Глава 29
– Първата ми мъжка задача беше да стигна до Ермитажа и не бях толкова глупав, че да си мисля, че мога сам да събера тези ръждясали вериги. Взех със себе си Алън. Сараите винаги пристигаха около шест часа, за да могат да се приберат вкъщи в три, а когато му казах накъде сме се запътили, той беше дружелюбен и се качи в пирога с мен.
– В природата на Ален беше и все още е да намира всичко в живота за приятно. Той е едър, закръглен мъж с прибрана на една страна бяла коса, с очила със сребърни рамки и вечна усмивка; на коледните партита играе Дядо Коледа с огромен успех.
– Както и да е, когато стигнахме до Ермитажа, още не беше седем часа, а ние се заехме със задачата си с най-добрите инструменти, които имахме, и скоро събрахме всички ръждясали вериги, като ги повлякохме по стълбите след нас.
– Трябваше да се принудя да тръгна към къщи, толкова силно беше очарованието ми от Ермитажа, но знаех, че имам много работа за вършене през този ден и затова след малка разходка наоколо, през която си представях моите ремонти с голямо одобрение и успех, отново бяхме в пирога.
– Когато се върнахме на пристана и казах на Ален, че ще погребем веригата с останките на Ребека, той изпадна в състояние на продължително веселие.
– Независимо от това, аз зарових дълбоко в почвата. Намерих ковчега. Направих дупката много широка. Обвих веригите около ковчега. А след това Ален ми помогна да запълня пръстта и надгробният камък беше сменен, а докато се молех, Ален се молеше с мен.
– Не усетих никакъв трепет на Ребека. Не усетих замайване. Но докато стоях там в тихата утрин, почувствах тъга за всички призраци, които бях виждал в гробището през годините, и се зачудих дали не ми е писано да бъда бродещ дух след смъртта си.
– Нищо подобно не ми се беше случвало досега. Но сега се замислих за това. Изрекох още една дълга мълчалива молитва за Ребека и после прошепнах: „Отиди в Светлината“.
– И така първата ми мъжка задача беше изпълнена.
– Към втората: разбира се, Алън знаеше къде живее Тери Сю и до това място се отправихме с мерцедеса. Казах на Ален, че ще вляза сам, но още преди да вляза в караваната, имах добра представа, че Грейди Брин, нашият адвокат, не е преувеличил състоянието на продължаващото бедствие.
– Имаше ръждясалите разрушени автомобили, които той беше описал, единият стара лимузина, а другият пикап, нито един от тях без гуми, а в двора се разхождаха две малки деца, и двете с мръсни лица и памперси.
– Почуках, после влязох. Сгушена в самия край на караваната, в леглото имаше сладострастна жена, жена с лице на голяма порцеланова кукла, която кърмеше бебе, а едно малко момиченце, може би десетгодишно и босо, бъркаше на котлона тенджера с нещо, което изглеждаше и миришеше на грис. Ръцете на момиченцето бяха покрити със синини и то имаше плахо страшно поведение. Имаше хубаво лице и дълга черна коса.
– Близостта на мястото, претъпканото влажно усещане беше зашеметяващо. Както и миризмата. Най-добре мога да я опиша като смесица от урина, повръщано и плесен. В рецептата може да е имало и развалени плодове. А със сигурност имаше и екскременти.
– „Съжалявам, че нахлух по този начин“ – казах на жената. Чувствах се като великан под ниския таван. „Поздравления за новото ви бебе.“
– „Донесохте ли пари?“ – попита тя. Лицето ѝ остана прекрасно – приличаше на ренесансова мадона, но гласът ѝ беше изпълнен с подлост, а може би беше просто практичност. „Без пари съм, а Чарли отново ме изостави“ – каза тя. „Шевовете ми са скъсани и имам треска.“
– „Да, имам много пари“ – казах аз. Бръкнах в джобовете си и извадих хилядата долара, които бях взел от дребната каса в кухнята. Тя беше подобаващо смаяна. Взе ги с лявата си ръка и ги пъхна в един джоб под завивките. Или просто под завивките.
– Бебето беше чудотворно. Никога не бях виждал толкова мъничко, толкова почти новородено. Малките му сбръчкани нови ръчички бяха чудни. То вече имаше главичка с тъмна мъхеста коса. Сърцето ми се разтуптя за него.
