Глава 3
АЛЕКС
Държах ръката на Трикси в своята, докато седяхме в чакалнята на кабинета на поведенческия терапевт, в който я бях довел. След разговор с един адвокат тази сутрин той ме беше посъветвал, че въз основа на миналото на Трикси би било полезно да започне терапевтични сесии, както и да започне да приема медикаменти за биполярна депресия, за да покаже на съда, че има сериозни намерения да се оправи – че има сериозни намерения да бъде майката, от която Александра се нуждае.
– Алекс, нервна съм – прошепна Трикси.
Обгърнах с ръка задната част на врата ѝ и притиснах ръка отстрани на главата ѝ, като се наведох и притиснах устни към слепоочието ѝ.
– Знам, бейби. Просто бъди силна, добре?
Тя тръпнещо кимна с глава. Повдигнах ръката ѝ към устните си и нежно целунах кокалчетата ѝ.
– Погледни ме – заповядах аз.
Тя присви очи към мен, тези красиви лешникови очи блестяха повече в златисто, отколкото в зелено, когато слънчевата светлина от прозореца се отрази в тях. Никога нямаше да ми омръзне да се взирам в очите ѝ. Бяха толкова красиви – толкова спиращи дъха.
– Дишай – заповядах аз. – Помниш ли колко силна беше за мен, момиченце? – Попитах я тихо. – Дори в най-мрачните си дни ти беше толкова силна за мен. Имам нужда отново да го направиш, ясно?
Долната ѝ устна потрепери.
– Но аз вече не съм толкова силна, Алекс. – Прошепна тя, а гласът ѝ се пречупи.
Никога не съм се мразил повече за това, че съм си тръгнал, отколкото когато тя ми каза, че е загубила дъщеря ни. И с всеки изминал миг оттогава съжалявах все повече и повече за това.
Трикси имаше нужда от мен тук. А реакцията ѝ, когато най-накрая се върнах у дома? Беше очаквана. Трикси никога не беше знаела как да се справя с изненадите и обикновено изпитваше някаква крайно силна емоция, когато тревожността ѝ се проявяваше, независимо дали тази емоция беше страх, гняв или тъга.
Хванах другата ѝ ръка, като я поставих върху гърдите си, където сърцето ми биеше равномерно за нея. Правех това с нея през цялото време, когато бяхме по-млади, и това винаги ѝ даваше сили да продължи да се движи напред.
– Усещаш ли това? – Попитах я. Една сълза се плъзна по бузата ѝ, разбивайки сърцето ми. – Винаги можеш да бъдеш силна, момиченце, защото аз съм достатъчно силен и за двама ни. Черпи от мен. – Подканих я. – Нищо не се е променило – винаги можеш да черпиш от моята сила, бейби.
– Триша Дженкинс? – Възрастен джентълмен извика рожденото име на Трикси от отворената врата, с любезна усмивка на лицето си. Тя откъсна хубавите си очи от лицето ми, за да се вгледа в лекаря, а лицето ѝ леко пребледня. Притиснах ръката ѝ по-силно към гърдите си, напомняйки ѝ, че съм силен и за нея.
Трикси поклати глава към мен, очите ѝ бяха паникьосани.
– Алекс, не мога да направя това. – Задави се тя.
Не можеше да прави тази глупост – не и с мен наоколо. Знаеше, че не понасям тези глупости. Можех да я подкрепям – можех да разбирам психичните ѝ състояния – но това не означаваше, че нямаше да я накарам да се изправи срещу гадостите си.
– Можеш, бейби. – Успокоих я и внимателно я издърпах от стола. Отначало тя се съпротивляваше, но аз бях по-силен. – Черпи от мен, момиченце. Аз съм твоята сила точно сега, ясно? Имам нужда да бъдеш силна за мен.
Тя държеше здраво ръката ми в своята, докато вървяхме към възрастния господин. Той стисна ръката ми и любезно се усмихна на Трикси, макар че за нея знаех, че можеше и да държи пистолет срещу главата ѝ.
– Как си днес, скъпа? – Попита я той, докато ни водеше по коридора.
– Не искам да съм тук – каза му честно Трикси. Устоях на желанието да се усмихна. Ако не беше нещо друго, тя беше честна.
Той ѝ се усмихна разбиращо.
– Много хора не искат при първото си посещение. – Увери я той. Бутна вратата към кабинета си. Беше топъл и приветлив с малки растения, разпръснати из цялата стая. Не беше включил горна светлина, а вместо това в ъгъла беше включил малка лампа, която обливаше стаята в меко, успокояващо сияние.
