Глава 6
– Имам лошо предчувствие за това – гласът на Лиена се пропука в ухото ми.
Нагласих слушалката си.
– За перуката ми? Не мога да не се съглася.
Докато минавах покрай една паркирана кола на Хау Стрийт, зърнах отражението си в прозореца ѝ. Дългата черна коса не подхождаше на Кит Морис.
– За сключването на сделки с къртица от полицията – каза Лиена от безопасността на бившия ми апартамент, вероятно седнала зад бюрото във всекидневната.
Бутнах евтините си слънчеви очила нагоре по носа, въпреки че беше почти седем часа вечерта и слънцето изчезваше зад хоризонта.
– Приличам на Томи Уизо.
– Не знаем кой е къртицата – продължи партньорът ми. – Това може да е измама или капан.
– Който и да е, той е подавал информация на Зак в продължение на години. Мисля, че можем да им се доверим, че ще направят това, което са казали.
– Потвърждението от Зак не ме успокоява.
Пресякох улицата и излязох на площад „Робсън“ – триблоковия обществен площад в сърцето на центъра на Ванкувър. Вдясно от мен се намираше Художествената галерия на Ванкувър, а вляво – стълбище, което водеше към долното ниво на площада, където куполната ледена пързалка се използваше въпреки меките температури.
Спуснах се по стълбите.
– Обзалагам се, че Зак никога не е носил перука и слънчеви очила в центъра на града през нощта.
– Това е маскировка, Кит. Мислех, че ще се радваш да отидеш инкогнито за тайна шпионска мисия.
– Щях да съм по-развълнуван, ако не приличах на Винсент Вега с махмурлук. – В дъното на стълбите спрях, стиснах малко по-здраво много скъпата хартиена чанта в ръката си и наблюдавах шепата пешеходци, които се разхождаха по открития площад. Никой не изглеждаше откровено подозрителен. – Този костюм от магазина за долар наистина намалява удоволствието от играта на Джейсън Борн.
– Не знаем какъв митичен е къртицата – напомни ми Лиена. – Твоите деформации може да не са достатъчни, за да се прикриеш. А сега побързай. Имаш само две минути.
Проверих часовника си. Наистина беше 6:58. Време е да намеря контейнера за боклук.
Обърнах се към северния ъгъл на долното ниво, където на ръба на площада се срещаха салон за маникюр и адвокатска кантора. Точно пред вратите им стоеше зелен метален контейнер за боклук.
Когато минах зад една колона, пуснах халюцинационна бомба, която ме преобрази в двойник на Мат Деймън в обикновени дънки и сива тениска. Тъй като се готвех да хвърля огромна пачка пари в кофата за боклук, беше логично къртицата да е някъде наблизо, за да наблюдава изхвърлянето – следователно удвоих маскировката си.
Придържайки се към периметъра на площада, стигнах до кофата за боклук точно когато часовникът ми показа 7:00. Погледнах още веднъж наоколо и пъхнах хартиената торба със съдържанието ѝ вътре.
– Готово – казах на Лиена. – Изпрати съобщението.
Звукът от нейното писане се разнесе през слушалките ми. Докато се отдалечавах от кофата за боклук, се разделих с Кит, като изпратих фалшивия Мат Деймън през площада, а истинският аз, вече невидим, се промъкнах в едно отдалечено кътче, където все още можех да видя кофата за боклук.
Това, че законно се нуждаехме от информацията за къртицата, не означаваше, че не мога да ги зърна в процеса на работа.
– Добре – въздъхна Лиена. – Казах им, че сме направили плащането. Сега просто…
Гласът ѝ се пречупи и замлъкна.
– Само какво?
– По дяволите. – Тя издиша рязко. – Къртицата казва, че са оставили чанта за нас на количка с камбани във фоайето на хотел „Ванкувър“ – и няма да мине много време, преди персоналът да я забележи и да я прибере.