– „Британи, побързай с този грис“ – каза жената, – „и отиди да вземеш тези деца, ще ми трябваш да отидеш до града и да купиш малко хранителни продукти“. Тя вдигна поглед към мен. „Искаш ли закуска? Това дете приготвя най-добрата закуска. Британи, сложи бекона. Иди да вземеш децата.“
– „Ще я заведа в града“ – казах аз. „Къде е Томи?“
– „Навън в гората“ – каза тя със сардоничен тон. „Както винаги е там. Чете книжка с картинки. Казах му, че ако не върне тази книга в магазина, ще отиде в затвора. Ще дойдат да го вземат. Той е откраднал тази книга. И те знаеха, че го е направил. Онази жена в магазина е също толкова луда, колкото и той. Те ще дойдат да го вземат. И трябва да го отведат в затвора.“
– „Има ли други книги?“ Попитах аз.
– „Кой има пари за книги?“ – Попита тя. Беше се разгневила. „Огледай се тук. Виждаш ли онзи счупен прозорец? Погледни там. Погледни наистина добре. Виждаш ли онова момиченце? То не говори. Британи, дай на Бетани малко грис. Какво стана с кафето? Седни тук на масата. Просто премести тези неща. Това дете прави най-доброто кафе. Казвам ти, всеки ден благодаря на Бога, че ми изпрати Британи, и то първо нея. Британи, иди да вземеш Матю и Джонас. Вече два пъти ти казах да го направиш! Това дете е мокро. Побързай с това. Нямам пари за книги. Пералната ми машина е развалена от два месеца. Татко никога не ми е давал пари за книги.“
– „Добре“ – казах ѝ аз. „Ще се върна.“ Излязох в гората. Тя не беше гъста, просто прясно борова гора по тези места, където няма много живи дъбове. Видях едно малко момче, което седеше на един дънер и четеше.
– Той имаше черна къдрава коса като моята и беше слаб, но с добри пропорции. Имаше остри сини очи, когато ме погледна. Книгата беше за изкуството. Беше отворена на „Звездна нощ“ на Ван Гог.
– Момчето беше облечено с мръсна поло риза и дънки, а на лицето му имаше огромна черно-синя следа и една на ръката му. На гърба на лявата му ръка имаше видимо изгаряне.
– „Чарли ли те удари?“ Попитах. Той не ми отговори.
– „Той ли натисна ръката ти към отоплителния уред?“ Попитах го.
– Той не ми отговори. Той обърна страницата. Една картина на Гоген.
– Казах: „Всичко ще се промени. Аз съм твой роднина. Аз съм внук на татко, а ти си син на татко, знаеш това, нали?“
– Той не каза нищо. Упорито погледна обратно към книгата си и отново обърна страницата. Една картина на Сеура.
– Казах му името си. Казах му, че всичко ще бъде по-добре. Тъкмо се канех да го напусна, когато казах: „Един ден ще можеш да отидеш в Амстердам и да видиш лично творбите на Ван Гог“.
– „Бих се задоволил с Ню Йорк“ – отвърна той, – „за да мога да видя всички импресионисти и експресионисти в „Метрополитън“.“
– Бях зашеметен. Думите му бяха толкова ясни, толкова отчетливи. „Ти си някакъв гений“ – казах аз.
– „Не, не съм“ – каза той. „Просто много чета. Прочетох всичко, което исках да прочета, във филиалната библиотека, а сега работя в магазина на „Books-a-Million“ в Мейпълвил, където ходя на училище. Любимите ми книги са за изкуство. Няколко пъти татко ми е носил книги за изкуство.“
– Това беше изумително откровение. Татко и книгите за изкуство. Откъде Попс би взел книги за изкуство? Какво знаеше Попс за книгите за изкуство? И все пак той го беше направил за този син-баща, на когото беше позволил да живее в мизерия на това място.
– Слава Богу, имах още малко пари, около петдесет долара. „Ето“ – казах аз. „Това ще направи чудеса на масата за пазарлъци. Недей да крадеш повече.“
– „Никога не съм крал“ – каза той. „Това говори майка ми. Слушаш ли майка ми, ще си помислиш, че Чарли е бутнал ръката ми към отоплителния уред“.
– „Разбрах. Въпросът е, че с това можеш да си купиш нещо, което да притежаваш.“
– „Кой е любимият ти художник в целия свят?“ – Попита той.
– „Трудно е да се каже“ – отвърнах аз.
– „Като например, ако можеше да спасиш само една картина от Третата световна война“ – подкани той, – „коя щеше да е тя?“
– „Трябва да е Ренесанс. Трябва да е Мадона“ – отвърнах, – „но не съм сигурен коя. Вероятно някоя от Ботичели, но след това може би Фра Филипо Липи. Но има и други. Просто не съм сигурен“. Помислих си за красивата жена вътре, която кърми бебето. Искаше ми се да я спомена във връзка с някоя мадона, но не го направих.
