РАЙДЪР
Влязох в „Ръждясалия гвоздей“ с напрегната стойка. Как новото момиче е стигнало чак дотук, беше шибана загадка за мен. Но тази мистерия се доближи до разгадаването си, когато я открих на бар стол в ризата на някакъв мъж, а косата ѝ крещеше, че е наскоро прецакана. Миришеше на мъжки шампоан, а ароматът на черешовата ѝ дъвка напълно отсъстваше.
Скарлет ми кимна и целият бар притихна, когато разбраха кой току-що е влязъл. Бъдещият крал на цялото проклето Братство. Техният лидер и син на човека, който беше направил бандата ни легендарна.
Елис погледна нагоре и в очите ѝ се разля облекчение, но не и в изражението ѝ.
– О, слава богу. Кажи им, че ме познаваш, Райдър. – Докато обръщаше глава, забелязах порезна рана от другата страна на лицето ѝ и в отговор във вените ми се разля киселина.
Останах безмълвен, докато Скарлет повдигаше вежди, а всеки брат в стаята чакаше отговора ми.
– Защо да им казвам това? – Попитах хладнокръвно, а очите ѝ се свиха.
– Не се дръж като задник. Просто им кажи. – Тя се дръпна срещу лианите, които държаха краката ѝ на място.
Изпуках врата си, докато очите ми я обхождаха. Значи Елис иска да съм неин спасител, въпреки че отказва да бъде моя. Шибана наглост. И то в ризата на някакъв друг мъж, не по-малко.
– Тя каза, че ходи на училище с теб – предложи Скарлет. – Това вярно ли е?
– Вярно е – съгласих се аз и раменете на Елис спаднаха малко. – Но не бих казал, че я познавам. – Прокарах ръка по бара, докато се облягах на него, пръстите ми преминаха по счупеното стъкло и в мен проблесна раздразнение.
Тя се опитваше да не показва страха си, но очите ѝ ми го издадоха.
– На какво си играеш? Кажи им, че сме приятели. – Изсъска тя.
– Аз не си играя – казах с празен поглед. – И не си спомням някога да си ми била приятелка.
Устните ѝ се разтвориха и очите ѝ се впиха отегчено в моите, докато се опитваше да ме пречупи. Направих хипноза, за да ѝ позволя да изкаже мнението си, без никой друг да я чуе, като премахнах гледката на бара и я замених със стоманена камера.
– Измъкни ме оттук, глупако – изръмжа тя.
– Защо да го правя? – Наклоних глава и повдигнах вежди.
– Хайде, не си чак такъв задник.
– Аз съм много по-лош, отколкото можеш да си представиш, новобранецо. В училище съм обвързан с определени правила, но тук съм свободен да бъда злодеят, който съм.
Освободих я от хипнозата и Аркин и Фиона се приближиха зад нея, а в дланите им се въртеше магия. Дръпнах брадичката си, което беше достатъчен сигнал, за да ги задържа, и Елис ме погледна с плътно стиснати устни.
– Тогава ти решаваш, шефе – каза Скарлет. – Можем да си поръчаме десет парчета прясно заклан вампир, сервиран в задната част, ако кажеш думата.
Остро усещане прониза сърцето ми, когато тя изрече тези думи. Елис изпусна бавно дъх, докато запазваше нервите си, а аз плъзнах поглед надолу към голите ѝ крака, единият от които беше разрязан. Отровата се вля в кръвта ми и ме удави в ярост. Сигурно е била без ток, иначе досега щеше да се е излекувала.
– Може би ще го направя сам. – Тръгнах напред, хванах я за ръката и с едно махване на ръката си прекъснах лианите, които я крепяха на място.
– Ей! – Изпъшка тя, докато я влачех към вратата.
– До нови срещи, шефе – извика след мен Скарлет, докато изкарвах Елис на алеята отвън, където бях паркирал мотора си. Притиснах я с гръб към тухлената стена и тя оголи кътници към мен.
– Какво, по дяволите, правиш…
Прекъснах думите ѝ, като притиснах пръсти към раната на бузата ѝ. Болката ѝ ме заля точно преди да я излекувам. Устните ѝ се разтвориха, когато коленичих пред нея, хванах раната на крака ѝ и не бях прекалено нежен, докато се къпех в болката ѝ.
