Част III
НА
СРЕБЪРНО
ЯДРО
Лестат
Седем нощи са минали. Как бушуваше дискусията. Разбира се, Бенджи издаде само най-безвкусното официално съобщение в радиопредаването. С Гарекин Цвек Бровоткин и другите реплимоиди беше сключен мир и никой кръвопиец никъде по света не трябваше да вреди на тези същества. Реплимоидите се бяха заклели никога да не вредят на вампирите и да не издават тайните им. Животът щеше да продължи както преди. Но светът на немъртвите знаеше какво се случва. Безкрайните телепатични еманации бяха обиколили земното кълбо.
Всички кръвопийци, събрали се под покрива на замъка, знаеха точно какво се случва и се появиха групи, които настояваха да се защитим от този нов враг, който може да се опита да завладее Ядрото отвътре на Принца и по този начин да унищожи племето. Кирил и Торн попитаха защо не се бием.
Арманд и Мариус се скараха ужасно, в което Арманд поиска реплимоидите да бъдат издирени и унищожени, а Мариус обвини Арманд, че има дива и невежа душа на дете.
Древните го обсъждаха помежду си безкрайно, с изключение на Фаред, Сет и Фланъри, които заминаха за Париж, за да работят непрестанно, за да намерят някакво решение на проблемите, пред които бяхме изправени. Фаред беше на мнение, че моят скъпоценен зъл близнак, Амел, може да бъде премахнат някоя нощ по някакъв начин в неутрален контейнер от някакъв вид, резервоар с постоянно циркулираща вампирска кръв, докато реплимоидите отново изплуват на повърхността. Но той призна, че засега е напълно неспособен да постигне този подвиг.
А и каква полза би имало от това, когато Капетрия се опитваше да постави мозъка в тяло на реплимоид, тяло от плът и кръв, което може да се разхожда на слънчева светлина? Дали тогава нямаше да бъдат прекъснати мистериозните пипала от наночастици? Или всички щяхме да изгорим, дори и най-възрастните от нас, в рамките на няколко седмици, докато мистериозният двигател, който ни оживяваше, упражняваше новите си прерогативи? И какво щеше да го спре, освен да го държим завинаги като затворник в някакво химическо устройство?
Отново и отново древните се опитваха да успокоят младите и всички, които идваха от далеч и далеч, за да разберат какво наистина се случва или не се случва и какво могат да направят.
Едно нещо вече беше постигнато. Имахме доста добра представа за броя на хората. Беше само приблизителна оценка, но аз смятах, че е добра оценка. Не можехме да бъдем повече от две хиляди души по света. Толкова малко племе. Фаред беше завършил изчисленията, които беше започнал миналата година – събрал беше всички свидетелства за прословутите изгаряния, когато Амел е буйствала, и беше изчислил колко души е имал за обитатели всеки един завет, и беше изчислил колко завета е имало в света. Беше записал самоличността и данните на всеки нов кръвопиец, който пристигаше сред нас. Вземаше и кръвта на кръвопиеца за своята лаборатория. И беше разпитвал всеки кръвопиец за това с какви други кръвопийци се е сблъсквал през живота си.
Графиките и математическите изчисления не ми стигаха. Но усещах, че самата цифра е точна и сега в Корта не се наблюдаваше поток от нови лица, а се връщаха същите хора, които бяха тук, когато за първи път отворихме врати.
Но какво значение имаше дали ще загинат две хиляди от нас или петнайсет хиляди? Нима скоро щяхме да бъдем легенда и нищо друго? Дали човешките Таламаска, сега откъснати от Гремт, Тесхамен и Хескет, някога ще разберат какво е станало с легендарните вампири, които бяха изучавали векове наред, дали ще разберат защо са загинали или че сега се е събрало ново племе безсмъртни – реплимоидите, които могат да се увеличават експоненциално, ако решат?
И именно това експоненциално нарастване се опитахме да обясним на онези, които продължаваха да казват: Унищожете ги! Изгорете ги. Изтрийте ги.
