Глава 6
Трябваха седем часа, но в крайна сметка успявам да обезвредя всички спящи войници-психопати и децата от ковчезите, които сееха хаос в Сомния.
По всичко личи, че войниците са организирали политически преврат, извинете, неуспешен политически преврат.
Благодаря ти, блясък.
Събираме виновните, отнемаме им оръжията и ги затваряме в подземията. В момента блясъкът ми ги прави спокойни, но щом отмине след ден-два, кръвожадните им наклонности ще се върнат.
Сега с Дез се отправяме през двореца към подземията. Отварям и затварям дланите си, докато вървим. Малко съм нервна, което е нелепо. Това, което се каня да направя, беше моя идея.
Феите, покрай които минаваме, ме гледат. Кожата ми отдавна е спряла да свети, така че знам, че не сирената привлича погледите им.
– Защо ме гледат? – Най-накрая питам Дез.
Той спира да ме поглежда, а след това и въпросните феи.
– Наистина ли не знаеш? – Пита Дез, повдигайки вежди, а погледът му се връща към моя.
Поклащам глава.
– Херувимче – казва той, а в ъгълчетата на устните му играе малка усмивка – ти си чародейката, която спря една армия. Човекът, който има силата да пороби волята им, ако реши да го направи. Те са възхитени и се страхуват от теб, което е най-големият комплимент, който може да ти направи една нощна фея.
В крайна сметка оставяме любопитните погледи зад гърба си, спускайки се по същото стълбище, по което поехме само преди часове, още когато Дез освободи Блатото.
Двамата се спираме пред познатата кована бронзова врата.
С помощта на магията на Дез вратата се отваря и разкрива дълъг коридор, който се спуска в тъмнина, а стенните лампи не успяват да отблъснат сенките.
Вътре въоръжени войници (тези, които не са обзети от нечестивото желание да избият колкото се може повече мозъци) мрачно ни съпровождат по коридора.
Докато стигнем до същинското подземие, вече сме дълбоко под замъка. Усещам как стените на това място ме притискат от всички страни, усещането ми напомня за времето, когато бях пленник на Карнон, затворена в една от многото му подземни килии.
Поемам дълбоко въздух. Сигурна съм, че това преживяване ми е донесло клаустрофобия за цял живот.
Спящите войници са натъпкани в десетки и десетки килии и въпреки че стотици от тях са убити, почти няма достатъчно място за останалите.
Докато минаваме покрай килиите, забелязвам, че феите все още са хванати в хватката на моя блясък. Те гледат право напред, лицата им са безстрастни.
Не знам кое е по-страшно – истинската им природа или това кататонично състояние, в което са изпаднали.
В последната килия е настанен един-единствен войник.
Стои инертно в средата на камерата, а огненочервената ѝ коса пада на спирали по гърба.
Дез, ескортите ни и аз се спираме пред килията, като се вглеждаме във феята. Тя не обръща внимание на вниманието ни.
Ръката на Търговеца пада върху тила ми. Лицето му е безучастно, но мога да кажа, че не е въодушевен от този мой малък план. Той обаче не се опитва да ме разубеди.
– Отворете вратата – заповядва Дез на пазачите, без да откъсва поглед от мен.
Железните решетки изскърцват, когато вратата се отваря. Червенокосият войник не поглежда към вратата, преди да се промъкна вътре.
Взирам се в нея за дълъг момент, преди да пусна сирената си на повърхността.
– Освобождавам те от блясъка си.
Очаквам войникът да ме нападне, но не го прави. В продължение на няколко дълги секунди не се случва нищо.
Тогава очите на червенокосата се плъзват към мен.
Мускулите ми се напрягат; чакам я да нападне. Вместо това тя започва да крачи, напред-назад, напред-назад, погледът ѝ става все по-отдалечен.
– Как се казваш? – Питам, гласът ми е мелодичен.
– Нямам име – отговаря тя.
– Всеки си има име – настоявам аз.
– Аз нямам. Вече не.
Загубата на името е толкова малка несправедливост в сравнение с всичко, което е направил Крадецът, и все пак именно то ѝ е дало идентичност, а той ѝ я е отнел.
– Какво беше преди? – Питам.
Тя прави толкова дълга пауза, че съм сигурна, че никога няма да проговори.
– Мириел – казва накрая тя, а магията изтръгва отговора от нея.
– А знаеш ли коя съм аз?
Мириел прави пауза, после бавно кимва.
– Ти си чародейката. Позволено ни е да те нараним, но не трябва да те убиваме. Все още не. Той иска да си жива.
Ноктите ми се изострят при това. Не им беше позволено да ме убиват? Спомням си колко упорито се борех и колко жестоки бяха нападателите ми. Никой от тях не изглеждаше така, сякаш се държи настрана.
– Кой ме иска жива? – Питам, въпреки че много добре знам.
– Моят господар.
Шибан Крадец.
В килията става тъмно. Явно и Кралят на нощта не е много доволен от това.
– А твоят господар… ли е този, който те събуди от съня ти?
