***
По време на пътуването до офиса Кенеди погледна Истън.
– Не изглеждаш така, сякаш дори си се карал – каза тя. – Нямаш нито една драскотина по себе си, нищо.
Истън почти незабележимо сви мощните си рамене, докато управляваше колата.
– Това е, защото не съм се бил.
– Бяха четирима – каза тя, като си спомни колко ужасен беше Блейк от няколко тийнейджъри. Всички тези момчета, които Истън беше пребил, бяха възрастни мъже и всички те изглеждаха изградени за такива сблъсъци.
– Бяха четирима – съгласи се Истън.
– И откъде знаеше, че можеш да го направиш? – Каза тя. – Дали защото си тренирал кикбокс?
– Бях професионален боец, Кенеди. Да бъдеш твърдо момче на улицата е лесно. Да се биеш професионално е страшно. Тези момчета, които пребих току-що, бяха опасни само ако се подхлъзна на бананова кора или някой от тях извади пистолет срещу мен.
Тя погледна кокалчетата на дясната му ръка, докато тя се спускаше към скоростния лост, и осъзна, че Истън все пак не е без отличителни знаци. Кокалчетата на пръстите му бяха зачервени, наранени и малко подути.
– Добре ли си? Наранил ли си ръката си? – Попита тя.
Истън погледна ръката си, сви пръстите си и се намръщи.
– Може би имам някакъв оток, но не е голяма работа.
– Много съжалявам.
– Не е нужно да се извиняваш за това.
– Не трябва ли?
Той я погледна за дълъг миг, преди да се върне да гледа пътя напред. – Не точно сега.
Кенеди въздъхна и сложи ръка на челото си, като пръстите ѝ търкаха малки кръгове по кожата точно над носа, където тъпа болка започна да се излъчва навън.
– Прецаках всичко – каза Кенеди.
– Няма да се съглася с теб в това отношение – каза Истън.
Кенеди разтърка челото си още по-силно.
– Джими ДеЛука сигурно е видял регистрационния ми номер и го е използвал, за да разбере къде живея. Чудя се какво ли още знае за мен.
– Вероятно много, а скоро ще разбере и останалото – каза Истън вещо.
Главоболието на Кенеди се засили.
– Просто не искам повече да се занимавам с това. Знам, че ще ме уволнят, знам, че съм унищожила всичко с Никол. Няма смисъл и от всичко това.
– Ако искаш да се откажеш, тогава се откажи. Не очаквай от мен да се опитам да те разубедя за каквото и да било.
– Истън, не си заслужил нищо от това. Съжалявам, че провалих живота ти.
Той поклати глава.
– Не съм от хората, които се самосъжаляват. Ти не си провалила живота ми, Кенеди, и аз няма да се откажа от себе си. Това не е в моя стил.
– Очевидно не е така – съгласи се тя.
Тя погледна Истън с ъгълчето на окото си, наблюдавайки как той спокойно кара по улиците на Ню Йорк, към една несигурна съдба, и въпреки това Истън не показа дори грам страх.
Когато онези бандити го бяха обградили, Истън не беше мръднал. Беше се борил. И бе спечелил.
Кенеди искаше да се бие също толкова силно, колкото и той, но някак си нямаше тази вяра в себе си. Може би годините, през които родителите ѝ са я закриляли, са я лишили от способността да вярва, че може да се справи с всичко, което ѝ се изпречи на пътя.
Бяха я научили първо да се страхува, да бяга, а после да наблюдава последствията от разстояние.
Само че сега за първи път в живота си се намираше в разгара на битката и Кенеди не се чувстваше като смел воин – чувстваше се като самозванец, клоун, който се представя за кралица.
Как можеше да очаква Истън да влезе в битка от нейно име, когато тя дори нямаше достатъчно вяра в себе си, за да направи същото?
Искаше ѝ се да избяга, да се върне в Бостън, в Масачузетския технологичен институт. Щеше да е скучно, но щеше да е безопасно, лесно и управляемо. Кенеди познаваше правилата там, знаеше собствените си възможности и това отговаряше на нагласата ѝ.
Да си го кажем направо, Кенеди. Може би мама и татко са те прецакали, когато са те предпазвали от външния свят, докато си растяла, но щетите са нанесени и ти явно нямаш твърдостта или уменията да живееш и да се развиваш в реалния свят.
Върни се в затворените зали на академията, където перото наистина е по-силно от меча и хора като Истън, Ред и Джими Мускула дори не съществуват.
Преди да се усети, колата забави ход и Истън паркира.
Истън погледна Кенеди с мрачно изражение.
– Знам, че в момента се страхуваш – каза ѝ той – но няма изход от това. Трябва да влезеш в офиса и да се справиш с последствията от действията си.
– А ти? – Попита го Кенеди. – Ще ме хвърлиш ли под автобуса?
– Трябва да направя същото нещо като теб – каза той. – А след това ще видим как ще се троши сладкишът, Кенеди.
Тя въздъхна, приемайки логиката му.
– Благодаря ти, че рискува живота си за мен – каза му тя. – Независимо от това какво ще се случи с работата ми днес.
Истън не реагира на благодарността ѝ. Сякаш схватката дори не се беше случила. Беше се съсредоточил върху това, което следваше.
Но каквото и друго да правеше Истън, тя му дължеше живота си за това, че се пребори с мъжете, които се бяха опитали да я отведат на улицата пред апартамента ѝ. Не можеше и да се разочарова от него, че не е унищожил изцяло кариерата и живота си заради нея. Не беше правилно – не беше честно да очаква нещо повече от него.
Тя беше тази, която се беше провалила, и трябваше да поеме удара, за да не плати Истън погрешно цената за нейните грешки.
Кенеди щеше да каже на Ред истината и след това да остави чиповете да паднат, където могат.
Тя слезе от колата и си пое бавно, дълбоко въздух. Само след няколко минути тя щеше да се изправи пред Ред и всичко щеше да се промени.