Гневът беше кървавочервено нещо, което се вливаше в мен. Едва успях да се насладя на силата, която ми даде болката ѝ, знаейки, че моите хора са я наранили по този начин. Ако не ме бяха повикали…
Пръстите на Елис докоснаха бузата ми и аз я погледнах с чувство, подобно на това, че душата ми минава през мелница.
– Благодаря – прошепна тя, без да се изписват глупости в изражението ѝ. Само облекчение и някаква сурова емоция, която ме накара да отвърна поглед.
Измърморих в отговор, осъзнавайки, че ръката ми все още е притисната към бедрото ѝ, а кожата ѝ отдавна е заздравяла. По някакъв начин тя беше поставила Краля на Братството на колене в някаква усойна уличка, а аз все още не бях станал.
Пуснах ръката си и заклинанието беше развалено, а странното стържене в гърдите ми отново беше заменено от отвратителна ярост.
Как е могла да направи това? Това е шибано чудо, че тя все още диша!
Изправих се, като отново я хванах за ръката, докато тя свеждаше очи към мен, сякаш се опитваше да разбере настроението ми. Успех с това, бебе.
– Качвай се – изръмжах аз, като я избутах към мотора си.
Тя преметна крака си през седалката с подсмърчане и аз се качих зад нея, като я притиснах между кормилото, докато ризата, която носеше, се качи върху дупето ѝ. За неин късмет беше с бикини.
– Ау, задник. – Тя ме блъсна с лакът, докато я заключвах между ръцете си и избутвах главата ѝ настрани с брадичката си. Погълнах щипката на болката ѝ и изръмжах с удоволствие в ухото ѝ, като завъртях ключа в запалването.
– Това не е кой знае колко доблестно спасяване – изръмжа тя.
– Кой казва, че аз те спасявам? – Дръпнах педала на газта и се изстреляхме по пътя с висока скорост.
Елис дори не изпищя, но се притисна в мен, така че дупето ѝ на практика се качи на члена ми.
Взимах завои със скорост, очаквайки да изкрещи или дори да се задъха, но тя не издаде нито звук, ръцете ѝ се опираха на кормилото до моите, като държеше главата си здраво на рамото ми.
Когато стигнах до края на града, се насочих към Желязната гора, която се простираше чак до оградата, ограждаща кампуса на Академия „Аврора“, и отвъд нея. Недалеч оттук Феликс Оскура ме беше прецакал. Но този път поех по друга пътека. Нямаше да направя същата грешка два пъти. Познавах тази гора, както познавах собствения си пулс. И никога повече нямаше да ме мързи да поема по друг маршрут през нея.
Дръпнах газта и ние се втурнахме между дърветата, като с бясна скорост се запътихме към границата на академията. Елис подскачаше в скута ми всеки път, когато се сблъсквахме с неравност, и ругаеше сърдито, тъй като не можеше да направи нищо по въпроса.
Най-накрая стигнахме до оградата и аз увеличих скоростта си, докато карах директно към червения Х, отбелязан върху масивната стоманена повърхност.
– Райдър! – Изпъшка Елис. – Спри!
Усмивка се откъсна от устата ми, когато секунда преди да достигнем оградата, от нея се изтръгна писък. Профучахме през магическата бариера, вместо да се ударим в нещо, а върху нас се стовари бръмчене на енергия.
Цялото ѝ тяло се отпусна, докато потъваше обратно в мен, но нямаше никакъв шанс да остане отпусната за дълго. Завих надясно, карайки покрай оградата, докато избягвах призрака на Оскура и карах по пътя към Лунната яма.
Когато стигнах до поляната, където в сърцето на пръстена от вековни дървета се намираше овъглена огнена яма, спрях рязко и свалих стойката на мотора. Обгърнах я с ръце, в случай че има намерение да избяга с вампирската си скорост, и я свалих от мотора.
– Какво става? – Тя ме отблъсна и аз я пуснах с гримаса.
– Ще бягаш ли като страхливец, или ще говориш като фея? – Изръмжах, като навеждах глава и я гледах.
– За какво да говоря? – Тя огледа гората, изглеждаше неспокойна, прегърнала ръце около тялото си.
– Обиждаш ме – изръмжах аз и от гърдите ми се разнесе дълбок гърч.
Тя преглътна, поклащайки глава, сякаш нямаше представа за какво говоря и това само я правеше още по-обидена.
