Глава 16
Защо я обичаш толкова много? Със сигурност някой ще прочете тези страници и ще се запита: Какво толкова ми харесваше в нея? Какво беше това, което накара теб, от всички същества, да я обичаш толкова много? Ти, любителят на мъже и жени, вампирът, унищожителят на невинни души, така да обичаш? Ти, обект на толкова лесна обич и вечно демонстриращ своя надежден жален чар – защо я обичаш?
Какво да кажа? Не знаех възрастта ѝ. Не мога да я напиша тук. Не мога да опиша косата ѝ, освен да кажа, че беше подстригана и накъдрена по краищата, а лицето ѝ все още беше гладко, без ни най-малка следа от бръчките на възрастта, и фигурата ѝ беше момчешка.
Но човек приема такива подробности във врявата на признанието за такава любов. Сами по себе си те са нищо. Или, ако човек вярва, че една толкова силна жена е оформила линиите на лицето ѝ, подредбата на веждите ѝ, правотата на стойката ѝ, откровеността на жестовете ѝ, самия начин, по който косата ѝ пада около лицето ѝ, дължината на крачката ѝ, звука на стъпките ѝ – тогава може би те означават всичко.
До пламтящата червенокоса Мона беше с цвят на пепел, жена, нарисувана с въглен, с безполов и пронизващ поглед и толкова огромна душа, че сякаш изпълваше всяка фибра на тялото ѝ и се излъчваше в безкрайността, а познанията ѝ за света около нея надхвърляха тези на всички, които някога е познавала или ще познава.
Представете си го, такава изолация.
Тя не говореше с хората. Тя просто не говореше с тях. Само Бог знае колко живота е спасила. И само тя знаеше броя на хората, които е убила.
В медицинския център „Мейфеър“ тя едва бе започнала да осъществява огромните си мечти. Тя беше двигател на великото и непрекъснато изцеление. Но това, което я привличаше по света, бяха все още неразкрити проекти, за които тя притежаваше богатството, знанията, лазерния поглед, нервите и личната енергия.
Какво застрашаваше тази мамеща личност, която чрез трагедията и наследството бе открила за себе си съвършената цел? Нейният здрав разум. От време на време тя се отдаваше на лудостта като на силно питие, а когато в чашите си бягаше от възвишените си проекти, потъваше в спомени и вина, губеше всякаква преценка и чувство за мярка, мърмореше признания за недостойнство и полуизмислени планове за бягство, които щяха да я запечатат завинаги от всички очаквания.
В този скъпоценен момент тя смяташе здравия разум за свое състояние на благодат и виждаше в мен демона, който я бе върнал към него.
За нея аз свързвах двата свята. Това означаваше, че тя може.
Кръвно дете.
Тя ме желаеше. За цялата ми същност – т.е. за всичко, което беше усетила при трите ни срещи, и за това, което знаеше, че е вярно сега, както от моята професия, така и от нейните опасения.
Тя ме искаше изцяло. Това беше желание, вкоренено във всичките ѝ способности, което надделя и заличи любовта ѝ към Майкъл. Аз го знаех. Как можех да не го знам? Но тя нямаше никакво намерение да му се поддаде. А нейната воля? Тя беше желязна. Можеш да нарисуваш желязо и с въглен, нали?
Назад към част 16 Напред към част 18
