Глава 7
Беше ранна вечер, когато наближихме великолепната къща на Фонтейн в залива. Исках да вляза в имението по правилния начин и спрях пред портите, за да позвъня на камбаната, която чух да отеква в къщата. Още веднъж се възхитих на високата желязна ограда. А и целият вид на голямата възрожденска къща с високите колони и цъфтящите лози ме омагьоса. В същото време усетих нещо. Чух нещо.
– Някой е с него – прошепна Торн. – Нека да вървим пред теб.
– Не, няма да го оставим – каза Кирил.
Усетих как мощната му ръка се плъзна по гърба ми и дясната му ръка се спусна върху рамото ми. Никой не знаеше на колко години е Кирил, дори Кирил, и на най-простите въпроси по въпроса той даваше абсурдни или глупави отговори. Неграмотен и циничен по природа, той не пазеше в сърцето си никаква история за себе си и нямаше какво да сподели с никого другиго. Но аз не се съмнявах в силата му.
Изпратих съобщение на Фонтейн, че сме дошли и наближаваме вратата. Но нищо не се върна при мен.
Въпреки това се придвижих по широката пътека между редиците дъбове, изкачих мраморните стъпала, прекосих верандата и вдигнах месинговото почукване. Три пъти почуках и Фонтейн отвори вратата.
Той отстъпи назад, за да вляза, но лицето му беше студено и твърдо и с очи се опитваше да ми даде знак. Мигна с поглед надясно, веднъж и после отново. Някой беше тук. Някой беше зад него.
Когато влязох в стаята, не видях никого.
– Толкова се радвам, че дойде, както обеща – каза Фонтейн и тези негови очи отново ми дадоха сигнал, макар че умът му очевидно беше отчаяно заключен. – Имах посетител – каза той.
– Рошамандес? – Попитах.
Силен рев изпълни въздуха, като рев на звяр, и Фонтейн изведнъж се хвърли точно срещу мен. Усетих ужасяваща горещина, която ме притисна към затворената врата, и усетих мириса на пламъците, преди да ме погълнат. Огънят ме заслепи, а после усетих, че се издигам във въздуха.
– Върви, върви в името на живота си – извика Фонтейн. Огънят беше навсякъде. Стените се отваряха, сякаш бяха разкъсани от ураган.
Торн ни държеше и двамата в ръцете си, докато пробивахме тавана горе, а след това и външната стена, разцепвайки се и разбивайки се в горящото дърво, и изведнъж се оказахме високо над горящата къща, а след това къщата изчезна и облаците ни погълнаха, докато се носехме на изток със скорост, която никога не бях се осмелявал да развия.
Аз се държах за Фонтейн, а Торн ме носеше. Притиснах лицето на Фонтейн към гърдите си и покрих дясната му ръка с моята, а вятърът беше толкова силен, че сякаш изтръгваше косата ми от мен.
Вече беше невъзможно да мисля, да говоря или да изпратя дори най-острото телепатично съобщение. Но знаех, че се връщаме обратно през Атлантическия океан, и се молех Кирил да е в безопасност точно до нас.
Изгубих съзнание, преди да стигнем до замъка. Бързината, студът, насилието и изтощението от току-що изминатото пътуване в другата посока. И се събудих, изтръпнал и дезориентиран, в голяма стая на върха на североизточната кула.
Това беше една от онези стаи, които рядко се търсят или използват от някого. Намерих се седнал на пода, в меката купчина на дебел ориенталски килим, и видях, че огънят е запален, а свещите на свещниците светят като с магия и прозорците са затворени срещу нощта.
Фонтейн лежеше по гръб, очевидно безжизнен. Дрехите му бяха обгорели до черно, а отстрани на лицето му видях ужасно изгаряне.
Що се отнася до мен, аз също бях обгорял и тежките парчета от повреденото ми палто паднаха от мен на килима. Прокарах пръсти през косата си. Не усещах изгаряния по кожата си.
Торн се извисяваше над мен.
– Къде е Кирил? – Попитах го.
– Няма значение – каза Торн. – Кирил може да се погрижи за себе си и ще стигне до този гадняр. Да дам ли на този кръв?
