***
Когато се прибра вкъщи, в апартамента я чакаше бележка.
Видя я, докато слагаше нещата си на масата, сваляше обеците си, изпускаше дълбоко въздух и се опитваше да се отърси от остатъчните емоции от деня. Чувстваше се изцедена, като гъба, която е била използвана с изтекъл срок на годност.
И тогава се обърна и погледът ѝ попадна на нещо на пода, точно в апартамента. Как не го беше видяла, когато влезе за първи път?
Кенеди се пресегна към входа, наведе се и го вдигна. Беше плик и върху него със синьо мастило беше отпечатано името ѝ.
О, Боже. Какво сега?
Тя отвори плика, който не беше запечатан, и извади един лист подплатена хартия, който беше сгънат прилежно на три. Поставяйки плика на масата, тя разгърна листа, като се надяваше противно на надеждата, че бележката е от Истън.
Може би той ще ми даде някакви инструкции за утрешния ден.
Но не.
В момента, в който видя първия ред, тя разбра, че е от Блейк, и стомахът ѝ се преобърна и сви.
– По дяволите – измърмори тя уморено.
Започна да чете, като и се искаше просто да го скъса и да го изхвърли. Защо изобщо бе имала нещастната случайност да се премести в съседство с него? Защо не беше усетила, че е обсебващ и луд още в началото, преди да го допусне в живота си?
Писмото беше достатъчно кратко. Тя го прочете бързо, искаше да приключи с него, сякаш сваляше превръзка.
Кенеди,
Не мога да пренебрегна начина, по който оставихме нещата онзи ден. Твърде много ме е грижа за теб, за да си тръгна и да се преструвам, че нищо от това няма значение.
Факт е, че има значение. Ти имаш огромно значение за мен.
Може би не можеш да разбереш защо, може би си твърде уплашена от собствените си чувства, твърде уплашена от това какво означава някой да те вижда така, както аз те виждам.
Но трябва да ти обясня, че съм загрижен за пътя, по който вървиш с шефа си Истън Ратър. И двамата знаем, че той не е добър за теб и че само ще те нарани, ако продължаваш да се поставяш в това положение.
Дори и да не се окажем заедно, аз винаги ще искам най-доброто за теб. Искам да бъдеш щастлива, Кенеди. Може ли ТОЙ да каже това за теб? Или той поставя собствените си чувства и нужди пред твоите? Бъди честна със себе си и ще трябва да признаеш, че съм прав.
Не знам как ще приемеш това писмо. Надявам се, че ще го приемеш в духа, в който е предназначено, с любов и уважение. Наистина се надявам, че ще погледнеш назад към начина, по който съм се държал, и нещата, които съм ти казал, и ще започнеш да виждаш, че всичко това идва от място на дълбоко уважение.
Уважавам те, Кенеди. А ти уважаваш ли себе си?
Можеш ли да направиш скок и да вземеш някои трудни решения, които може да са трудни в краткосрочен план, но ще доведат до по-голямо щастие в дългосрочен план?
Вярвам, че можеш. Надявам се, че можеш. Моля те, не пренебрегвай това писмо и не ме отхвърляй, само защото ти казвам неща, които невинаги искаш да чуеш.
Някои хора наричат това „добър приятел“. Някои биха казали, че такъв приятел струва повече от цялото злато на света. Може би този човек струва повече дори от това да бъде третиран само като приятел – може би този тип човек е този, с когото ти е писано да бъдеш завинаги.
Независимо от това, аз никога няма да спра да вярвам в теб.
С любов, Блейк
Първото нещо, което ѝ направи впечатление, беше, че Блейк беше използвал пълното име на Истън, като го беше изписал правилно. Преди това той дори не можеше да произнесе името Истън, без да го обърка, а тя никога не беше казвала на Блейк фамилията на Истън.
Стомахът ѝ се сви, тъй като осъзна, че има само едно разумно обяснение за промяната, а именно, че Блейк трябва да е направил някакво проучване и да е разбрал кой е Истън.
Защо си му казала всичко това? Защо му разказа проклетата си житейска история, Кенеди? Той знае за теб повече от всеки друг на света, а очевидно му липсват няколко сиви клетки.
Тя сложи ръка на челото си и затвори очи.
Сега какво трябваше да направи?
Имаше желание да отиде и да блъска по вратата му, докато не я отвори, а след това да го разкара по дяволите. Как смее да продължава да я тормози по този начин? Как смееше да съди и да дава мнение за това как тя е избрала да живее живота си?
Но тя не го направи. Вместо това пое няколко дълбоки вдишвания и се успокои съвсем малко. Рецептата за Блейк беше единствено да го игнорира.
Да го игнорира, докато не се премести, да си отиде. В крайна сметка той ще трябва да получи намека.
Но дали ще го направи? Щеше ли да получи намека? Тя се чудеше. Защото досега Блейк изглеждаше напълно невъзприемчив към ясните послания, които му изпращаше – послания, които би трябвало да покажат на един разумен мъж, че не се интересува от него.
Кенеди започна да мачка писмото на топка, готова да го хвърли в кошчето и да се опита да забрави, че някога го е чела. После се сети, че някой ден може да ѝ потрябва.
За какво ще и трябва?
Доказателство за тормоз.
О, не. Моля те, не му позволявай да бъде едно от тези момчета. Моля те.
Но колкото повече мислеше за това, толкова по-убедена ставаше Кенеди, че Блейк е проблем и че трябва да действа предпазливо.
Ти изобщо не го познаваш. Не знаеш нищо за него, освен че си мисли, че е влюбен в теб, и вярва, че знае как трябва да живееш живота си.
Разбира се, той е малко луд, но не е насилник. Не е чак толкова луд.
Все пак ще запазя писмото, помисли си тя. За всеки случай.
Взе го, сгъна го, върна го в плика и го пъхна в чекмеджето в кухнята с надеждата, че никога повече няма да има повод да го погледне.
Назад към част 11 Напред към част 13