Глава 15
– На следващата сутрин остров Захарен Дявол, който винаги е бил най-голямата тайна на фермата Блекууд, стана домакин на дузина борци с престъпността, сред които бяха не само шерифът на енорията Руби Ривър и неговите заместници, но и двама частни следователи, наети директно от леля Куин, двама частни лаборанти и двама господа от Федералното бюро за разследване.
– По този начин Ермитажът стана публично достояние. И докато стоях там, на брега, и насочвах хората към местността, в която видях телата, захвърлени в откритото блато, се натъкнах на полужеланата гледка на хора, които се тълпяха навсякъде из свещеното убежище на Манфред.
– Татко имаше много лошо храносмилане след закуска и каза, че просто не може да тръгне с нас. Чувстваше се много зле, но просто не беше в състояние да го направи.
– От леля Куин, разбира се, не можеше да се очаква да предприеме такова пътуване, но тя го направи, красиво облечена в спортно облекло каки, което я правеше да изглежда като археолог от деветнадесети век. (Бях забравил, че само преди година беше ходила в Амазония на уединение в джунглата.)
– И, разбира се, Жасмин беше с нас, в сини джинси, които никога не носеше, гърдите ѝ се подаваха през една от ръчно изработените ми карирани ризи, пушеше цигари „Камел“ и гледаше всички с подозрение, ако не и с откровено презрение.
– А аз стоях там и се ослушвах за нещо, което би намалило чувството ми, че съм изолиран и осмиван. Разбира се, мъртви тела в блатото нямаше никъде.
– Но изследването на около шест до десет метра тиня с меко дъно не беше лесна задача, а алигаторите, заобикалящи острова, бяха особено натрапчиви и „дружелюбни“, което за мен означаваше само едно: те очакваха да бъдат нахранени и вероятно току-що бяха нахранени с телата, които бях видял предадени им.
– Що се отнася до останките, или „остатъка“ от втория етаж, както стана официално известно, добра проба от тях беше изнесена от помещенията от Федералното бюро за разследване и от лаборанти от частната лаборатория на „Мейфеър Медикъл“, гигантското частно заведение, построено съвсем наскоро от известната фамилия Мейфеър от Ню Орлиънс, фамилията, чийто член беше отец Кевин Мейфеър – за което ти споменах и преди.
– ФБР беше там, защото имаше средства да събере и изследва остатъците и защото разполагаше с обширни досиета за изчезнали лица, които можеха просто да осигурят ДНК съвпадение, което да запечата историята за някое нещастно семейство на жертвата.
– „Мейфеър Медикал“ беше там, защото също разполагаше с най-модерна лаборатория, а леля Куин ги беше наела да направят теста от наше име, тъй като „Ермитаж“ е жилище в нашия имот.
– Шерифът беше там, за да се занимава с баналности и истини, да разказва надути истории за шегите, които си прави с приятелите си, и като цяло да бъде източник на комично облекчение.
– Що се отнася до писмото, което ми беше дал мистериозният непознат, то не беше предадено на ФБР, както бях поискал, а на „Мейфеър Медикал“. Това щеше ли да унищожи „веригата от доказателства“, ако в Ермитажа беше намерена ДНК от наскоро изчезнали лица? Не. Защото нищо не свързваше писмото с Ермитажа, освен моите оскъдни свидетелски показания.
– Или поне така разбирах ситуацията в сутринта на това меле на едро, в което междущатската официалност и южняшката непокорност се срещнаха челно в гъсто и вонящо блато, пълно с влечуги и насекоми.
– Хората от ФБР бяха почтени и уважавани, вероятно затова шерифът и хората му едва ли щяха да признаят съществуването им. Дадох пълните си показания на всеки, който поиска, а това включваше и техниците от „Мейфеър Медикъл“, които бяха изключително любопитни по отношение на поставената задача, т.е. събирането на данни.
– Никой не взе пръстови отпечатъци от мистериозното мраморно бюро и римския стол, но почти всеки рано или късно го докосваше.
– Всички – дори и шерифът – бяха впечатлени от златния мавзолей, ако това е бил той, и многократните усилия на различни страни не успяха да открият никакъв начин да го отворят. Златните плочи (шерифът настояваше, че са месингови), повтарям, златните плочи бяха толкова здраво закрепени в гранитната рамка, че само много разрушителен лост можеше да успее да ги разхлаби, което ние, гордите собственици на мавзолея, отказахме да допуснем.
– Най-накрая, в средата на следобеда, беше решено да се прекрати търсенето на останките и шерифът и хората му се измъкнаха, проклинайки малките си пируети и тоягите им, кипарисите с техните възмутителни корени, глицинията и къпините, жегата и комарите. Джентълмените от ФБР тръгнаха по същия път, като се държаха съвсем по-сдържано, тъй като нашият местен майстор Джаксън управляваше лодката им, а на ФБР не им се струваше в стила да ругаят нещата.
