Рошамандес
Каква колекция бяха те – древните, в чиито умове той толкова малко можеше да проникне, и собствените му бегълци, обърнати срещу него, чиито умове винаги са били заключени от най-силната любов, която е познавал към тях, или от най-страшното страдание, което някога е понасял.
– И когато ние – всеки един от нас – бяхме пленени от Децата на Сатаната, ти ни обърна гръб! – Извика горчивият и неблагодарен Еверард де Ланден, такъв крехък малък денди в нестандартното си дизайнерско сако и овехтели италиански обувки.
– И какво направи за останалите, Еверард, когато получи свободата си! – Бенедикт отвърна на удара, бедният лоялен Бенедикт стоеше до него. – Когато се освободи от Децата на Сатаната, ти никога не се върна да помогнеш на другите да се освободят. Спря се в Италия, това направи.
– И когато ни измъчваха и ни караха да вярваме в старото сатанинско верую – каза Елени, плачейки, плачейки с кървави сълзи, – ти не направи нищо, за да ни помогнеш. Ти, който беше толкова силен. О, никога не сме сънували колко си силен, колко си стар, че си съществувал много преди земята, в която се родихме, да има дори име!
– Защо не ни помогна? – попита Алесандра, тази, която уж му беше простила. Наистина ли искаше нейният Рош да признае всичко отново?
– Исках мир – каза Рош. Той сви рамене. Стоеше до стената до празната почерняла камина, без да може да помръдне, а колективната сила на Грегъри, Сет и Севрейн го държеше там. А кога тези телепатични лъчи щяха да се превърнат във взривове от топлина? Колко време е нужно на човек на възраст като мен да изгори, зачуди се той. Не се бе опитвал да използва тази жестока сила срещу Махарет. Беше използвал просто смъртоносно оръжие само за да нанесе удар в главата, в мозъка.
О, че никога не беше отишъл онази нощ в нейния комплекс, никога не беше повярвал на Гласа, никога не беше станал глупак на Гласа.
И ето го тук – проклет, ако го е направил, и проклет, ако не го е направил – проклет, че не е бил достатъчно войнствен, за да се бори с Децата на Сатаната, които бяха заловили и измъчвали неговите бегълци, и проклет, защото беше ударил великата Махарет.
Бенедикт продължи да моли.
– Където и да отиде, го проклинат, плюят го! Където и да отиде. Това е белегът на Каин!
– И какво си мислеше, че ще се случи? – Попита Севрейн, която никога не повишаваше глас. – Принцът те пусна, но не можеше да ти обещае мантия на непобедимост или невидимост. Какво си мислеше, че ще се случи, когато тръгнеш смело по големите градове, където ловуват младите?
– Какво искаш от мен! – Каза Рош. – Какво? – Това само прелюдия към екзекуция ли е? Защо го протакаш? За чия полза казваш всичко това?
– Никога повече не трябва да нападаш никого от нас – каза Грегъри с равен глас.
– О, ти, с толкова малко лоялност! – Каза с презрение Рошамандес. – И аз стоях до теб, когато Майката те хвърли в затвора заради любовта ти към Севрейн. Нима имаш завеса на забравата над онези времена, когато ти служех в Кралската кръв с цялата си душа! На какво ме научи тогава за властта, за монарсите, за самонадеяните безсмъртни, които си измисляха приказки за „божествено право“?
– Не съм ти казвал нищо за божественото право – каза Грегъри с тих глас. – Ти държеше този невинен Дерек, този безпомощен Дерек, като затворник тук, когато знаеше, че сме нападнати от тези реплимоиди. Знаеше, но не направи нито една крачка, за да го доведеш при нас. А ти знаеше какво искаме.
– Кажи ни къде се крие този Роланд, който го е държал десет години – каза Севрейн.
– И защо да го правя? – Попита Рошамандес. – Защо бих предал единствения кръвопиец на света, който се сприятели с мен, след като бях изгонен от всички вас, да, от всички вас, и принуден да се скитам в изгнание! И какво е за мен, ако Роланд държи този странен пленник? Аз ли съм пазачът на Роланд? Пазител ли съм на когото и да било?
– Сега те са наши приятели – каза Сет. – Те са нашето семейство и изискват справедливост за случилото се с Дерек. Искат това, за да скрепят мирния договор с нас.
Бенедикт отново се доближи до Рош, а Рош му направи знак да остане назад.
– Нека това да не е последното нещо, което виждам – каза той на Бенедикт, – че си унищожен с мен. Умолявам те. Не и това.
– Добре – каза Бенедикт на Грегъри и Сет. – Той държеше Дерек тук. Рош отряза ръката на Дерек, по същия начин, по който Принцът беше отрязал ръката на Рош. Сигурно има нещо, което той може да направи или да каже, за да се разреши този въпрос! Не вярвам Принцът да иска това. Знам, че не иска. Принцът щеше да е тук, ако искаше това.