– По дяволите! – Изсъсках, извадих слушалките си и нахлузих слънчевите си очила на върха на главата. Напуснах скривалището си и спринтирах през площада, като едва не избегнах глутница тийнейджъри, излизащи от ледената пързалка. Стигнах до стълбите и ги взех три наведнъж, като мускулите ми се напъваха толкова силно, колкото можех да ги изтласкам. На върха се отклоних наляво и се запътих към противоположната страна на площада, от която бях влязъл.
На пътя пред мен светеше червено, но движението беше слабо, така че преминах на пълен бунт и пресякох с джайван – или джайран – от другата страна, заобикаляйки едно такси, което нямаше представа, че съм там, тъй като все още бях невидим.
Вмъкнах се в тясното пространство между покритата автобусна спирка и една сграда, пуснах невидимката и продължих да бягам.
За мой късмет на следващото кръстовище светна още една червена светлина. Хотелът се виждаше, но тук трафикът беше по-интензивен, така че натисках непрестанно бутона за пресичане, като гледах за почивка между колите. До мен един много спокоен мъж на средна възраст с качулка на „Уайткепс“ пушеше ръчно свита цигара, която, ако се съди по миризмата ѝ, не съдържаше никакъв тютюн. Той ме погледна с широка усмивка.
– Обичам косата ти, човече – каза той с дрезгав глас.
– Искаш ли я? – Попитах.
Очите му се разшириха.
– Да.
Светофарът светна жълто и няколко гласовити автомобила ускориха движението си през кръстовището, а останалите намалиха скоростта.
Свалих перуката и я хвърлих, със слънчевите очила и всичко останало, на новия си приятел.
– Всичко е твое.
– Уау – промълви той с мъгляво страхопочитание, докато аз спринтирах през улицата.
Навлязох на алеята на хотела и забавих ход, опитвайки се да си поема дъх, преди да си пробия път във фоайето.
Жената зад рецепцията ми кимна приятелски, аз ѝ отвърнах, преди да прегледам фоайето за нашата къртица. Вдясно от мен млад портиер проверяваше самотна чанта върху количка в ъгъла.
Тръгнах към него.
– О, слава богу. Мислех, че съм я загубил!
Портиерът ме погледна.
– Това е ваше?
– Да. – Протегнах ръка надолу и хванах дръжките на чантата. – Бях на път за летището, когато разбрах, че съм я забравил.
Младият мъж се усмихна учтиво.
– Какъв бе номера на стаята, сър? Само за да мога да потвърдя…
Извърнах се от него и бързо тръгнах към вратата.
– Съжалявам, но полетът тръгва след час!
Навън се отдалечих набързо от хотела и заобиколих ъгъла, като накрая спрях пред един шикозен бижутериен магазин на една пресечка разстояние. Сложих слушалките в ушите си и набрах номера на Лиена.
– Имаш ли го? – Попита тя вдигна като веднага.
– Мисля, че да. – Клекнах и разкопчах чантата. Вътре имаше купчина маникални папки с печати на полицията. – Да, разбрах.
– Добре. Егерт е на път да те вземе.
– Благодаря. – Облегнах се назад към прозореца на бижутерийния магазин. – Не мога да повярвам, че този подъл гад ни е надхитрил.
– Е, те нямаше да издържат толкова дълго, като поемат рискове.
– Подъл гадняр – повторих с мърморене. – Трябваше да планираме това по-добре. Ако Егерт обслужваше компютъра, ти можеше да дойдеш с мен, а един от нас да остане да следи за къртицата.
– Не бихме могли да предвидим това. Освен това разкриването на къртицата беше второстепенно. Получихме това, от което наистина се нуждаехме.
Погледнах надолу към чантата и незаконно придобитото ѝ съдържание.
– Да се надяваме, че е достатъчно.
След като Егерт ме закара до Батман, той се прибра вкъщи за през нощта, оставяйки Лиена и мен да сортираме доказателствата, които бяхме придобили от къртицата. Не ни отне много време, за да разберем, че купчината маникални папки с печат на полицията съдържа, ами, не много.