Кимнах. Той седна и придърпа Фонтейн в ръцете си, като направи странна Пиета, докато захапваше китката си и притискаше раната към устните на Фонтейн. Фонтейн изглеждаше толкова крехък.
Пандора беше в стаята, а с нея и Мариус, и Бианка, и Грегъри.
Грегъри ми помогна да се изправя на крака. Там беше и моята асистентка Барбара, която имаше за мен свежо палто и ми помогна да го облека.
Пандора падна на колене и направи жест на Торн да ѝ предаде Фонтейн. Тя се изправи на крака, като го държеше на ръце. Отвори вената на врата си и сложи устата му срещу нея.
Отвърна се от нас и се отдалечи в сенките, носейки със себе си мъжкото си дете, и се оттегли в един тъмен ъгъл.
Барбара разресваше косата ми, а Грегъри ме оглеждаше за изгаряния.
– Кой беше? – Попита Грегъри.
– Не беше Рошамандес – каза Торн. – Беше друг, друг на име Бодуин.
– Бодуин! – Повтори Грегъри с шокиран шепот. Той беше в обичайното си делово облекло и излъчваше аромат на скъп мъжки одеколон, а лицето му веднага се смути от тази новина. – Мислех, че Бодуин отдавна го няма – каза той.
– Аз също – каза Торн. – Но не е така, а и Фонтейн ни предупреди за него, когато за пръв път дойдохме при него.
Бях доста възстановен и сега седнах до огнището в едно модерно кресло, което за щастие беше меко и направено от поддаваща се кожа. Все още полуизмръзнал от пътуването, аз протегнах ръце към огъня.
– Бодуин – казах аз, – и той искаше да унищожи и двама ни, мен и Фонтейн.
– Кирил изпрати огъня право към него – каза Торн.
В стаята влязоха и други – Мариус и Сет.
– Вече всичко свърши – казах аз, като вдигнах поглед. – Няма нужда от тревога, но загубихме една великолепна къща заради това крайно нелепо нападение. – Струваше ми се иронично, че никой от нас не притежаваше телепатична сила, за да спре пожар, който ние или други хора бяхме предизвикали. А и нямахме телепатична дарба да лекуваме собствените си рани, нали?
Пандора заведе Фонтейн до огъня и го настани срещу мен. Косата му беше разпусната и разчорлена, а в тънката си бяла риза и гащеризон той трепереше. Пандора коленичи до него, свали черните му ботуши и ги захвърли настрани. Тя разтри с двете си ръце успокояващо стъпалата на краката му.
Бях за това да го оставя сам, да го оставя да се стопли, да оставя Пандора да си свърши работата, но въпросите започнаха веднага. Грегъри с ръка върху облегалката на стола искаше да знае какво се е случило.
Сет искаше Торн да го заведе обратно на мястото, където е станало нападението.
– Дайте на Кирил време – каза Торн. – Кирил може да се справи с този дявол. Кирил ще дойде скоро.
След това всички заговориха едновременно, включително и Фонтейн, а после всички замълчаха, за да слушат Фонтейн и той да разкаже историята.
– Той пристигна снощи. Каза ми, че ще ме унищожи, ако не му съдействам. Моите сили не отговаряха на неговите. Не можех да направя нищо, за да го изгоня от къщата си. Бях безсилен под собствения си покрив. На следващата нощ той знаеше, че ти ще дойдеш.
– Как изглежда този дявол? – Попита Грегъри. – На колко години е?
– Той е дошъл от Британските острови – каза Торн, – направен преди мен, и винаги е твърдял, че произхожда от легендарен кръвопиец, и никой не му е вярвал. – Червената му коса и червената му брада все още бяха покрити с лед, но той изглеждаше неподатлив на студа, просто стоеше там в тежкото си черно кожено яке.
– И коя беше тази легенда? – Попитах.
– Гундесант – каза Фонтейн. – Неговият създател беше Гундесант.
Грегъри и Сет се разсмяха на глас. Чух смеха на Севрейн. Тя пристъпи в светлината на огъня и коленичи до стола на Фонтейн, започна да масажира ръцете му, докато Пандора продължаваше с краката на Фонтейн. И Пандора, и Севрейн бяха в дълги тъмни блестящи рокли и плоски пантофи и имаха доста ангелски вид. Само такива красиви кръвопийци разкриваха голите си рамене, ръце и гърди, както правеха тези две сега в тези дълбоко изрязани и прилепнали дрехи, и аз намирах, че това отвлича вниманието.