Лицето се обля в кървави сълзи. Бедният Бенедикт. Рош не можеше да понесе да вижда Бенедикт да страда така и ужасяващата реалност го порази, че ако и когато приключат с това, него няма да го има, няма да има кой да утеши Бенедикт и Бенедикт ще бъде сам, наистина сам за първи път през всичките тези дълги векове.
Рошамандес изведнъж се почувства толкова уморен, толкова изморен от мисълта, че това може да продължи до часовете на нощта, и се върна към една малка мъдрост, която беше взел преди векове от един римски император, почитан като стоик, че всичко, което можеш да загубиш в смъртта, независимо колко дълго си живял, е настоящият момент, в който умираш. Той се усмихна. Защото сега това изглеждаше вярно.
На страниците на философията за смъртни не бяха написани много неща за безсмъртни, но Марк Аврелий имаше право. Беше написал, че можеш да живееш три хиляди години или тридесет хиляди години и единственото, което можеш да загубиш, е животът, който живееш в момента. Усещаше, че се унася. Чуваше смесените им гласове, но не и думите им.
– Бенедикт, върни се с тях. Напусни и се върни с тях.
Дали това беше неговият глас? Изведнъж му се стори, че са двама души – онзи, който беше притиснат до стената с безпомощно увиснали ръце, и другият, който наблюдаваше всичко това, докато се развиваше. И така всичко свърши по този начин. Ако можех да видя само още една опера, още една добра постановка на „Фауст“ на Гуно, да се разходя из дворцовия оперен театър в Прага или Париж. Сега той не ги чуваше, обвинителите си. Чуваше онези прекрасни сурови звуци на оркестър, който настройва безбройните си инструменти. Ехо в гигантски позлатен театър. Чуваше последната песен на Маргарита във финала на „Фауст“, Маргарита на прага на смъртта. О, колко е хубаво да си я припомня толкова живо, толкова почти съвършено. Чуваше как гласът ѝ се извисява триумфално. Чуваше ангелския хор. И се чувстваше свободен, както винаги, когато чуваше тази музика, независимо къде се намираше и по кое време. Чувстваше се така, сякаш нищо не можеше да му попречи тук, в големия позлатен театър на ума, докато можеше да чува тази музика в главата си.
Но нещо го връщаше обратно. Музиката ставаше все по-слаба и по-слаба, а той не можеше да я съживи. Виждаше Маргарита, мъничка фигура на огромна сцена, но не я чуваше.
Неохотно сведе очи и позволи на събранието от обвинители отново да се фокусира.
– Осъдени! – Каза Мефистофел. Но какво се случваше?
Роланд стоеше пред него. Роланд. А до него беше Флавий, старият гръцки роб, и Тесхамен, могъщият Тесхамен, когото никога не бе познавал в древността, който държеше Роланд здраво за дясната ръка. Бяха го намерили, бяха го донесли от вятъра и дъжда, а Роланд стоеше там, а лицето му беше маска на ужас. Арион също беше в ужас. А Алесандра, неговата вярна Алесандра, беше вдигнала ръце, за да покрие очите си. Струваше им се, че всички говорят наведнъж.
Фигурата на Роланд се издигна в пламъци. Пламъците излизаха от сърцето му, от крайниците му. Рош не можеше да повярва на това, което виждаше – Роланд, който се въртеше насам-натам, а пламъците го свиваха до огромна въртяща се пепел, докато Роланд не издаваше нито звук, никой не издаваше звук – никой не издаваше звук – пламъци, които се стрелкаха към тавана, пламъци, които танцуваха и се срутваха, докато в пламъците не остана нищо повече. И никакви пламъци.
Огънят угасна. Нито звук в тази стая. Нещо неописуемо се беше събрало там, на каменния под. Нещо гъсто, тъмно и нечисто като саждите в камината.
И тогава Бенедикт плачеше, Бенедикт, единственият, който плачеше за Роланд – това беше единственият звук.
Рош затвори очи. Чуваше как морето се блъска в острова и как вятърът нахлува в големите отворени сводести прозорци, вятърът, който изтриваше деликатните готически решетки на прозорците. Бенедикт ридаеше.
На Рош му прилоша.
Бенедикт беше притиснат до Рош, с гръб към него и протегнати ръце. За миг Рош се освободи от натиска на телепатичните лъчи и се опита с всички сили да изхвърли Бенедикт настрани, но Бенедикт беше непреклонен и Бенедикт най-сетне призова цялата си сила, най-сетне се научи как да я използва, за да остане там, докато другите държаха ръцете на Рош.
– Много добре – каза Сет, злобният принц, гордият принц на Кемета. – Дай ни дума, че никога повече няма да се нахвърлиш върху никого от нас или върху някого от тях.
– Той я дава! – Извика Бенедикт. – Рош, кажи им.
Севрейн пристъпи напред и сега се обърна към останалите.
– И нека се знае по целия свят, че никой няма да го обвинява, да го плюе, да го проклина или по какъвто и да е начин да се опитва да му се подиграва! Да знае, че на това е сложен край!
Когато никой не проговори, тя отново повиши глас.