– Седнете. – Каза той, като направи жест към дивана.
– Ела, бейби. – Успокоих я. Очите ѝ се стрелкаха из цялата стая, търсейки спасение. Разкъсваше ми сърцето, когато я виждах толкова нервна и уплашена. – Аз съм тук, момиченце. – Напомних ѝ, докато я придърпвах до себе си на дивана. Хванах ръката ѝ в моята и я поставих отново върху сърцето си, наблюдавайки как тя бавно се успокоява, когато усеща под ръката си равномерния ми сърдечен ритъм.
По някакъв начин сърцебиенето ми я успокояваше. Веднъж я попитах дали брои ударите, за да се успокои, но тя винаги казваше, че не – че само усещането за равномерното биене на сърцето ми под дланта ѝ я успокоява.
– Казвам се Джон. – Представи се терапевтът и се усмихна приятелски на Трикси. Държах ръката ѝ върху сърцето си, знаейки, че това ще поддържа нервите ѝ. – Имате ли име, с което искате да ви наричам? – Попита я той.
– Трикси. – Прошепна тя.
Той кимна.
– Добре, Трикси. – Усмихна се той, като забеляза, че държа ръката ѝ до сърцето си. – Виждам, че имаш много добра система за подкрепа с теб. Това е добре. Подкрепата е най-голямото лекарство, което можем да получим.
Трикси ме погледна нервно. Прокарах ръка по косата ѝ, като ѝ се усмихнах окуражително.
– Справяш се чудесно, момиченце – уверих я аз.
– Вие нейният съпруг ли сте? – Попита ме Джон.
Стрелнах Трикси с усмивка.
– Все още не – казах му честно. Трикси се изчерви. Боже, обичах тази жена. – Казвам се Алекс – аз съм нейното гадже.
– Не се случва много често да видя пациент, който да има толкова голям поддръжник. – Призна той. – Определено е нещо хубаво.
– Тя е важна за мен. – Повдигнах рамене. Беше толкова просто – винаги е било така.
Той отново насочи вниманието си към Трикси.
– В папката ти пишеше, че си диагностицирана с биполярна депресия, както и със следродилна психоза, така ли е? – Попита я той.
Тя мълчаливо кимна с глава. Нежно стиснах ръката ѝ, която все още лежеше върху сърцето ми, уверявайки я, че силата ми все още е там, за да може да я използва.
– Въз основа на симптомите, които си записала, определено би било добре да започнем да те лекуваме с някакви лекарства, както и да ти назначим терапия. – Каза и той.
– Не искам лекарства – заяви Трикси.
– Момиченце – казах тихо, привличайки лешниковите ѝ очи към мен – не спори по този въпрос – казах ѝ. Знаех, че тя страстно мрази лекарствата – винаги ги е мразила – но ако искаше да си върне Александра, трябваше да направи това.
– Но аз не се нуждая от…
– Нуждаеш се – казах ѝ твърдо. – И ще го получиш. Знаеш, че това е спор, който няма да спечелиш, бейби.
Тя въздъхна и се предаде. Наведох се напред и нежно я целунах.
– Искам да бъдеш силна. – Напомних ѝ.
Тя бавно кимна и се обърна с лице към Джон. Той наблюдаваше размяната ни с лека усмивка на лицето си.
– Преди да реша да те пробвам с лекарство, искам да обсъдим какво представлява биполярната ти депресия. Изглежда, че имате много епизоди на депресия, така ли е?
Тя кимна.
– Обяснете ми какво представлява един добър ден на депресия. – Намръщих се. Имало ли е добри дни?
– Сутрин не искам да ставам от леглото. – Информира го тя тихо. – Искам просто да лежа там цял ден и да спя. Правенето на каквото и да било ми се струва толкова тежко задължение, но ще успея да стана. Някак си успявам да сложа усмивка на лицето си за клуба. – Това бяха дните, с които бях свикнал. Дали бяха станали още по-лоши?
Сърцето ми се сви в гърдите при тази мисъл.
Той кимна.
– А какъв е един наистина лош ден за теб?
Ръката ѝ се сгуши в ризата ми над сърцето ми. Нежно стиснах ръката ѝ, напомняйки ѝ, че все още съм до нея.
– Изчезвам. – Каза му тя. – Напускам клуба, намирам мотел или нещо друго, където да отседна. Не искам да бъда около никого. Лежа в леглото с дни – не ям, почти нищо не пия. Просто спя, а когато се събудя, се чувствам толкова празна, съкрушена и безполезна.