– Това никога не е било опция – казваше Мариус вечер след вечер, когато се обръщаше към компанията в балната зала. – Дори когато дойдоха при нас, някъде бяха скрити други, които вероятно се размножаваха неимоверно. Докато посолството на реплимоидите беше при нас, то се размножаваше. Не ни е известно нищо, което да ограничава индивидуалната или колективната им способност да се възпроизвеждат. Доколкото знаем, сега те са стотици, а може би и хиляди. И така, кого трябва да издирваме и да се стремим да унищожим?
Мариус не се опита да защити убеждението ни, че не можем да изтребим реплимоидите от морална гледна точка. Но ние, вътрешният кръг, никога не сме се колебали в това отношение. Освен това те все още не бяха направили нищо. Дори не бяха отправили заплаха срещу нас. А ако и когато го направят, не бихме ли могли да се защитим?
Скрижалите ни бяха толкова здрави, че щяха да са нужни масови експлозиви, за да се разрушат през деня; а и беше немислимо племето реплимоиди, толкова отличително във физическо отношение, да дойде тук със силата на батальон, за да разбие вратите и криптите на замъка. Селяните изпадат в паника при първите звуци на експлозиви. Те щяха да призоват силите на света на смъртните от далеч и още по-далеч.
Каквито и да бяха и каквото и да им беше писано да бъдат, реплимоидите със сигурност се страхуваха от разкриването, точно както ние винаги сме се страхували от него; и макар че бяхме триумфирали в скриването си пред очите на света, убеден, че сме измислени, реплимоидите, веднъж заловени, затворени и изследвани, просто нямаха нашите страхотни дарби, които да им помогнат да се измъкнат от смъртните окови и буквално да изгорят всички следи от клетъчната им материя, които можеха да останат в ръцете на смъртните.
– Защо да не ги разобличим? – Попитаха младите. – Защо да не насочим силите на света към тях?
– Защото те на свой ред биха могли да ни разкрият – каза Мариус, който почти всяка вечер отговаряше на този въпрос под някаква форма.
Що се отнася до шишенцето с кръв, което Капетрия бе дала на Фаред, той не намери в него нищо, което да му помогне пряко в това, което трябваше да направи, макар че съставът му го озадачи. Говореше, че съдържанието на фолиева киселина в нея е пет пъти по-голямо от това в човешката кръв. Говореше за други химикали, за разграждане на озадачаващата ДНК, за мистериозни компоненти, за които трябваше да измисли нови имена. Когато чрез мен зададе на Амел въпроса какво отличава реплимоидната кръв от човешката, Амел не отговори. Мисля, че Амел не знаеше как да отговори. Или пък нещо във въпроса събуди в него дълбоки течения на чувства, които той не можеше да понесе.
Амел със сигурност нямаше представа как да реши проблема с връзката, това беше ясно. Дали някога отново щеше да бъде великият учен на Атлантида, никой не можеше да знае, но сега той не беше Великият.
Що се отнася до мен, аз не бях по-примирен да загина, отколкото някога, независимо от драматичния ми малък опит за самоубийство в пустинята Гоби. Но безпомощен да направя каквото и да било по отношение на връзката между мен и Амел, аз бях обсебен от връзката ни с останалите и от това как те биха могли да бъдат прекъснати от Амел в мен.
Казах на Фаред:
– Намери начин да прережеш пипалата на термопластичната луракастрия от наночастици, която свързваше всички вампири с Ядрото. Тогава аз щях да умра, когато Амел бъде отстранена от мен, да, но племето ще живее.
Убедих се, че Капетрия ни дава време да се съсредоточим върху това, и когато беше описала тази огромна мрежа от връзки като неуспешен опит за размножаване, ни беше дала единствената помощ, която можеше.
Неведнъж се включвах в радиопредаването на Бенджи и отправях към нея неясни призиви, силно прикрити като общи наставления към кръвопийците навсякъде, как трябва винаги да работим заедно, да мислим един за друг и да мислим за благополучието и съдбата на другия. Издадох номера на мобилния телефон, който носех. Но Капетрия не се обади.
