Глава 8
– Тихоокеанска научна фантастика и фентъзи – прочетох, загледан в месинговата табела, прикрепена близо до асансьора. – Създадена през 2004 г. Апартамент 611.
Палците на Лиена се движеха по екрана на телефона ѝ, докато пишеше текст.
– Егерт казва, че Сьозе е пристигнал в участъка и е отишъл направо в офиса си.
– А неговите главорези?
– Маркович, Суарес и Кейд също са в участъка. Егерт не може да види другите двама на камерите, но вероятно сме в безопасност.
Асансьорът иззвъня и ние влязохме в огледалната кутия.
– Спомням си, че съм виждал табелите за това място – казах, когато вратите се затвориха. – Идвах редовно в тази сграда, когато живеех в апартамента си, но нямах представа, че в нея се помещава митичен вестник.
– Защо идваше тук? – Лиена посочи един плакат, залепен на стената на асансьора. – Заради горещата йога?
Тя знаеше, че се занимавам с йога – заради многобройните ѝ ползи за здравето, но все пак звучеше несигурно, сякаш можех да се изсмея.
– Обикновено ходя на виняса – отвърнах с усмивка – но да.
Тя издаде замислен звук, а очите ѝ станаха странно далечни. Тъкмо се канех да я попитам какво не е наред, когато осъзнах, че бузите ѝ са почервенели леко в розово. Какво, по дяволите, си беше представяла в момента?
Вратите на асансьора се отвориха, връщайки Лиена в реалния свят, и ние излязохме в коридор с гладък сив килим и тъмносини стени. Завихме наляво и се насочихме към апартамент 611, където ни очакваше Тихоокеанска научна фантастика и фентъзи.
ТНФФ беше гилдия, която не приличаше на никоя друга в града. Предната ѝ страна беше тази на списание, което публикуваше предимно спекулативна фантастика и странни интервюта или статии. Но истинската същност на гилдията беше, че тя е единственият източник на митични новини във Ванкувър. От самото си създаване тя съществуваше изключително онлайн като уебсайт, защитен с парола, достъпен само за тези с валидни митични номера.
Лиена отвори вратата и веднага ни посрещна жена на около трийсет години със синьо прошарена коса. Тя седеше зад рецепцията и хрупаше сандвич за закуска. Зад нея имаше три кабинета, всички със затворени врати и спуснати щори.
По лицето ѝ премина изненада. Сигурно не беше свикнала със случайни влизания.
– Имате ли среща?
– Вие ли сте Жасмин Рей? – Попита Лиена. Разпознах жената и от страницата „Нашият екип“ на уебсайта на ТНФФ. В нея бяха изброени половин дузина служители, включително Ансън Гудман, за когото бяхме почти сигурни, че е ГМ.
– Да, но…
Почти едновременно Лиена и аз извадихме значките си.
Жасмин се намръщи на тях, после ни изгледа нагоре-надолу.
– Вие сте от полицията? Сериозно? Тази гилдия е по-стара от вас двамата.
– Тази гилдия е само на петнайсет години – промълвих аз.
– Трябва да говорим с Ансън Гудман – каза ѝ Лиена. – Той тук ли е?
Жената въздъхна.
– Не знам. Мисля, че е така.
– Не знаете? – Махнах с ръка към трите врати на офиса. – Трябва ли да изиграем един рунд на „Да сключим сделка“, за да разберем?
Устните ѝ се напрегнаха от раздразнение.
– Снощи беше в офиса си, а от тази сутрин вратата му е затворена и заключена. Не знам дали все още е там. Не отговори, когато почуках.
– А… често ли се заключва в кабинета си за цяла нощ?
– Не. От вчера следобед се държи странно – добави тя неохотно.
– Как така странно?
– Предполагам, че е параноичен. – Тя погледна притеснено към третия кабинет в редицата. – Отмени всичките си срещи и се барикадира вътре. Отвори вратата само толкова дълго, колкото да му подам храна, преди да си тръгна снощи.
Лиена ме стрелна с бърз поглед. Тази случайна изцепка с чаша кафе ставаше все по-интересна с всяка секунда.
– Това ли е офисът му? – Попитах, като посочих.
След кимването на Жасмин, Лиена и аз се приближихме до последната врата. Щорите бяха затворени, а осветлението изгасено. Ако той се криеше там, нямаше ли светлините да са включени?
– Случи ли се нещо вчера? – Попита Лиена Жасмин, която ни беше последвала. – Нещо, което да предизвика параноята му?
– Не съм много сигурна. Прехвърлих му едно обаждане точно преди да влезе в блокада, но не знам дали е свързано с това.
Лиена стисна устни.
– Телефонно обаждане от кого?
– Нямам представа. Беше блокиран номер. Мъжки глас обаче.
Почуках рязко с кокалчетата си по вратата.
– Г-н Гудман? ПОЛИЦИЯТА. Трябва да говорим с вас.
Мълчание.
Разтърсих дръжката, но тя беше заключена. Погледнах към Жасмин.
– Имаш ли ключ?
Тя поклати глава.
– Единственият ключ е на Ансън.
