме изненада. Тя не гледаше много филми, поне в сравнение с мен. Без да знам какво да мисля, натиснах бутона за възпроизвеждане.
Филмът продължи, но аз не му обръщах особено внимание. Лиена не откъсваше поглед от телевизора, не поглеждаше към мен, а лицето ѝ все още беше зачервено. Тя се премести, нагласяйки одеялото си. Минаха няколко минути и тя отново се премести, като изпъна краката си. С херкулесово усилие задържах погледа си върху екрана.
– Тук е топло – промълви тя.
Кимнах.
– Не съм полугол за удоволствие.
Макар че погледът ми беше твърдо прикован към филма, усетих, че тя ми хвърля любопитен страничен поглед. Наистина гладко, Кит Морис.
– Това място няма ли климатик? – Попита тя.
За миг я погледнах втренчено. Може би от липсата на сън или от предизвиканото от жегата разтапяне на мозъка, но някак си напълно ми се беше изплъзнало, че този апартамент – моят стар апартамент – разполага с вградения модерен комфорт на климатика.
– Сигурно има – отвърнах аз, раздразнен от себе си.
Скочих и се запътих през стаята към термостата близо до банята и се заиграх със сензорния екран. Тихото бръмчене на навлизащия студен въздух даде да се разбере.
Обърнах се – и хванах Лиена да отвръща бързо поглед от голия ми гръб.
Бавно се върнах на дивана и потънах на възглавницата до нея. Ако исках да направя крачка, това беше подходящият момент. Дали някога ще имам по-добър шанс от този? Тя се беше присъединила към мен, докато бях предимно съблечен, в състояние на полуразсъбличане, в тъмна стая, докато бяхме съвсем сами.
Вятърът от вентилатора на климатика над главата ми се носеше по голата ми кожа, охлаждайки тялото и мислите ми. Лиена беше изразила ясно позицията си по отношение на връзката ни. Никакъв флирт. Никаква романтика. Никакви срещи.
Определено не и Netflix и флирт.
Погледнах профила ѝ, вниманието ѝ беше насочено към телевизора, след което без думи преметнах свободния ъгъл на одеялото през краката си и се настаних по гръб. Докато не посочи друго, щях да приема, че е тук с мен заради компанията ми и нищо друго. Това не беше нещо страшно. Исках да прекарвам повече време с нея.
Просто ми се искаше да заслужавам повече от безсловесна компания и следващия път, когато я попитам дали е добре, да признае, че изобщо не е „добре“.
Пекарната „Моли Роджърс“ беше размазана.
Или изглеждаше размазана на недоспалия ми мозък. Въпреки бързата десетминутна разходка покрай пристанището между пещерата на прилепите и кафенето, все още ми беше трудно да се измъкна от хватката на пясъчния човек. Глупаво, бях се отказал от калпавата напитка, която Егерт държеше под ръка в апартамента, в полза на това да си взема малко кафе от „Моли Роджър“.
Снощи с Лиена изгледахме целия филм. Едва след като се появиха надписите, тя промълви лека нощ и се върна в спалнята. Бях заспал неспокоен сън и се събудих изтощен, разочарован, виновен и като цяло просто объркан.
Малко след седем часа сутринта влязохме в кафенето и се озовахме в края на опашката от светлооки и с буйни опашки бизнесмени, готови да шокират организма си с пиратска джава преди началото на работния ден.
– Аз ще взема кафето – каза Лиена. – Защо не поговориш със сервитьорите и не видиш дали някой си спомня за Джорджия?
Кимнах и изоставих опашката, като се насочих към сервитьорите, където се спрях на един къдрокос двайсет и няколко годишен мъж, който приличаше на намръщения братовчед на Джъстин Тимбърлейк.
– Здравей – казах, като се опитах да вложа колкото се може повече бодрост в гласа си рано сутрин. – Имам няколко въпроса към теб.
– Опашката е там – отговори той, без да вдига поглед от машината за капучино. За момент лицето му бе закрито от струя топлещо се мляко.