– Ако знаеше как да прекъсне връзката, щеше да ни каже – казах на останалите; макар че не бях сигурен защо се придържах към такова мнение за нея. Може би просто ми харесваше, харесваше ми всичко, което ни беше разказала за раждането си и краткия си живот в Атлантида, и положително ми харесваше това, което ни беше разказала за живота и приключенията на духа в нас, който винаги е бил известен като Амел. Харесваше ми, че тя доброволно даде флакона с кръвта си. Да, тя ни беше излъгала. Но аз знаех защо е излъгала. Не можех да я виня, че е излъгала. Не можех да се поддам на циничен поглед към Капетрия или към тези, които бяха с нея. И не можех да понеса мисълта за тяхното унищожение, както не можех да мисля за нашето.
Че нещо толкова древно и загадъчно трябва да умре – това беше немислимо за мен. Когато Махарет бе умряла, заедно с нея бе загинала и великата уникална вселена на Махарет, а на мен ми беше непоносимо да мисля за това. Ето защо не можех да пожелая и смъртта на Рошамандес. Кой бях аз, за да сложа край на същество, което знаеше това, което знаеше Рошамандес, същество, което беше видяло всичко, което той беше видял? Някоя вечер двамата с Рошамандес щяхме да си говорим за всичко това, да си говорим какво е било, когато той за първи път е дошъл на север от Средиземно море в дивите първични гори на земята, която сега наричаме Франция. Някоя вечер щяхме да говорим за толкова много неща… тоест, ако не беше твърде късно.
Каквито и да бяха нощните спорове, разгорещените сесии с въпроси и отговори, вампирите се придържаха към Съда. Замъкът можеше да приюти в криптите си около петдесет или повече гости; други двеста или повече се настаняваха безопасно и тайно в близките градове; а младите, които трябваше да ловуват милионите в Париж, идваха всяка нощ в къщата на Арманд в Сен Жермен-де-Пре. И аз отивах да бъда с младите там поне за час всяка вечер.
Проливаха се сълзи, звучаха обвинения в предателство, остри предизвикателства към моята почтеност или стойност като Принц на вампирите и дълги бурни дискусии за това от какво да се страхуваме, какво да правим и колко време можем да имаме.
Но ние се събирахме в къщата на Арманд или тук, в тази могъща крепост, където светлините никога не угасваха и музиката винаги звучеше.
Що се отнася до Амел, той изслушваше мълчаливо всичките ми речи и увещания, като ми изливаше сърцето си само когато оставахме сами. Изглеждаше, че с всяка изминала нощ той знаеше повече от собствената си история, но я познаваше пронизана от объркване и болка. Плачеше и се гневеше на Бравеновците, които наричаше причинители на всяко зло, и обвиняваше тях за всички кървави религии, които някога са се превърнали в бич за човечеството. С часове изпадаше в древен език, сякаш не можеше да се сдържи, а друг път изпадаше в плач без думи.
Това вече не беше детският дух, който ме подмамваше и ми казваше, че ме обича в един момент, а в следващия ме наричаше глупак. Това беше Амел, който знаеше неща, които аз никога нямаше да узная, колкото и дълго да се разхождах по земята, знаеше възможности и вероятности, за които ние, кръвопийците, просто никога не бяхме подозирали – но Амел, който не можеше да измисли как да ни спаси от унищожение и отново и отново се кълнеше, че никога няма да позволи да се случи такова нещо.
– Защо не отидем в Париж? – Предложих неведнъж. – Защо просто не поговорим с Фаред и Сет и може би ще измислите как да прекъснете връзката, така че да не се налага останалите да умират?
Плач. Чух го да плаче.
„Не мислиш ли, че съм опитвал?“
– Не знам. Чудя се. Ти си построил Атлантида – казах аз. Не можех да свикна да я наричам Атлантида. – Сигурно можеш да впрегнеш необикновения си ум в този проблем и да измислиш нещо, трябва да има нещо.
Това беше мъчение за него. Знаех го. Но аз бях отчаян.
