Глава 11
АЛЕКС
Въздъхнах, докато бавно отварях очи и се взирах в непознатия бял таван. Веднага разбрах къде се намирам.
Шибана болница.
Майната му, не ми ли стигаха тези гадости за цял живот? Колко дни бях прекарал в болница, в непозната за мен страна, събуждайки се многократно сутрин, за да гледам към същия бял таван, защото още не можех да помръдна от леглото?
От корема ми се излъчваше тъпа болка, докато бавно се опитвах да възвърна всичките си сетива.
– Татко още не се е събудил, принцесо. – Чух тихо да говори Трикси.
Бавно погледнах към тях, като при това издадох тих стон. По дяволите, всичко беше сковано като дявол.
Трикси въздъхна в същия момент, в който Ксандра изкрещя „татко“ с пълно гърло, хвърляйки се върху леглото ми. Изсъсках, докато обгръщах с ръце малкото ѝ тяло, притискайки устни към челото ѝ. Коремът ми изкрещя в знак на протест, но не изразих неудобството си.
– Здравей, принцесо. – Тихо поздравих.
– Толкова дълго спа, татко. – Оплака се тя. Усмихнах се. Беше толкова шибано очарователна. – Чувстваш ли се по-добре сега?
Кимнах.
– Много по-добре – казах ѝ, но изведнъж си спомних за мъчителната болка, която беше разкъсала корема ми, докато правех обиколка за Саботаж. Чистият инстинкт ме беше накарал да скоча пред него.
– Ксандра, скъпа, нека да дадем на мама и татко един момент заедно, става ли? – Надигна се Грейв от пода и се приближи, за да я вземе от мен.
По дяволите, колко време бях отсъствал? Грейв се движеше нормално – сякаш изобщо не го бяха простреляли два пъти в гърба.
Кимнах му в знак на благодарност и го гледах как изнася Ксандра от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си. Погледнах към Трикси, очите ми се разшириха от тревога, когато тя изведнъж се разплака, а красивите ѝ лешникови очи бяха изпълнени с толкова много болка, че това разби сърцето ми.
– Съжалявам. – Заплака тя. – Беше… Боже, беше ми толкова трудно без теб. – Задави се тя. – Толкова съм шибано облекчена, че се събуди и си добре.
– Ела тук. – Стиснах зъби, докато се намествах на леглото и ѝ правех място.
Тя се изправи и се премести при мен, като се плъзна на леглото до мен. Обгърнах тялото ѝ в ръцете си, притискайки я към себе си, докато тя плачеше на гърдите ми. Нежно прокарах ръце нагоре и надолу по гърба ѝ, нежно я гушках, докато притисках устни към косата, слепоочието, бузите ѝ – навсякъде, където можех да достигна, наистина. Исках само да я успокоя и да я накарам да спре да плаче.
– Колко време ме нямаше? – Попитах я, когато най-накрая се успокои достатъчно.
– Няколко седмици. – Информира ме тя. – Загубил си много кръв, преди да успеят да те закарат в болницата. Сърцето ти се изравнило в един момент на операционната маса, когато извършиха операцията на стомаха ти. – Майната му. Нищо чудно, че беше започнала да плаче в момента, в който останахме сами. – Докторът трябваше да те постави в медикаментозна кома, за да даде време на мозъка ти да се излекува от липсата на кръв и кислород.
– Съжалявам, момиченце. – Извиних се. – Никога не съм искал да те подлагам на това. Просто – когато онзи човек насочи шибания пистолет към Саботаж… аз просто действах. Това беше инстинкт. – Признах. Докоснах с устни слепоочието ѝ. – Съжалявам, бейби.
Тя поклати глава.
– Това, което направи за Саботажа, беше геройство, Алекс. – Уведоми ме тя. Мразех тази дума. – Никога не бих могла да ти се разсърдя за това, че спаси живота му.
Обгърнах я с ръце, искайки да се чувствам по същия начин като нея. Но не можех – не знаех как да го направя. Все още се борех със собствените си глупости – все още се борех със знанието, че ако бях помръднал само секунда по-бързо, мъжете, с които се бях сражавал в чужбина, също можеха да оцелеят.
– Алекс – обади се тихо Трикси. Погледнах я, като нежно протегнах ръка и прокарах палец по влажната ѝ скула, а очите ми пробягаха по нервните ѝ черти.
– Какво е, момиченце? – Попитах я нежно.
Тя нервно сдъвка долната си устна.
– Аз… – Тя си пое разтреперано дъх, преди накрая просто да поклати глава и да бръкне в джоба на суитчъра, който носеше, подавайки ми лъскава хартия.
Разгърнах я и очите ми се разшириха, докато разглеждах снимките пред себе си.
Тя беше бременна. Отново.
– Боже мой. – Издишах. – Как? Мислех, че си на противозачатъчни. – Поклатих глава. – А хапчето „План Б“?
Тя поклати глава.
– Един от страничните ефекти на лекарствата ми е, че те могат да направят противозачатъчните ми по-малко ефективни. – Информира ме тя, без да ме гледа в очите. Докоснах с устни челото ѝ. Не исках тя да отвръща поглед от мен, сякаш се срамува от това. – Започнах да се разболявам наистина, затова Изи ме принуди да отида на лекар. Днес съм на четири седмици и три дни. – Информира ме тя.