– Не търся опашката – казах му. – Търся отговори.
Баристът, който със сигурност не връщаше сексапил, ме погледна намръщено, само за да се изправи лице в лице с моята значка на полицията – която, благодарение на надеждната деформация, изглеждаше като съвсем официална значка на полицията във Ванкувър.
Той не изглеждаше впечатлен, докато намръщената му физиономия се задълбочаваше.
– Сбърках ли поръчката ви, офицер?
Нещо ми подсказваше, че този пич не е член на фенклуба на полицията на Ванкувър.
Вдигнах телефона си, показвайки изображение на Джорджия Йохансен.
– Разпознавате ли тази жена? Смятаме, че е била тук преди между два и четири дни.
– Не – каза той след бегъл преглед на снимката. Довърши напитката, която приготвяше, с поръсване на канела и я постави на плота. – Канела Landlubber Latte!
Една добре облечена жена на токчета се промъкна покрай мен, за да вземе ултраподсладеното псевдокафе.
– Тя ще да е имала необичайна поръчка – натиснах аз. – Тъмно изпечено кафе с ментово пакетче чай в него.
Баристът вирна нос.
– О, спомням си това. Ще я арестувате ли? Защото тази напитка е престъпление както срещу кафето, така и срещу чая.
Искаше ми се да се съглася, но се опитвах да представя „професионален служител на правоприлагащите органи“.
– Кога е била тук?
– Вчера – не, преди два дни, около обяд. – Той напълни нова чаша с бадемово мляко и я хвърли под парата. – Беше с един от редовните ни клиенти и някакъв друг човек.
Лиена заобиколи ъгъла на щанда и ми подаде чудесно голяма, пареща чаша кафе.
– Специалното за сън – промърмори тя твърде тихо, за да може баристът да я чуе.
Примигнах.
– Какво е това?
– Голямо средно изпечено кафе с двоен шот еспресо.
Точно така. Това беше моят начин на кофеинизиране, когато резервоарът ми с енергия беше празен.
– Наричаме го двойна пегова пача – поправи го намръщеният бариста, а слухът му беше по-добър, отколкото очаквах.
Махнах капака от напитката си и духнах по тъмната повърхност, отчаяно очаквайки да се охлади достатъчно, за да пия. Миришеше толкова хубаво, но в живота си бях преживяла достатъчно изгорени езици, за да се въздържа да пия лавата с вкус на боб.
– Кажи ѝ това, което ми каза – наредих на бариста.
Той напълни чашата с кафе и посегна към капака.
– Че трябва да арестуваш тази жена заради отблъскващия ѝ вкус към кафето?
– Не, че…
– Captain’s Au Lait! – Извика той и постави чашата на плота. – Дамата без вкусови рецептори беше тук преди два дни по време на обяда с още две момчета. Единият от тях е редовен клиент. Името му е Ансън.
Лиена отпи от собствената си напитка, очевидно неподатлива на изпепеляващата температура.
– Знаеш ли фамилията му?
Баристът изхърка.
– Разбира се, че не.
Двамата с Лиена го гледахме мълчаливо, без да желаем да приемем тази пълна липса на информация за отговор.
Той въздъхна.
– Работи някъде тук. Редактор или нещо подобно. Идва всеки ден и си поръчва бяла мока със соево мляко и сусамов багел с крема сирене. Вчера обаче не беше тук.
Лиена вече беше влязла в телефона си и ровеше в интернет за някой Ансън, който бил „редактор или нещо такова“.
– Благодаря за помощта, Оскар – казах аз.
– Не се казвам Оскар.
– Наистина? Изглеждаш като Оскар.
Баристът Грух ми се намръщи още веднъж и се върна към задълженията си.
Завъртях се обратно към Лиена, която се усмихна и вдигна телефона си, показвайки снимка на тържествуващ мъж на средна възраст.
– Ансън Гудман, главен редактор на най-големия митичен новинарски канал във Ванкувър.
– И той е близко? – Попитах.
Тя кимна.
– В непосредствена близост.
Назад към част 7 Напред към част 9