„Няма да ѝ позволя да го направи!“ Протестираше Амел. „Не разбираш ли? Мислиш, че тя може да го направи без моето съдействие? Мислиш, че не мога да използвам силата в теб, за да я изпепеля? Тя знае, че мога и ще го направя.“
И продължаваше, плачейки и заявявайки, че ние сме едно, и ти си аз, и аз съм ти.
„Отиди да се погледнеш в огледалото. Намери огледало. Има огледала навсякъде в този замък. Искам да се погледнеш в едно огледало. Искам да те видя в огледалото.“
И така, от време на време заставах пред огледалото и го оставях да ме гледа, като си спомнях описанието на Капетрия за него със зелените му очи и червената коса. Можеше да е брат ти или братовчед ти, така ли каза тя?
„Когато за първи път те видях да стоиш пред Акаша – каза той, – аз видях себе си“.
Ако спях, сънувахме, бяхме в Атлантида и езикът беше навсякъде около мен. Вървяхме заедно по блестящите улици, докато хората излизаха да го поздравят, да докоснат ръката му. Там беше балсамирано и сладко, както е в Ню Орлиънс през пролетта, а банановите дървета бяха значително по-големи и първични, изпращайки ножовидните си листа високо в небето над нас. Сградите наистина блестяха с блясъка на перли. Но тези мечти бързо се размиха, когато отворих очи.
Една нощ сънувах, че мъж и жена разговарят заедно на древния език. Не ги виждах, но ги чувах, чувах нейния глас и неговия глас; изглеждаше, че разговарят от цяла вечност, и имах ясното впечатление, че ако слушам с най-голямо внимание, ще мога да разгадая езика. Тайната се криеше в повторенията. Имах чувството, че вече знам думата за „ето“, думата, която те казваха толкова често – „лалакате“.
После настъпи утрото. Събудих се и установих, че не съм в ковчега си, че съм заспал на мраморната пейка до него. Напоследък често го правех, заспивах на твърдия студен мрамор, без да се притеснявам от удобството на ковчега, сякаш бях монах, осъден за греховете си да спи на твърдо палто. Видях телефона си да лежи на пода. Изключен от зарядното устройство. Без батерия. Спомних си, че го бях сложил в зарядното, след което сложих дясната си ръка под главата и заспах, докато светът горе пееше Лауда.
Вгледах се в телефона.
– Това беше ти, който говори с нея!
Няма отговор.
Седнах и вдигнах слушалката. Проверих обратно и там бяха обажданията. Цял ден, обаждания едно след друго, докато батерията не се изтощи, седем различни обаждания.
„Не се притеснявай“, каза той. Мъка. „Тя няма решение за прекъсване на връзките. Работи върху „това, върху което трябва да работи в момента“, казва тя“.
– Как го направи?
„Тя ми беше дала номера, когато бяхме заедно в кръчмата“, каза той. „Не бях разбрал какъв е той. Трябваше да помисля за него. Знаеш колко ми е трудно да мисля за едно нещо, без да има толкова много други неща. Тя беше говорила за призраци, които използват телефони, радиостанции и радиовълни. А телефонът беше точно до главата ти. Все по-често спеше така на пейката, а телефонът беше точно до главата ти. Но това няма значение. Тя не знае нищо. Работи върху „това, върху което трябва да работи“. Тя е като родител, който е решил да спаси детето си против волята му“.
Той не проговори до края на нощта.
Но аз бях разтърсен.
Разказах на древните какво е направил, като успях да се свържа по телефона, докато спях. Всички отдавна подозирахме, че той не е парализиран като нас от слънцето, но това, както и много други неща, беше просто загадка, която Фаред не можеше да обясни с всички абстрактни медицински термини на света. Разказах му за всички случаи, в които Амел се е опитвал да ме принуди да се движа против волята ми, за моментите, в които е карал ръката ми да подскача или да се свива.
След това оставих телефона и зарядното на горния етаж в спалнята си. Ако имаха нужда от мен през тези часове, когато бях долу и чаках да заспя, щеше да се наложи да почукат на вратата на хранилището.
На Амел сякаш не му пукаше. А и той вече не се опитваше да накара крайниците ми да се движат. Поне не и през по-голямата част от времето.
Назад към част 33 Напред към част 35