– Той кимна с глава. „Бих спасил Дюрер“ – каза той. „Салвадор Мунди – нали знаеш, лицето на Христос с разделена по средата коса“.
– „Това е добър избор“ – казах аз. „Може би много по-добър от моя“. Поколебах се. Бяхме стигнали много по-далеч в този разговор, отколкото ми се струваше възможно, когато пътувах дотук. „Изслушай ме“ – казах аз. „Искаш ли да отидеш в добро училище, в пансион, знаеш ли, да получиш добро образование и да се махнеш оттук?“
– „Не мога да напусна Британи“ – каза той. „Не би било честно.“
– „Ами другите?
– „Не знам“, отговори той. Той въздъхна като голям човек с голямо бреме. „Майка ми, тя наистина не ни иска“ – каза той. „Тя не беше толкова лоша, когато аз и Британи бяхме малки. Но сега, когато има всички останали, тя ни бие много. Трябва да застана между нея и Британи и понякога не мога да го направя. Изобщо не ѝ позволявам да удря малките. Просто вземам колана направо от ръката ѝ“.
– Бях възмутен, но нямах решение. През целия си живот бях чувал, че има истински проблеми със системата за социално подпомагане и със системата за приемна грижа, и не знаех какво да правя.
– „Разбирам“ – отвърнах аз. „Не можеш да ги оставиш.“
– „Точно така“ – каза той. „Сега аз ходя в по-добро училище от Британи, но тя получава добро образование. Мога да ти кажа толкова много. Тя си пише домашните и е умна. Аз не знам отговора.“
– „Добре, изслушай ме“, казах аз. „Няма да забравя за теб. Ще дойда, ще се върна с повече пари. Може би ще успея да направя всичко по-добро за майка ти и за всички вас и тя няма да иска да бие децата“.
– „Как ще го направиш?“
– „Нека помисля, но ми повярвайте. Аз ще се върна. Довиждане, чичо Томи.“
– Това предизвика първата му усмивка и като му помахах, той ми отвърна с махане. Тогава той скочи от дънера и се затича след мен. Спрях, разбира се, за да го пусна да ме настигна.
– „Хей, вярваш ли в изгубеното царство Атлантида?“ – Попита той.
– „Ами, вярвам, че е изгубено, но не знам дали вярвам, че е истинско“ – казах аз. Той се засмя с истински коремен смях. – „Какво мислиш, Томи? Вярваш ли в него?“
– Той кимна с глава. „Надявам се да намеря руините в действителност“ – каза той. „Искам да водя група, която да ги намери. Знаеш ли, подводна експедиция.“
– „Звучи чудесно“ – казах аз. „Ще поговорим за това веднага щом имам време. Сега трябва да отида на работа.“
– „Наистина? Мислех, че си толкова богат, че не ти се налага да работиш и дори да ходиш на училище. Така казват всички.“
– „Имам предвид да работя по проблемите си, Томи, нали знаеш, специални неща, които смятам, че трябва да се направят. Скоро ще се видим отново. Обещавам. Мога ли да те прегърна?“ Наведох се и го направих, преди той да успее да се ангажира. Беше здраво, любящо малко същество. Наистина го обожавах.
– Когато стигнах до колата, Алън поклащаше глава. „Надявам се, че не искаш да почистим това място“ – каза той. „Септичната яма отзад прелива ужасно.“
– „Значи това е миризмата“, казах аз. „Не знаех.“
– Веднага щом се свързах с леля Куин по телефона на колата, описах ситуацията и я попитах дали мога да инструктирам Грейди Брин да купи прилична къща за Тери Сю и децата ѝ. Правото на собственост трябва да бъде на наше име с пълна застраховка от всякакъв вид, а жената щеше да има нужда от мебели, уреди, нови кухненски прибори, всичко останало.
– „Не можеш да си представиш това ниво на бедност“ – обясних аз. „И тази жена бие децата си, а аз не съм започнал да измислям какво да правя по въпроса, освен че може да спре, ако къщата и условията се подобрят. Поне се надявам на това. Що се отнася до Томи, той е блестящ. Попълних всички важни подробности.“
– Разбира се, тя искаше сама да се обади на Грейди. Но аз казах, че това е нещо, което трябва да направя. Това беше работа на зрелостта и беше важна.