– Леля Куин, Жасмин и аз, заедно с нашите сараи Клем и Феликс (и двамата братя на Жасмин, а единият от тях често беше шофьор на леля Куин), не желаейки да останем сами на острова – Жасмин беше видяла писмото – се втурнахме зад ФБР право към пристана.
– След като вече бяхме на сигурно място в орбитата на имението Блекууд, казах на Клем и Феликс, че искам в близко бъдеще да окабелим Ермитажа за електричество и да ги помоля да не забравят къде са били току-що. Леля Куин даде съгласието си и така те ми обърнаха внимание.
– Също така бяха твърде любезни, за да се изсмеят. Също така бяха уморени и на двамата им дадох парична премия, за която Жасмин изрази известна изтънчена завист. Така че и на нея дадох паричен бонус, за който бях сигурен, че няма да приеме, но тя го прие, като демонстративно го пъхна в сутиена си и ми намигна.
– В тази връзка я хванах, наведох я назад и я целунах силно, на което тя каза шепнешком: „Веднъж станеш ли черен, никога не се връщаш“. И аз едва не умрях от смях. „Къде чу това?“ Попитах.
– „Преди много време“, каза тя. „Изненадана съм, че никога не си го чувал. Внимавай къде стъпваш, Малък шефе“. Тя тръгна, помагайки на леля Куин да се изкачи по склона, а двете си шепнеха подозрително.
– Не знам защо се страхувах толкова много. Всички знаеха, че съм казал истината за съществуването на острова. Всички бяха видели мраморното бюро и златния стол. Всички бяха видели странния надпис върху мавзолея.
– Нима не се прославих в първите няколко мига тази сутрин, когато веригата от малки пируети се приближи до острова? Да, така беше! И не се ли прославих в мига на шока, когато всички се струпаха на втория етаж на Ермитажа, за да видят зловещите ръждясали вериги и почернялата слуз на пода? Да, така беше.
– Но какво означаваше това сега?
– Беше четири часа. Слънцето залязваше. Имотът, при цялото си суетно великолепие, изглеждаше изоставен. Спуснах се ниско, много ниско.
– Стоях отпред, отвъд близките и красиви цветни лехи на Попс, и се взирах в големите колони на къщата, докато леля Куин не излезе на верандата и не ми каза, че ме е търсила навсякъде. Знаех, че трябва да ѝ отговоря, но ми се струваше трудно да наруша тишината, която ме обграждаше.
– На някакво ниво знаех, че нейното гениално, мило лице е точно това, от което се нуждаех в малката си егоистична душа, но не можех да говоря. Мислех си за мистериозния непознат, мислех си за телата, които се плъзгаха в тинята. Виждах лунната светлина, сякаш сега тя светеше върху мен. Видях неясната фигура, която беше застанала до камината в спалнята ми. Отблясък на светлина по ръката, по челото, по бузата. Ужас. Чувствах мистерия, да, но и истинска паника.
– Леля Куин се приближи до мен. Тя каза думи, но аз не ги чух. После от тишината чух гласа ѝ… нещо за това, че в имота има мъже, които го пазят. Мъже, платени от една агенция в Ню Орлиънс, отлични охранители.
– Церебрално знаех, че тези думи означават нещо. Те означаваха нещо добро и аз си създадох мислени образи на тези мъже – как са пред вратите, как седят в салона, в кухнята, в трапезарията. Представях си. Когато не мога да мисля или да регистрирам, аз си представям. Слушах.
– Но нищо не можеше да докосне студената паника, която изпитвах, и единственият ми изход изглеждаше неподвижността.
– „Куин!“ – каза тя. Сложи ръка на врата ми, а аз я погледнах и си помислих: „Колко ли време ще мине, преди тя да умре? А гърлото ми беше толкова свито, че не можех да говоря.“
– Накрая излязох на повърхността. Хванах ръката ѝ, целунах я и казах: „Нека ти помогна да се качиш по стълбите, ти винаги носиш тези невъзможни обувки, виж се, а какво ще стане, ако паднеш и си счупиш бедрото, какво ще стане тогава, любима моя лельо, няма да можеш да отидеш в Катманду, Тимбукту или Исландия.“
– Тя ме хвана за ръка и влязохме в къщата, а след като я изпратих до стаята ѝ и кимнах на охранителя, който седеше в далечния ъгъл на трапезарията, се качих по стълбите.
– Този спомен се е запечатал: но какво ли не е?