Лиена посегна към чантата си, но решението ѝ вероятно щеше да включва стопяване на дръжката – или взривяване на вратата.
– Имаш ли няколко фибички? – Попитах я.
Тя прекъсна търсенето на нещо магическо. Сбърчи вежди и отново бръкна в чантата си, преди да извади две черни фиби. Няколко секунди ги огъвах в нужните ми форми, после се наведох над дръжката и ги вкарах в ключалката.
– Стандартно обучение на полицията – промърмори Лиена на Жасмин, която, както си представях, ме гледаше подозрително в гръб.
Да излъжеш цивилен? Тц, тц, Лиена. Уменията ми да отключвам ключалки произлизат изцяло от гадното ми детство. Можех да изкривявам каквото си поискам, но изкривяванията не отваряха вратата, когато кретенските ти приемни родители те заключваха от къщата в студена зимна нощ.
С едно натискане на щифт ключалката поддаваше и дръжката се завърташе. Бутнах вратата и тя се удари в нещо твърдо.
Жасмин не се беше пошегувала, когато каза, че Ансън се е барикадирал в кабинета си. През широката един сантиметър пролука видях висока дървена мебел – вероятно задната част на рафт за книги. Заедно с Лиена опряхме рамене във вратата, като бавно избутахме рафта с книги от пътя, докато не остана достатъчно място да се промъкнем.
Освен етажерката, офисът беше изненадващо подреден.
Като изключим мъртвото тяло, свлякло се върху бюрото.
– Ансън! – Извика Жасмин, след като се промъкна през пролуката зад нас.
Опита се да мине покрай нас, но аз хванах ръката ѝ и спокойно застанах пред нея, като ѝ препречих пътя към ГМ.
– Остави това на нас, добре?
Лиена внимателно се приближи до Ансън и докосна шията му с пръсти, проверявайки за пулс. Тя вдигна глава, а очите ѝ бяха меки от съчувствие.
– Съжалявам, Жасмин.
– О, Боже мой – прошепна репортерката и сълзите се разляха по бузите ѝ.
Нежно я хванах за ръката.
– Защо не излезеш за минута навън?
Тя примигна през сълзите си и кимна.
– Имате ли някой, на когото да се обадите? – Попитах. – Някой от нас може да остане с теб.
– Не, всичко е наред – каза тя през хлипане. – Ще се оправя.
– Кажи ни, ако имаш нужда от нещо. – Издърпах рафта с книги по-далеч от входа, за да може Жасмин да излезе по-лесно, след което затворих вратата след нея. Обърнах се назад и видях Лиена, сложила ръце на хълбоците си, да се взира в тялото на Ансън.
– Това не може да е съвпадение, нали? – Казах мрачно. – Двама мъртви ГМ в две заключени стаи?
– Този не е инсцениран като самоубийство – отбеляза тя.
Заобиколих бюрото, наблюдавайки предметите около свлеченото тяло на Ансън.
– Няма хапчета, няма примка, няма пистолет, няма очевидни наранявания. Как мислиш, че Сьозе ще отпише този случай?
Трябваше да е Сьозе. Нямаше никакво съмнение в съзнанието ми. Този мръсник беше убил ГМ и използваше властта си в участъка, за да не се пише „убийство“ в документите и да се потули всяко разследване на смъртта.
– Две самоубийства биха били подозрителни – мрачно се замисли Лиена, докато обхождаше малката стая в търсене на улики. – Обзалагам се, че това ще бъде обявено за естествена смърт. Може би сърдечен удар. Беше студен на пипане, така че е мъртъв от няколко часа.
– Освен неоспоримия факт, че Сьозе е живото въплъщение на гноясала рана на крака с влиятелни приятели и колкото и да е отвратително гнусен, защо убива ГМ? Какъв е мотивът му?
– Може и да не знаем мотива – каза Лиена и се наведе до бюрото – но знаем метода.
Тя се изправи и вдигна малък черен диск, малко по-голям от подложка, със слабо видими руни, гравирани на повърхността му.
– Свещена работа – прошепнах аз. – Портал.
Онова сковано напрежение в раменете ѝ се върна с пълна сила и тя не изглеждаше доволна, че теорията ѝ се потвърждава.
– Убиецът е използвал този портал, за да избяга, след като е убил Ансън. Активирал го е, прескочил е през него и е излязъл на изходния портал някъде извън сградата.
Кимнах бавно.
– Не е могъл да вземе портала за бягство със себе си. Това означава, че би трябвало да е имало такъв и в лазарето в „Аркана История“.
– Според агент Харис Суарес е бил пръв на мястото на инцидента.
Проклех под носа си.
– Тя беше тръгнала да прави нещо, когато пристигнахме. Обзалагам се, че го е изнасяла контрабандно от сградата. Харис може и да не я е видял.
Отново се разделихме, като бързо и тихо претърсихме офиса за още улики. И двамата бяхме извадили телефоните си и снимахме всичко, което изглеждаше поне малко подходящо, но нямаше много. Ансън беше припрян човек, обкръжението му беше чисто и подредено. Единственият признак за нещо, което не беше в изряден вид, беше голям плик на бюрото му, който беше толкова разкъсан, че изглеждаше сякаш е обидил майката на Ансън и той го е набил.