– Това е цяла купчина нищо – изръмжах аз. – Замитат всичко под килима.
Лиена прелисти няколкото десетки снимки от местопрестъплението, които агент Харис беше направил.
– Страхувах се от това.
– Няма аутопсия, няма токсикология. – Хвърлих една папка на масичката за кафе между нас. – Показанията на Едит са само няколко изречения, въпреки че тя е тази, която е намерила тялото. Дори и да става дума за самоубийство, това в най-добрия случай е некачествена работа.
Препрочитам доклада от един лист, подаден от подставеното лице на Сьозе, агент Суарес. Той не ми казваше нищо ново: смърт от самозадушаване, заключена стая, никакви отклонения в системата за сигурност. Суарес дори добавил бележка, в която се посочваше, че „стресът на работното място“ може да е допринесъл за самоубийството на Йохансен.
Чиста глупост, отгоре до долу.
– Разполагаме ли с каталога на доказателствата? – Попита Лиена, вперила поглед в една снимка от местопрестъплението.
Разбърках документите пред себе си, после ѝ го подадох.
– Намери ли нещо?
– Може би. – Тя сканира листа, сбърчила вежди. – Това е странно.
– Какво е?
Тя вдигна снимката, разкривайки изображение на унищожената книга и торбичката с доказателства под нея.
– Официална чанта за доказателства на полицията, нали? Номер на делото и всичко останало върху нея.
– Добре?
Тя върна каталога с доказателствата.
– Какво пише там?
Сканирах листа.
– Нищо. Само „една торба с доказателства, скъсана“.
– Не се споменава номерът на делото или какво е било това дело. Защо го пропускат?
– Мързел? – Предположих. – Некомпетентност? Заповед на Сьозе? Той не позволяваше и на Харис да нанесе прах за отпечатъци…
Когато се изказах, веждите ѝ се вдигнаха остро.
– Заповедите на Сьозе – повторих мрачно. – Дали е искал номерът на делото върху чантата да бъде изпуснат по някаква причина?
– За съжаление не можем да отговорим на този въпрос, защото нямаме достъп до базата данни.
Усмихвайки се, се приближих до бюрото.
– Но познаваме човек, който може да го направи.
– Не, Кит – каза Лиена, следвайки ме по петите. – Няма да платим на къртицата още десет хиляди долара, за да пусне номер на дело!
– Права си. – Включих USB ключа на Зак в компютъра. – Няма да им платим нищо.
Докато Лиена се навеждаше над рамото ми, заредих свръхсекретния браузър Tor и въведох паролата. След миг в чата влезе „Чинчила“.
– Чинчила? – Попитах на глас.
– Беше „Мускат“, когато разговарях с по време на размяната.
Както и преди, първият въпрос на нашия къртовски познат беше кои сме, а аз послушно му казах, че съм „Розово листенце“ – прякорът, с който ни бяха дарили преди размяната.
>ЧИНЧИЛА: ИМАШ ЛИ ДРУГА МОЛБА?
>ТИ: ВСЪЩНОСТ ИМАМ ПРОБЛЕМ С ПОСЛЕДНОТО НИ ИСКАНЕ. НЕЩО ЛИПСВА.
>ЧИНЧИЛА: ДАДОХ ТИ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАШЕ.
>ТИ: ВЯРВАМ ТИ. НО ИМАМ СНИМКА ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО НА ТОРБИЧКА С ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА С НОМЕР НА ДЕЛОТО И НИКАКВА СЪОТВЕТНА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТОВА ДЕЛО.
>ЧИНЧИЛА: ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ АГЕНТА, КОЙТО Е ПОДАЛ ДОКЛАДА.
>ТИ: ЗНАЕШ ТОЛКОВА ДОБРЕ, КОЛКОТО И ВСЕКИ ДРУГ, ЧЕ НОМЕРЪТ НА ДЕЛОТО ВЪРХУ ТАЗИ ТОРБА ТРЯБВА ДА Е СВЪРЗАН В КАТАЛОГА НА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА. ПЛАТИХ 10 000 ДОЛАРА ЗА ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА САМОУБИЙСТВОТО НА ЙОХАНСЕН. ОЧАКВАМ ДА СИ ПОЛУЧА ПАРИТЕ.