Двеста и петдесет години в Кръвта, а аз все още реагирам електрически на еротичните прелести на мъжете и жените вампири.
Барбара стоеше зад стола и разресваше косата на Фонтейн, а аз виждах, че всички тези нежни грижи го учудват. Той гледаше безпомощно от едно на друго от тези на пръв поглед нежни създания. Барбара беше кротка и обикновена в своя пуловер с високо деколте и дълга вълнена пола, но изглеждаше съвсем безразлична към всичко, освен към възстановяването на Фонтейн.
– Добре, кой е Гундесант? – Попитах, като погледнах към Сет. – Вие, великите, ще обясните ли или ще продължите да се хилите и да се смеете един на друг?
– Според всички сведения той е бил чудовище – каза Сет. – Никога не съм го виждал. Но още в първите години след създаването ми знаех, че всеки маверк, който бягаше от кръвното жречество на майка ми, твърдеше, че е създаден от Гундесант.
– Познавах го добре – каза Грегъри. Познавах го, преди да дезертира от „Кръвта на кралете“ – преди ти да бъдеш създаден – каза той на Сет. – Но никога не съм чувал да се говори за него през последните две хиляди години в този свят, никога не съм го споменавал дори.
Не бях сигурен какво искам да науча първо – повече за Бодуин или повече за Гундесант.
– Е, това е негово твърдение, този Бодуин – каза Фонтейн. Изглеждаше много възстановен. Бузите му бяха румени и беше спрял да трепери. – Той ми намекна, че самият му господар скоро ще се надигне от съня си, за да унищожи Двора. Твърдеше, че това било неизбежно.
– И ако това е така – каза Торн с тих, рязък глас, – защо, по дяволите, този Бодуин не е изчакал господаря си?
Навсякъде се чу смях. С изключение на Фонтейн.
Косата му вече беше подстригана, той седна на стола и ме погледна директно.
– Този Бодуин е голямо същество, със сурови кости и бледи очи. Няма лицево окосмяване, а жълтата коса на главата му е подстригана късо, когато дойде при мен. На втората вечер видях, че я подстригваше, когато се събудеше, и то без особена грижа за това как изглежда. Беше почти в парцали, това, което хората днес наричат парцали, измачкани дрехи, всичките несъчетани, изтъркано скъсано палто, синя дънкова риза на работник и шапка от плетена вълна. Изглеждаше напълно не на място в обзаведената стая. Разхождаше се напред-назад, като отново и отново изискваше от мен да му обясня как „това изчадие Лестат“ е имал наглостта да установи монархия сред Неживите и защо не е бил унищожен за тази дързост. Каза, че в царството на Неживите имало много малко неща, които биха могли да възбудят любимия му създател Гундесант, но този Съд несъмнено щял да го направи. Той поиска от мен вярност, но аз не му я дадох. Очаквах да загина от ръцете му, но не можех да му я дам. Не исках да умра, разбирате ли, но нямах сили да го излъжа по този въпрос. Опитвах се да мобилизирам силите си, следвах описанията в книгите ти, опитвах се да се възползвам от дарби, за които не знаех, преди да прочета книгите ти, и тогава той обяви, че идваш.
– „Трябва да се срещнеш с Лестат и да поговориш с него“ – казах аз. – „Ще бъдеш очарован от него. Той не иска да обиди никого.“ Той ми се изсмя. След това чух приближаването ви.
Кимнах и промълвих благодарностите си.
– Значи нищо, абсолютно нищо не е било казано за Рошамандес? – Попита Грегъри. – Ти си напълно сигурен в това?
– Да, сигурен съм – каза Фонтейн. – Нищо, абсолютно нищо. Но тогава това същество пазеше мислите си от мен, макар че аз не можех да запазя моите от него. По-скоро го намразих. И сега го мразя за това, че се опита да те унищожи. – Той ме погледна.
– И теб също, приятелю мой – казах аз.
