Кирил
Тишината, която се чува по света
Той отново беше гладен и разочарован, че се притеснява от това толкова скоро. Заслуша се и огромната празнота го изуми. Лежеше в пещерата си, в благословена самота и мрак, и си мислеше: Всички те са изчезнали.
Утихнаха градовете около него. Тишина на земята. Само виковете, грохотът и човешките гласове.
С изключение на онзи глас от радиото, онзи кръвопиец от Америка, който говореше през компютър или мобилен телефон някъде там, в пустинята на Токио.
– Гласът вече е един от нас. Гласът е коренът на нашето племе.
Какво би могло да означава това?
Той се измъкна в топлата нощ.
Изглежда, че сега по радиото говореше друг, а не някой от онези отчаяни младежи, които плачеха на Бенджи Махмуд за утеха или помощ. Не, това беше спокоен глас, който просто говореше, говореше за тишината, която се беше спуснала над „нашия свят“.
Преди полунощ Кирил беше посетил тишината на Пекин и тишината на Хонконг.
Дали жаждата го беше събудила, или любопитството? Беше се случило нещо, толкова забележително, колкото събуждането на кралицата преди години, нещо толкова забележително, колкото идването на Гласа.
Те бяха изчезнали, другите!
Продължи към Мумбай, после към Калкута и нататък към градовете на двете реки и могъщия Нил.
Нямаше ги, всички, навсякъде, онези нещастни малки чудовища, които се бореха за своето стъпало по стълбата към вечния живот.
Най-сетне в малките часове, близо до зората, той застана в древния град Александрия – този модерен мегаполис, който толкова ненавиждаше заради камъните и кръвта, погребани под него, старите катакомби, в които злата царица беше почитана от жреците, които го бяха извадили от живота преди толкова много време.
Дори и тук гласът на Бенджи Махмуд продължаваше да звучи, но сега беше записан.
– Това е нова ера. Това е ново време. Ние сме Народът на мрака, ние сме Народът на вечния живот. Принцът проговори. Принцът управлява.
Принцът? Той не можеше да го проумее. Кой беше Принцът?
Вървеше по една тясна уличка, като се ослушваше за онова записано предаване, докато не стигна до малка тъмна кръчма, пълна с пияни мързеливи смъртни, от които лесно можеше да се нахрани. Кожи от всички народи тук. Онази пулсираща музика, която той ненавиждаше. А в ъгъла, на мръсна масичка до стена, покрита с мънистена завеса, стоеше компютърът, чрез който Бенджи Махмуд се обръщаше към света.
Едно красиво смъртно момиче, което пушеше дълга розова цигара, слушаше Бенджи Махмуд и се смееше под носа си. Тя видя Кирил. Ела тук, голямо момче, просто ми позволи да те направя щастлив, ела, по-близо, по-близо. Кинжалите в задната стая. Кожата ѝ беше плътно покрита с тонирана пудра, очите ѝ бяха обградени с кол. Имаше червената усмивка на дете вещица.
Той седна до нея в сянката. Миризмата на това място беше отвратителна, но той нямаше да остане тук дълго. А миризмата на кръвта ѝ беше чиста. Всички лъжи умират в кръвта. Всяко зло се изчиства в кръвта.
– Знаеш ли – каза му тя на английски, – той може да те накара да поискаш да станеш истински вампир. – И тя се засмя отново, богат циничен грозен смях, вдигна жълтото си питие и го разля по предната част на тъмната си рокля.
– Не обръщай внимание на това – каза той, докато я целуваше.
Тя се отдръпна безпомощно от него, докато той впиваше зъбите си. Продадена в него на дванайсетгодишна възраст. Скъпа, разкажи ми всичко за това! А кръвта пееше и пееше своята древна и неизменна песен.
Той се отдалечи от града.
Вървеше далеч от влажния мъглив въздух на Средиземноморието, навътре към вечните пясъци. Щеше да спи тук, в Египетската земя, може би години наред, щеше да спи в земята, където се беше родил. Защо не?
Накрая застана сам под голямото тъмно небе, далеч от всички човешки звуци и аромати, със студения пустинен вятър, който го миеше, изчиствайки от себе си мръсотията, полепнала по него от чуждите земи.
Тогава Гласът въздъхна в главата му.
– О, пощади ме! – Извика Кирил. – Махни се от мен! Не ме измъчвай тук.
Но сега Гласът му говореше с интонация, която той никога не беше чувал преди, и с дълбок резонанс, който беше напълно нов. Беше красив. И все пак това беше Гласът, и Гласът каза,
„Кирил, върни се у дома. Върни се у дома при племето. Най-после сме едно цяло.“
Назад към част 31 Напред към част 33