– Боже мой, момиченце. – Въздъхнах, като погледнах надолу към корема ѝ. Вдигнах поглед към очите ѝ. Не знаех как да изразя с думи това, което изпитвах, но не бях ядосан. Шокиран? Да, по дяволите.
– Майната му.
Долната ѝ устна потрепери, а в очите ѝ се появиха сълзи.
– Знам, че това не е това, което си искал…
Наведох се напред и притиснах устните си към нейните, обгръщайки я с ръце, за да я придърпам по-силно към себе си.
– Недей – прошепнах срещу устните ѝ. – Никога няма да съжалявам за бебе, което ще имаме заедно – казах ѝ честно. Тя прехапа долната си устна, за да не се разплаче. – Дори да не са планирани, пак ще ги обичам безусловно. Това никога няма да се промени, точно както любовта ми към теб никога няма да се промени, Трикси. – Хванах ръката ѝ в своята, като я притиснах върху сърцето си. – Запомни, че това сърце бие само за теб, момиченце.
Изи вкара глава в стаята, а на лицето ѝ се появи широка усмивка, когато очите ѝ попаднаха върху мен и Трикси.
– Ебаси, ти си се събудил. – Въздъхна тя. После се намръщи към мен. – Никога повече не се занимавай с подобни глупости, разбираш ли ме? – Избухна тя.
Засмях се тихо.
– Сестричке, аз защитавах съпруга ти.
– Това е работа на Хатчет, не твоя. – Отвърна тя. Въздъхнах. – Можех да загубя брат си, Алекс. Трикси можеше да загуби теб, както и Александра.
Трикси сви пръсти в болничната ми престилка при мисълта, че ме губи. Прекарах устни по челото ѝ, като я обгърнах с ръце, за да ѝ напомня тихо, че все още съм с нея.
– Добре, Трикси, време е за лекарствата ти – каза ѝ Изи, като за щастие отхвърли темата. Не исках да се занимавам с това, което съм направил.
Трикси изстена, докато бавно седеше. Изи ѝ подаде четири хапчета и бутилка вода. Оставих пръстите си да си играят с краищата на косата на Трикси, докато тя бързо поглъщаше хапчетата.
– Какви са другите две? – Попитах.
– Пренатален витамин и лекарство против гадене – каза ми Трикси. – Имам хронично сутрешно гадене. Лекарят беше доста притеснен, когато дори не можах да изкарам срещата си, без да ми се налага постоянно да спирам, за да повръщам.
Внимателно я придърпах обратно до себе си и отново я обгърнах с ръце. Прокарах пръсти под лешниковите ѝ очи.
– Не изглеждаш да си спала добре, момиченце – отбелязах аз. И тази глупост не ми харесваше нито за миг. Тя не се грижеше правилно за себе си.
Тя сви рамене.
– Ксандра ме държеше доста будна. Наистина се притесняваше за теб и се страхуваше, че никога няма да се събудиш.
В този момент в стаята влезе Грейв, който държеше Ксандра на хълбока си. Притиснах устните си към тези на Трикси.
– Премести се назад, за да може да спи между нас – казах ѝ тихо. Очите ѝ заблестяха от страх. Нежно прокарах пръсти по бузата ѝ, преди да хвана ръката ѝ и да я притисна към гърдите си над постоянно биещото ми сърце. – Аз все още съм тук с теб, бейби, но тя има нужда и от двама ни, ясно? Имам нужда да бъдеш силна за мен, момиченце – бъди силна и за нея.
Тя преглътна трудно, но кимна и се отдръпна малко от мен. Щом Грейв постави Александра на леглото, тя пропълзя между нас и се сгуши в мен. Обгърнах с ръка както нея, така и майка ѝ.
– И двете се наспивайте – наредих аз. – Ще се събудя, когато вие двете се събудите – уверих ги при уплашения поглед на Трикси.
– Обещаваш ли, татко? – Попита ме Ксандра, а големите ѝ лешникови очи се взираха в мен. Господи, тя толкова много приличаше на майка си.
Притиснах устни към върха на главата ѝ.
– Обещавам, принцесо – уверих я аз.
Трикси обви ръка около Ксандра, но дланта ѝ беше притисната към сърцето ми, докато тя затваряше очи, оставяйки се да заспи. Погледнах към Грейв.
– Изглеждаш по-добре, братко.
Той кимна.
– Все още има малко болка, но се справям. – Повдигна рамене.
Изи се приближи до моята страна на леглото и се наведе, за да ме прегърне, като внимаваше за Трикси и Ксандра, докато го правеше.
– Тя беше толкова притеснена, Алекс, но можеш да се гордееш с нея. Тя беше толкова силна за Ксандра. Изисква се истинска сила, за да бъдеш силен за малкото си момиче, когато всичко, което искаш, е да се разпаднеш и да се отдадеш на този мрак.
Усмихнах се на Трикси, която спокойно спеше.
– Знам, че е силна – казах на сестра си. – Винаги съм го знаел. Просто се боря всеки ден, за да се уверя, че тя знае колко е силна.
Сестра ми ме целуна по бузата.
– Ти си добър човек, Алекс.
Повдигнах рамене.
– Аз просто съм добър за нея, сестричке.
Назад към част 10 Напред към част 12