– В рамките на половин минута Грейди беше на телефона ми. Договорихме се, че къщата на жената трябва да е в умерено скъп нов квартал извън Руби Ривър Сити, като според Грейди „Есенни листа“ е идеалният квартал, с изцяло ново строителство, нови уреди, нови тенджери и тигани, всичко ново, и че тя трябва да има чистачка на пълен работен ден и бавачка за децата на пълен работен ден.
– Грейди щеше да стане неин личен финансов съветник и финансов настойник. Ние щяхме да плащаме данъците, застраховките, комуналните услуги, телевизионната кабелна телевизия и наетата помощ директно. И, разбира се, Тери Сю трябваше да има доход и ние решихме, че той е приблизително равен на това, което би изкарвала като секретарка в офиса на Грейди. Смятахме, че това ще ѝ даде истински духовен подем.
– „Това е безотказно“ – казах аз. „Бавачката и чистачката ще работят за мен, а Тери Сю няма да има никакво причина да бие децата си. Пред тези хора тя вероятно ще се срамува да удря децата си“.
– Междувременно Британи щеше да премине в католическото училище, което посещаваше Томи, единственото католическо училище в Мейпълвил и такова с престижа на частно подготвително училище, и щяхме да получим медицинска помощ за момиченцето Бетани, което не говореше.
– Що се отнася до мистериозния Чарли, който си беше тръгнал от живота на Тери Сю, според Грейди той не беше „чак толкова лош“, но бебето в ръцете на Тери Сю не беше негово и той беше малко отвратен, че истинският баща не се беше появил, а кой можеше да бъде той, беше под въпрос.
– Посъветвах Грейди да направи ДНК тест, за да установи дали това бебе е било от татко. Смятах, че е редно да го направи. Имах дълбоко подозрение, че Попс е бащата, че бебето е било заченато след смъртта на Сладураната и че Чарли не знаеше какво да прави по въпроса.
– „Слушай, Грейди“ – казах аз, – „това е ситуация, която никога няма да бъде перфектна, но мисля, че можем да направим тези неща, за да я подобрим. Ако мъжете идват и си отиват в тази нова къща, нищо не можем да направим по въпроса. Поне сме направили Тери Сю независима. Тя не трябва да се примирява с никого, когото не желае. Просто поддържаме доходите ѝ стабилни, а какво ще прави с тях, си е нейна работа. Ако гладува децата си, тогава даваме на икономката пари за хранителни продукти. А бавачката готви и сервира. Ще я поправяме, докато вече не е счупена“.
– Това, което не доверих на Грейди, беше, че имах мечти Томи да дойде някой ден да живее в имението Блекууд. Мечтаех, че Томи ще пътува по света с мен, Мона, леля Куин и Наш. Мечтаех, че Томи един ден ще стане блестящ учен и, кой знае, може би дори блестящ художник. Може би Томи щеше да открие изгубеното царство Атлантида. По същество мечтаех, че един ден Томи ще стане официален Блекууд.
– Също така не признах на Грейди колко много осъждах татко, макар да се опитвах да не го правя, за това, че е оставил сина си Томи в тази каша, и колко безлюбен е бил към тази жена Тери Сю. Но тогава може би имаше нещо повече, отколкото можех да разбера в младостта си.
– Едва след като това приключи и аз почти бях стигнал до вкъщи с мерцедеса, си спомних за обещанието си да заведа малката Британи до магазина за хранителни стоки. Казах на Ален, че ще трябва да се върне и да заведе малката Британи до магазина за хранителни стоки и да зареди караваната.
– Разбира се, той имаше една-две мъдри реплики, но като цяло беше съгласен и каза, че ще се върне с пикапа и ще закара малката Британи, където пожелае, и ще им купи всичко – от супа до ядки.
– И така, втората задача на мъжеството беше изпълнена. Сега за третата.
– Прибрах се вкъщи, изкъпах се и се преоблякох в най-добрия си костюм на Армани, бледолилава риза и късметлийска вратовръзка на Версаче и със страстно сърце и делириумна глава излязох да видя любимата си Мона Мейфеър, като се спрях само в цветарския магазин на авеню „Сейнт Чарлз“, за да ѝ купя голям букет маргаритки и други пролетни цветя.
– Този букет ми се стори много свеж, нежен и красив и ми се искаше да го сложа нежно в ръцете ѝ. Мечтаех за нежните ѝ целувки, докато жената слагаше хартията около цветята, и шофирайки към къщата на Мейфеър на Първа и Кестен, броях миговете до настъпването на два часа.
Назад към част 29 Напред към част 31