– Ще проверя какво става с Жасмин – казах на Лиена, след като направих снимка на жалките хартиени остатъци.
Намерих я зад бюрото близо до входната врата, загледана в пространството. Между посинялата си коса и размазаната спирала, тя излъчваше ясно изразена атмосфера на Аврил Лавин от ерата на „Sk8er Boi“.
– Успяхте ли да говорите с някого? – Попитах меко.
Тя кимна.
– Обадих се на горещата линия.
Отне ми миг да разбера коя гореща линия има предвид. Ужасът ме връхлетя.
– Горещата линия на полицията? Защо? Ние вече сме тук.
– Знам – промълви тя, едва ме погледна, замъглена от шока и скръбта. – Просто си помислих, че могат да изпратят някой по-опитен.
Бележка към себе си: да облечеш скучен черен костюм на мястото на престъплението не беше толкова лоша идея. Свидетелите нямаше да си помислят, че се нуждая от ръката на старши агент.
– Кога се обади? – Попитах, като се опитвах да не звуча паникьосано.
– Веднага след като излязох тук. Казаха, че веднага ще изпратят някого.
Принудих се да изобразя фалшива усмивка на лицето си.
– Добра работа. Веднага ще се върна.
Втурнах се към офиса на Ансън толкова бързо, колкото ме носеха двойно пресушените ми крака, като затворих плътно вратата след себе си.
– Сьозе е на път – казах на Лиена, която снимаше тялото. – Той ще бъде тук всеки момент.
– По дяволите. – Тя пъхна портала в чантата си. – Хайде да се махаме оттук.
Заобиколихме рафта с книги и тъкмо се канехме да отворим вратата, когато трясъкът на парадния вход на ПНФФ ни замрази.
– Къде е тялото? – Попита един отвратително познат глас Жасмин. – А другите двама агенти? Те още ли са тук?
Стиснах зъби при мръсния, нетърпелив тон на Сьозе. Той слюноотделяше от възможността да ни хване.
Гласът ѝ, заглушен от вратата на кабинета на Ансън, потвърди позицията ни. Стъпките се насочиха към прага, а после вратата се отвори. Тя се блъсна в стената, разкривайки Сьозе и агент Яо, лакей на вътрешното министерство с класическа бийтълска прическа и мъхеста кръгла брада. Погледите им се стрелнаха из стаята, търсейки следа от нас.
Знак, който нямаше да намерят, защото Лиена и аз се бяхме сгушили в ъгъла зад бюрото, под защитата на моя деформация.
– Не ги виждам – каза Яо. Той влезе в стаята, като едва забеляза тялото на Ансън, докато сканираше пода. – Не виждам и артефакта.
Челюстта на Сьозе се стисна, а вената на бузата му пулсира.
– Провери другите стаи. И бъдете внимателни. Знаеш на какво е способен.
О, колко мило. Сьозе смяташе, че магията ми е страшна.
Яо се поколеба.
– Имаш ли още от онази отвара за психическа устойчивост?
– Ако имах повече, щях да я използвам – изпъшка Сьозе. – А сега започни да търсиш.
Яо излезе с бърза крачка от кабинета. Усмивка изкриви грозната физиономия на Сьозе, докато той оглеждаше внимателно стаята. Той вече беше извадил тесен сребърен артефакт, държеше го пред себе си, готов да взриви всичко, което се движи, на милиарди огнени парчета.
Зъбите ми скърцаха, за щастие твърде тихо, за да го чуе. Отвара за психическа устойчивост. Така се бе направил временно неуязвим за моите изкривявания.
Какъв късмет за мен, че запасите му бяха свършили.
– Знам, че вие, двамата отрочета, вероятно сте тук – изсъска той. – Давам ви пет секунди да се покажете и да върнете артефакта, преди да подпаля цялото това място. Пет, четири, три…
Обратното броене беше прекъснато от аудиохалюцинация, която вложих в невидимия си възел. Почукване разтресе прозореца зад бюрото на Ансън. Очите на Сьозе се насочиха към шума. От външната страна на дебелото стъкло се залепи фалшив Кит, който носеше онези високотехнологични ръкавици, които Том Круз използваше в онази „Мисията: Невъзможна“, където се качва на Бурдж Халифа.
Сьозе замръзна, за момент зашеметен от сцената. Фалшивият Кит отлепи едната си ръка от прозореца, размаха му среден пръст и скочи в празнотата, изчезвайки от погледа.
Докато Сьозе притисне носа си към стъклото, за да наблюдава танца ми с гравитацията, ние с Лиена се промъкнахме покрай него, измъкнахме се от офиса и се запътихме към входната врата.
След по-малко от минута бяхме отново на улицата, с непокътнати животи и свобода, с един по-богат портал и с допълнителното объркване от поредния убит ГМ, изстрелян като артилерийски снаряд в хаоса на нашето разследване.
Назад към част 8 Напред към част 10