– Всичко това беше най-страшният ми страх – каза Фонтейн, – затова живях далеч от други кръвопийци, търсейки обич от смъртни, което, трябва да кажа, с времето може да унищожи душата на човек.
Той погледна към Пандора, която сега стоеше до него. Гледаше я, сякаш беше богиня, и тя изглеждаше такава.
– А Арджун, госпожо? – Попита я той с мек учтив глас. – Прие ли да дойда тук?
– Арджун си отиде – каза Пандора. – Никога повече не трябва да се тревожиш за него, Митка. Сега аз ще се погрижа за теб. – Тя ме погледна с меки кафяви очи, а на розовите ѝ устни се появи следа от усмивка. – Аз ще се погрижа за всичко.
– Само ако Кирил беше тук! – Казах. Видях притеснени изражения по лицата на останалите. И едва тогава забелязах Луи и майка ми в далечната врата.
Колко време са били там, нямах представа. Майка ми ме погледна и простото ѝ изражение каза това, което толкова често казваше. Значи си жив, невредим. И тогава тя изчезна. Направих жест на Луи да влезе, за да се срещне с Фонтейн.
Торн казваше, че не трябва да се притеснявам за Кирил.
Имах достатъчно сили в себе си, за да представя двамата си приятели, Луи и Митка, а след това трябваше да остана сам. Трябваше да заспя. Пътуването насам-натам беше твърде енергично и твърде изтощително.
Извиних се и казах, че отивам в личния си апартамент. Така и направих. Паднах на леглото, за капак на всичко като изтощен смъртен човек, и заспах, като неведнъж се събуждах с внезапното опасение, че горя, погълнат от смъртоносна топлина, само за да осъзная, че не е така, и отново се плъзгах в съня.
Навън беше започнал да вали лек сняг и аз сънувах топлите нощи на Луизиана и високите бананови дървета с ножове, които се поклащаха от вятъра в двора на старата ми къща, и сънувах дъбовете, които водеха по пътеката към къщата на Фонтейн, и виждах в сънищата си къщата като отвратителна развалина и мразех този Бодуин, който и да беше той, и исках да го унищожа. Той беше направил за един миг това, което Рошамандес никога не беше правил на никого от нас.
През съня си чух как Барбара влиза в стаята. Видях я как се наведе, за да сложи восъчен светилник върху дървените трупи в камината. Чух я да пристяга стоманените капаци заради духащия сняг. Исках да се събудя и да кажа: „Не, моля те, остави мекия сняг да нахлуе в стаята с малките си люспи, с белите си люспи, които се стопяваха, щом докоснеха килима, дамаската на стола или кадифето на завивката под мен. Ако Кирил е загинал от ръцете на това чудовище, Бодуин… Намерих се в сън, сънувах как Луи и Фонтейн разговарят заедно, а после в съня си знаех, че те са, че са в библиотеката, прилежаща към същата тази стая, и че вече се обичат, че Митка говори на език, който Луи разбира, и после се унесох, все по-дълбоко и по-дълбоко. Аз съм в моя дом. В къщата на баща ми, която е възкръснала от руините. И снегът вали, а моите роднини са около мен и ние ще издържим, всички ние, няма да позволим на никого да ни унищожи.
Отдалеч се чуваше валс на Щраус, ниско жужене на вампирски гласове и цигулката на Антоан. И един спомен бавно ме привлече – моят стар приятел, приятелят на моите смъртни години, Никола, свиреше на цигулка в малкия театър на Рено, а публиката, тази малка публика, му ръкопляскаше бурно. Видях кафявите му очи, очи, които донякъде приличаха на очите на Пандора, и видях лукавата му усмивка към мен, когато се обърна отново към сцената. Усетих маслото от лампите на краката, праха и аромата на хора, а от димния мрак излезе смъртоносната дума: Wolfkiller.
А къде е сега онзи кръвопиец, който тогава запечата съдбата ми, преди сам да влезе в огъня? Той е призрак и живее при децата на Атлантида, а може би те му правят ново тяло. А може би е в тази стая или в този сън, невидим и изпълнен с мъка… Спи, спи толкова дълбоко, че сънищата да не могат да те намерят, сънищата, които няма да те оставят да си починеш. Сън.
Назад към част 7 Напред към част 9