Сърцето ми се разби в гърдите. Мразех, че тя се чувства така. Мразех, че тази красива, млада жена е трябвало да страда толкова много. Трикси не заслужаваше гадната карта, която ѝ беше поднесена. Тя наистина беше добър човек с най-милото сърце, което някога бях виждал.
Беше получила лошо раздаване на картите.
Чувствах се толкова виновен, че съм си тръгнал. Тя се нуждаеше от мен повече, отколкото някога ме беше карала да вярвам, а аз я бях изоставил.
– А какъв е денят, в който имаш добър, щастлив ден? – Попита я той.
– Много се забавлявам. – Сви рамене тя. – Пия много, забавлявам се с момчетата. По цял ден помагам в клуба, щастлива съм да направя каквото мога, за да помогна на другите момичета, тъй като ръцете им са пълни с децата. Лесно е да имам усмивка на лицето, защото в такива дни всъщност съм щастлива.
– Колко често имаш такива дни? – Попита я той.
Тя сви рамене.
– Не е често. – Отговори меко. Прокарах ръка по косата ѝ, като ми се искаше да бях там, вместо в чужбина, където се биех за страна, на която не ѝ пукаше за мен. – Когато дойдат, те продължават няколко седмици, а след това един ден случайно се събуждам и се чувствам така, сякаш животът ми е пълна глупост – сякаш съм загуба на място.
Тя не беше загуба на място. Никога нямаше да бъде. За мен тя беше безкрайно ценна. Винаги щеше да бъде такава.
– Какъв ден имаш днес? – Попита я Джон.
Долната ѝ устна потрепери.
– Много лош ден. – Заплака тя. Обвих ръка около раменете ѝ и притиснах ръката си отстрани на главата ѝ, като я прибрах към рамото си. – Алекс трябваше да ме принуди да стана от леглото тази сутрин. – Също така трябваше да вляза с нея под душа и да я изкъпя, както и да я насоча да си измие косата и зъбите. Тя не искаше да прави нищо.
– Чувствам се като провал. – Разплака се тя.
Привлякох я в прегръдките си, държах я здраво, като притисках ухото ѝ към гърдите си.
– Шшш. – Успокоих я. – Аз съм тук, бейби. Дишай. – Подканях я. Мразех, когато тя се държеше така. Работеше толкова бързо – понякога толкова бързо, че дори нямах време да ѝ напомня да диша.
– Съжалявам. – Проплака отново.
Притиснах устни към косата ѝ.
– Не съжалявай, момиченце. Не можеш да си помогнеш и затова сме тук. Ще получиш помощ, бейби, и ще се научим как да се справим с това заедно.
– Просто искам да се оправя. – Хлипаше тя. – Защо не мога да се оправя?
– Никога няма да се оправиш – признах аз. Тя се разплака. – Но ще се научиш как да се справяш с него, как да го управляваш. Ще се научим как да го правим заедно. Никога не си сама, момиченце. Винаги ще бъда тук, за да ти помогна.
След като тя отново се успокои, Джон кимна, изписвайки рецепта.
– Ще ти предпиша Латуда. – Информира той Трикси. – И също така ще ти предпиша флуоксетин, за да се опитам да ти помогна да се справиш с депресията. Искам да приемате всеки от тях всеки ден и да се опитвате да ги приемате по едно и също време всеки ден. – Инструктира я той. – Искам да се върнете тук след два дни. Два пъти седмично ще правим това, което се нарича когнитивно-поведенческа терапия.
Трикси взе рецептата от него, докато той ѝ я подаваше.
– Този специфичен начин на провеждане на терапията се фокусира върху идентифицирането на вашите нездравословни и негативни мисли, установяване на източника им и научаване да превръщате тези мисли в здравословни, положителни. Ще работим и върху това да разбереш какво предизвиква епизодите ти, за да се научиш да избягваш ситуациите и нещата, които ги предизвикват.
Всички се изправихме и той ми стисна ръката, като ми подхвърли визитната си картичка.
– Ако имате някакви въпроси, всеки от вас, просто ми се обадете или ми изпратете съобщение. На разположение съм по всяко време на денонощието, ако имате нужда от някаква помощ.
Когато излязохме навън, придърпах Трикси в прегръдките си, целунах я меко и бавно, правейки всичко възможно да я изкарам от главата ѝ. Тя имаше лошия навик да се губи там.
Трикси тихо въздъхна в целувката, докато обвиваше ръце около врата ми.
– Ще се справим с това, момиченце – уверих я, а устните ми се допряха до нейните, докато говорех. – Ти не си сама – вече не. И аз няма да си тръгна никога повече. – Обещах.
Назад към част 2 Напред към част 4