– Той се обади и ние се отзовахме – казва тя и продължава да крачи напред-назад, напред-назад.
– Защо нападна другарите си, Мириел? – Питам, като гласът ми е лигав.
Тя се намръщва, когато чува името си на устните ми.
– Не знам. – Продължава да се разхожда.
– Какво имаш предвид, че не знаеш? – Разбирам, че съзнанието на тази жена е прецакано по три начина до сряда, но със сигурност има по-добро обяснение за цялата тази касапница от това, че не знае.
– Изпълняваме заповедите на нашия господар – казва тя. – Нищо повече.
– И какво иска господарят ви? – Питам.
– Не знам – казва тя разсеяно.
Не стигаме доникъде…
– Кой те отвлече? – Започвам отново.
Може ли да си спомня толкова отдавна? Някои от тези жени са спали с години. – По-големият ми брат – отговаря тя хладнокръвно, като продължава да ходи напред-назад, напред-назад.
Нейният брат?
Не мисля, че съм чула правилно.
– Той е мъртъв от доста повече от век – казва Дес от другата страна на килията.
Веждите ми се вдигат и спестявам поглед към половинката си. Той е познавал брата на тази жена?
Очите на войника се насочват към Търговеца и там се спират. Бавно накланя глава, сякаш от дълбините на паметта ѝ изплува признание.
– Ти – издиша тя. – Ти ме държеше някога… много отдавна.
Той какво е правил?
Кожата ми пламва от вълнение. Поглеждам между двамата. Тази мадама сериозно ли признава това, което си мисля, че са правили?
– Тогава ме обичаше под звездите…
Ноктите ми се удължават.
Тя го е направила.
Да я изкормим бавно – казва сирената ми. Ще бъде забавно.
Странно чувство е да ревнуваш от жена, която по всяка вероятност е спала с твоята половинка векове преди ти да съществуваш. Жена, която сега не е нищо повече от черупка на самата себе си, чиито ум и тяло са завладени от Крадеца на души.
И въпреки това все още усещам горещото изгаряне от него.
Дез сгъва ръце, изглеждайки нехаен. Той не се опитва да ми се обясни, което вероятно е добре – ако го направи, ще изглежда виновен като дявол, а и не е като да ми е изневерявал – но, по дяволите, искам да се поклоня малко. Това погрешно ли е?
Той ще се поклони – настоява сирената.
Добре, щом тя смята, че да се покланяш е добро решение, вероятно е грешно. Но това не означава, че не съм съгласна с нея.
Принуждавам се да се съсредоточа отново върху задачата, която ми предстои.
Дез беше споменал, че братът на Мириел е починал преди малко повече от сто години. Отнема ми миг да направя изчисленията (което не е силната ми страна), но щом го правя, осъзнавам, че времевата линия не работи. Жените войници са започнали да изчезват преди десетилетие, а не преди век.
– Как би могъл брат ти да те отвлече, ако е мъртъв?
Янус е имал близнак, близнак, който е умрял, беше ми казал Крадецът в гората на кралица Флора. Когато си го срещнала за първи път, всъщност си се срещнала с мен.
Празните очи на Мириела се фокусират върху земята.
– Не знам.
Отново този досаден отговор.
– Надявах се… – започна Мириел, след което замлъква.
– Говори ми свободно – заповядвам ѝ.
Бавно зловещият ѝ поглед се премества, за да срещне моя.
– Тук е тъмно. Много тъмно.
Задната част на шията ми настръхва.
– В Нощното царство ли сте? – Питам.
– И да, и не.
Чакам да каже още нещо, но тя не го прави.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Тук е много тъмно – повтаря тя. – Искам да си почина. Защо не мога да си почина?
– Знаеш ли къде е Крадецът? – Натискам аз.
– Никога няма да го намериш.
Така продължават да казват всички.
– Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш? – Питам.
– Тайните са предназначени за една душа, която да ги пази.
По-скоро усещам, отколкото виждам, че Дес се стяга при думите ѝ.
Ъгълчето на устата на Мириел се извива нагоре.
– Той те наблюдава, чародейко, винаги те наблюдава. Господарят ми е развил вкус към роби.
Моята сирена се промъква.
– Можеш да кажеш на господаря си, че съм развила вкус към зли шибаняци – издишам, думите са хармонични, докато се търкалят от езика ми. – Накарай го да ме намери. Нямам търпение да го видя отново. Тогава ще го науча какво означава да бъдеш мой опонент…
Извиквам сирената си да се подчини и възвръщам контрола над себе си. Движа се по тънка линия, използвайки блясъка си и опитвайки се да държа настрана най-лошите ѝ наклонности.
Килията отново притъмнява и изведнъж Дез е в килията с нас.
– Разпитът приключи – казва той.
Преди да успея да протестирам, желязната врата се отваря и ме изкарват навън. Обръщам се назад, за да се изправя пред Мириел, точно когато тя се затваря с трясък.
Един последен въпрос.
– Ако те пусна сега, какво ще направиш?
Погледът ѝ се спира върху мен.
– Завладей.
Назад към част 6 Напред към част 8