>ЧИНЧИЛА: НЕ ВРЪЩАМ ПАРИ. СБОГОМ.
Лиена ме хвана за рамото и изсъска:
– Направи нещо.
>ТИ: ЧАКАЙ.
Взирахме се мълчаливо в екрана в очакване на известието, че нашата къртица е излязла от системата. Това не се случи. Пръстите ми се върнаха към клавиатурата.
>ТИ: ПРОСТО ПОТЪРСИ ДЕЛОТО ЗА МЕН. 30 СЕКУНДИ ОТ ВРЕМЕТО ВИ, ЗА ДА МЕ ЗАДЪРЖИТЕ КАТО КЛИЕНТ.
Никакъв отговор отвъд мигащия курсор.
– Все още ли са там? – Попита Лиена.
– Мисля, че да.
Накрая се появи още текст.
>ЧИНЧИЛА: КАКЪВ Е НОМЕРЪТ НА ДЕЛОТО?
Лиена се втурна към дивана, грабна снимката от местопрестъплението и ми я плъзна по бюрото. Въведох го и натиснах изпрати.
>ЧИНЧИЛА: ЕДНА МИНУТА.
Облекченото издишване на Лиена гъделичкаше врата ми, когато тя отново се наведе над рамото ми.
– Мислех си, че със сигурност ще откажат.
– И аз. – Погледнах настрани, открих лицето ѝ на сантиметри от моето и забравих какво бях планирал да кажа.
Съобщение от къртицата върна вниманието ми към екрана.
>ЧИНЧИЛА: ТОЗИ НОМЕР НА ДЕЛО НЕ СЪЩЕСТВУВА.
– Какво? – Възкликна Лиена. – Това е невъзможно!
Съгласих се и точно това написах обратно.
>ТИ: ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО.
>ЧИНЧИЛА: ПРАВИЛНО ЛИ ГО НАПИСАХТЕ?
Взех снимката от местопрестъплението и я сравних със съобщението, което бях изпратил по-рано. Усещах как Лиена прави същото зад мен.
>ТИ: ДА, ВЯРНО Е.
>ЧИНЧИЛА: ТОГАВА НЕ ЗНАМ КАКВО ДА ТИ КАЖА. В СИСТЕМАТА НЯМА ФАЙЛ С ТОЗИ НОМЕР НА СЛУЧАЯ.
>ЧИНЧИЛА ИЗЛЕЗЕ ОТ СИСТЕМАТА.
– Добре. – Затварям браузъра. – Това беше полезно.
Лиена сгъна ръце върху гърдите си.
– Как беше полезно?
Изключих USB ключа.
– Защото сега знаем, че някой е поставил фалшив номер на делото върху торбичката с доказателства – и колко искаш да се обзаложиш, че този „някой“ е бил Сьозе?
Лиена се отдалечи от бюрото, а очите ѝ бяха присвити от мисъл.
– Защо? С каква цел?
– Това – казах аз, върнах се на дивана и се свлякох на възглавниците – е фантастичен въпрос.
Партньорката ми продължи да се разхожда.
– Джорджия постоянно получаваше потенциално незаконни книги в торбичките с доказателства. Това беше част от работата ѝ. Имаше ли нещо специално в книгата?
Вдигнах купчината снимки от местопрестъплението и безразлично ги подредих отново.
– Възможно ли е да е била опасна? Може да е имало заклинание или нещо подобно.
– Съмнявам се. Беше прекалено повредена, за да може заклинанието в нея да действа.
– Ами ако не е било повредено, когато го е получила?
Лиена се намръщи, после поклати глава.
– Джорджия знаеше как да проверява за опасни аркани. Някой убиец би могъл да подхвърли отровен прах между страниците, но отровата би я убила, а не би я накарала да се обеси.