– Паниката все още ме беше обзела. Щеше ли да се отмие? Влязох в банята, съблякох мръсните блатни дрехи и влязох под душа.
– Оставих топлата вода да се плиска по мен, молейки се, ако бях способен да се моля, това чувство на отчаяние, това ужасно отчаяние, да ме напусне. Опитах се да се върна към вълнението, което бях изпитал, когато за пръв път попаднах на острова. Опитах се да почувствам нещо, което би ме отървало от ужасното отчаяние. Но вълнението се беше превърнало в ужас, а аз бях експерт по ужаса. Сега той имаше други извори, които да го подхранват.
– Сигурно съм бил със затворени очи. Защото съвсем неочаквано осъзнах, че Гоблин е под душа с мен. А после отворих очи и го видях точно пред себе си.
– Беше солиден, толкова солиден, че водата се стичаше по него, по косата, лицето и раменете му. Гледаше ме с големи жизнени очи.
– „Махай се, Гоблин“, казах аз, което винаги казвах, когато той идваше да ми пречи да се къпя или да взема душ.
– Но той не показваше никакви признаци на отстъпление и когато го погледнах в очите, разбрах, че упорито поддържа позицията си и че водата го прави изключително силен. Също така осъзнах, че никога досега не бях виждал водата да се стича над него по този начин. В други случаи водата е преминавала през него. Тук той имаше обем; имаше нова сила.
– Внезапен страх от него ме зарази. Беше като в онзи момент в църквата по време на заупокойната литургия за Линел, когато той беше коленичил толкова близо до мен след причастието.
– Членът му беше изправен. Моята също.
-Не откъсвайки очи от моите нито за миг, той посегна към сапуна на малката порцеланова полица, взе го в ръцете си.
– „Но как е възможно това“? Помислих си. Но той го правеше, държеше парчето сапун и като върна сапуна, посегна под скротума ми и го обхвана с лявата си ръка, а след това обгърна члена ми с дясната си ръка.
– „Не, не го прави, спри, какво правиш?“ Попитах. Но бях твърде далеч и движението на дясната му ръка стана ритмично, а членът ми ставаше все по-твърд и по-твърд и волята ми изчезна.
– Когато свърших, той ме обгърна плътно с лявата си ръка и ме придърпа, а аз усетих члена му до моя и се хванах за врата му, без да мога да се изправя за миг.
– Когато свърши, се облегнах назад на топлите плочки, все още наслаждавайки се на удоволствието, слаб целият от удоволствието, водата меко падаше надолу, гледайки го въпросително. Образът му – ако изобщо мислех за него като за образ – беше по-ярък от всякога.
– Затворих очи. Бях изпълнен едновременно с любов и омраза. Най-вече бях изпълнен със срам и си мислех как целият свят ще каже, че съм си го направил сам, измисляйки си само историята за Гоблин; но той го беше направил и знаех, че може да го направи отново по всяко време, когато пожелая. Или пък когато той пожелае. Отново. Да, отново, винаги. Аз и Гоблин завинаги.
– Когато отворих очи, той все още беше гротескно близо до мен, очите му блестяха, устните му се усмихваха. „Аз толкова красив ли съм?“ Помислих си. Не е. Нещо друго блести от очите ми.
– „Махай се веднага!“ Прошепнах яростно.
– Той допря устни до ухото ми. Чух телепатичния му глас в главата си, тънка панделка от думи под гръмотевиците на душа: „Татко прави това. Клем, Феликс, мъжете правят това. Обичай ме. Не обичай Ребека. Не Ребека.“
– Отново усетих лявата му ръка около рамото си, а когато той се отдръпна, го целунах с отворена уста и похотливо и по-близо до него, отколкото до всяко живо същество, а след това изтръпнах.
– Бутнах го с цялата си сила и, разбира се, умствената ми сила се оказа зад този физически тласък, и той се разтвори, а за мой слаб ужас на мястото, където беше той, се издигна пара, сякаш в пода се беше отворила пукнатина, за да изхвърли тази пара, и после нямаше нищо.
– Чу се блъскане по вратата. Чух Голямата Рамона да казва: „Тарквин Блекууд, излез оттам!“
– „Тя знае, помислих си, целият свят знае“. Ядосан, подсуших се с кърпа и ѝ отворих вратата, защото тя не спираше да блъска.
– „Добри небеса“, казах аз. „Тази къща пак ли гори?“ Тогава видях сълзите по бузите ѝ.
– „Това е татко“ – каза тя. „Той се кара с Патси, там, до портите. Тази проклета Патси. Хайде, сине! Хайде, сега ти си мъжът в къщата, те имат нужда от теб!“
Назад към част 15 Напред към част 17