– Каква е ползата от съд, Принц или съвет, ако не можеш да издадеш тази заповед! Роланд си е отишъл, свършил е, наказан е за това, което е направил. Сега, Рошамандес, моля те, дай им това, което искат, а ти, и ти, и ти, му дай това, което иска!
Бенедикт се обърна, прегърна Рош и положи глава върху главата му.
– Моля те – прошепна той. – Или ще умра с теб, заклевам се.
Нежно Рош премести Бенедикт настрани.
– Съжалявам за това, което направих – каза Рош. И това беше истина, нали? Той съжаляваше. Можеше отново да свие рамене заради чистата ирония на това. Разбира се, че съжаляваше! Съжаляваше, че някога е бил такъв глупак и на всичкото отгоре го е провалил, и съжаляваше, че някога е позволил на Децата на Сатаната да впримчат бегълците му и да го изгонят от Франция. Толкова съжаляваше. Толкова съжаляваше за всичко. Изглежда, че го казваше на глас и на кого, по дяволите, му пукаше, че нямаха представа какво наистина има предвид.
– Но аз искам да дойда в Съда! – Каза той.
Те стояха срещу него като фигури на шахматна дъска.
– И аз няма да почистя този отвратителен саждик, който оставихте на пода ми!
Бенедикт вдигна пръсти към устните на Рош.
– Ще го изчистя – прошепна той. – Ще го направя.
– Ела сам в Двора и попитай Принца дали може да приеме това – каза Грегъри. – И ако някога отново удариш някого от нас, когото и да било от нас, твоя Кръвен род или реплимоидите, това ще бъде краят за теб, помни ми думата.
Мълчание.
Рошамандес кимна.
– Много добре – каза той.
Те си тръгнаха.
Точно толкова бързо изчезнаха. Дългите тежки кадифени драперии едва се движеха на релсите си. Една вълна премина през масивния стар гоблен на далечната стена и всички онези френски лордове и дами го погледнаха с ъгълчетата на очите си.
Рош излезе от стаята, преди да се е решил да го направи. В спалнята си той потърси единствения стол, който някога много харесваше, и отпусна глава на високата дървена облегалка. Там все още гореше цивилизованият огън от ранната вечер, а златният часовник на стената показваше, че още не е настъпило полунощ.
Той затвори очи. Заспа.
Когато на следващия път се събуди, часовникът му каза, че е спал от един час, и той видя, че огънят е накладен и разпален. Самата гледка на пламъците, винаги толкова успокояваща го, го смрази. Той погледна ръцете си, толкова бели, толкова нечовешки, но толкова силни, и отново отпусна глава назад, смътно осъзнавайки, че часовникът отмерва един час.
Спане. Сън.
После двамата с Бенедикт легнаха един до друг на леглото.
– Ще отидеш ли в двора и ще говориш ли с принца? – Попит го Бенедикт.
– Не – каза той, като се взираше във вътрешността на балдахина. – Но няма да ми кажат, че не мога.
Бенедикт положи глава върху гърдите на Рош.
Рош искаше да му каже толкова много неща, да каже на Бенедикт колко много го обича, да каже на Бенедикт, че никога не е виждал такава храброст, да каже на Бенедикт, че никога, докато вървят заедно по Пътя на дявола, няма да забрави смелостта на Бенедикт… но нито една от тези думи не беше изречена, защото думите не можеха да предадат справедливо чувствата вътре в него, а думите изискваха твърде много усилия и думите принизяваха любовта, съвършената любов, която изпитваше към Бенедикт и която винаги беше изпитвал.
Той прокара пръсти през косата на Бенедикт.
Фауст…
Някъде по света сигурно някоя оперна трупа представяше „Фауст“. Как можеше да има оперни трупи по света и никоя да не представя „Фауст“ на Гуно? И утре вечер, вдругиден или вдругиден те щяха да намерят тази оперна трупа; щяха да потърсят нейния дворцов дом. Тогава щяха да вървят заедно като смъртни, обикновени смъртни, във вечерни дрехи, по дълги коридори с килими, заобиколени от пулса на човешките сърца и топлината на човешкия дъх, и щяха да влязат в кадифено-златната ложа, да заемат местата си и да седнат там в сладкия уютен мрак, сигурни сред тълпата смъртни, и той щеше да чуе гласа на Маргарита, който се издигаше на финала, и всичко отново щеше да бъде съвсем наред.
В края на краищата е много трудно да мразиш хората, нали? И да се ядосваш, и да се занимаваш с такива абстрактни понятия като вина или отмъщение, е много трудно.
Принцът изглеждаше далечен и маловажен. Дворът не значеше нищо за него. Дори Роланд не значеше нищо. Той не можеше да спаси Роланд. Роланд си беше отишъл. Това е всичко. Роланд си беше отишъл. Но това същество, което лежеше срещу него, това същество, което беше неговият Бенедикт, означаваше всичко и защо това го накара да заплаче, той не знаеше.
Назад към част 30 Напред към част 32