Тя беше права. Без значение каква беше тази книга, тя няма да я накара да се обеси, нито пък книгата можеше да инсценира самоубийство, ако нещо друго я беше убило.
– Какво още знаем за Джорджия? – Зачудих се на глас, фокусирайки се върху снимката в ръката ми, на която се виждаше ключодържателят на ГМ с пластмасово корги. – Очевидно е обичала кучета.
– Била е в „Аркана Историкс“ почти двадесет години – каза Лиена. – Не беше омъжена, нямаше деца, но вкъщи имаше две коргита.
– И харесваше странно кафе – подхванах аз, като държах снимка, която изглежда показваше съдържанието на кошчето за боклук на лазарето, което включваше хартиена чаша за кафе с надраскана отстрани поръчка. – Тъмно печено с пакетче ментов чай.
– Това е странно кафе.
Примижах върху изображението на чашата, опитвайки се да разчета етикета.
– „Пекарната на Моли Роджърс“. Бил съм там. Намира се на няколко пресечки западно оттук, точно на крайбрежната улица.
Лиена се завъртя по средата на крачката, за да се изправи срещу мен, а устните ѝ се присвиха.
– Това е много далеч от Аркана История. Защо ще ходи чак дотам, за да пие кафе?
– Добър въпрос. Ако тази чаша е отскоро, може би ще успеем да разберем. – Погледнах часовника си. Наближаваше единайсет през нощта и вече беше минало времето за кафе. – На сутринта.
Стискайки и разтваряйки ръце от натрупано разочарование, Лиена изглеждаше готова да спори, но сякаш осъзнаваше безсмислието.
– Предполагам, че е така. Няма какво друго да направим в момента. Трябва да се наспим малко.
Колкото и да споделях разочарованието ѝ, денят беше адски дълъг. Насочих се към банята, за да си измия лицето и да открадна малко от водата за уста на обитателите, като си напомних, че утре по някое време ще си взема четка за зъби. Когато се върнах във всекидневната, намерих Лиена седнала на дивана, загледана в далечината, с напрежение, изписано на лицето ѝ.
– Можеш да вземеш леглото – казах ѝ аз.
Тя примигна няколко пъти, а мозъкът ѝ се върна към настоящето.
– Извинявай?
– Мога да взема дивана. Леглото е твое.
– О. – Тя звучеше леко изненадана от предложението. – Мога да спя тук. Това е твоето легло.
Поклатих глава.
– Сега е на Блайт, а използването на легло, собственост на Ел Капитан, малко ме плаши. Така или иначе съм се свличал на този диван твърде много пъти, за да ги преброя. Ще спя прекрасно.
Тя се усмихна леко.
– Благодаря.
Отдръпна се от дивана и мина покрай мен към спалнята, а по тялото ѝ се носеше напрежение.
– Лиена – промърморих аз. – Добре ли си?
Тя спря на вратата на спалнята, но не ме погледна.
– Просто съм уморена. Беше дълъг ден.
– Ще се справим с цялата тази каша – казах ѝ в отговор, опитвайки се да използвам успокояващ тон. – Знам, че това е само чаша за кафе, но поне имаме следа. Направили сме повече с…
– Кит – прекъсна ме твърдо тя, като все още говореше на рамката на вратата. – Добре съм.
С това тя изчезна в онова, което беше моята спалня. Имаше време, в което щях да се развълнувам от перспективата мистериозният и красив агент Шен да се промъкне под завивките на леглото ми. Може би дори щях да флиртувам закачливо за споделяне на леглото, преди да ѝ го предложа.
Движейки се дървено, паднах върху меките възглавници на дивана. Емоционалните врати на Лиена бяха заключени и залостени, посетителите не бяха добре дошли. Това е нормално, нали? Защо тогава всеки неин отказ беше толкова болезнен?
И защо продължавах да опитвам?
Назад към част 6 Напред към част 8