– Как, по дяволите, точно те обидих?
Изсъсках и, като се запътих напред, а тя стъпи на краката си, отказвайки да се отдръпне. Приближих се до личното ѝ пространство, вдишвайки мъжкия продукт, на който миришеше.
– Снощи ти дадох последен шанс да дойдеш при мен и ти не го направи. Тогава братята ми ме повикаха на следващата сутрин да дойда и да те взема от леглото на който и да е мъж, от което си изпълзяла. Мислиш ли, че ще продължа да ти позволявам да ме правиш на глупак, Елис?
Очите ѝ се разшириха.
– Райдър, всичко е наред…
– Да вървиш на майната си – изплюх се и отстъпих крачка назад. – Смърдиш на някакъв друг мъж. Не ме лъжи в лицето.
– Не беше така. Не знаеш ли какво се случи снощи на партито?
– Цялото училище казва, че си се надрусала с „Килблейз“. – Сбърчих нос, а тя ми изръмжа и се запъти напред.
– Бях дрогирана и завлечена в гората. Ако не беше Гейбриъл, сега щях да съм мъртва. Някой е мъртъв. – Тя се огледа наоколо, сякаш наполовина очакваше да открие тяло, и трябваше да призная, че бях поразен от постъпката ѝ. – Не е ли имало съобщение? Някакъв човек е бил убит от някакви чудаци с качулки. Имаше пясъчно руса коса и…
– По дяволите звезди, Елис. снощи не си била на себе си. Никой не е умрял.
– Да, умря – изсумтя тя, после очите ѝ ме проследиха, а объркването свъси веждите ѝ. – Снощи видях толкова много неща… толкова много хора. Къде беше ти?
– Знаеш къде бях: чаках те. Откажи се от глупостите. Не вярвам на това.
– Гейбриъл беше там, той видя как се случи. Той ме отведе в апартамента си.
Някакво студено, мъртво нещо се събуди в тялото ми и се промъкна през червата ми. Нокс. Тя беше останала с Гейбриъл проклетия Нокс миналата нощ.
– Каза ли ти това, докато те чукаше тази сутрин? – Свих очи, пречупвайки врата си, докато се опитвах да обработя образа на ръцете му по цялото ѝ тяло.
– Засрами се – изръмжа тя и над мен се спусна черна завеса от ярост.
– Кой мъж те оставя полугола по улиците на Лунната територия?
– Той не ме остави никъде, аз избягах – изпъшка тя и се обърна да си върви.
Аз се хвърлих напред, улавяйки ръката ѝ, докато паниката изгаряше вътрешностите ми.
– Нарани ли те?
Ако го беше направил, щях да го разбия на десет парчета преди обяд. Щях да го накарам да страда и да изпие всяка капка болка, която тялото му можеше да даде.
Изражението ѝ се смекчи и напрежението се разнесе из крайниците ѝ.
– Разбира се, че не. Той просто ме вбеси, това е всичко. Започна да ми изнася лекции за това как да „остана в безопасност“. – Тя извъртя очи, а аз стиснах зъби.
– И така, ти избяга в „Ръждясалия гвоздей“? Наистина ебати зрелостта, Елис.
Тя изтръгна ръката ми от себе си с ръмжене.
– Сега започваш да звучиш като него.
– Е, може би е имал право! – По дяволите, току-що съгласих ли се с Нокс? – Осъзнаваш, че щяха да те убият, нали?
Очите ѝ блестяха по начин, който ми подсказваше, че не ѝ пука и това ме нарани повече от всичко друго тази сутрин.
– Връщам се в стаята си. – Тя започна да се отдалечава и аз знаех, че всеки момент ще използва вампирската си скорост. Хванах ръката ѝ с една лиана, измайсторена от най-близкото дърво, и я привързах към него. Тя на практика плюеше отрова, докато се дърпаше срещу нея, за да се опита да се освободи, но магията беше силна.
Трябваше да сложа край на това. Трябваше да си върна контрола, защото това чувство на пълно шибано унижение просто не беше приемливо за човек като мен.
– Свършихме, Елис. Ти го направи ясно като шибан ден. Това включва и излизането навън.
Тя използва вампирската си сила, за да счупи лианата, и ме погледна намръщено.
– Добре. Така или иначе нямам нужда от теб в живота си.
Тя се отдалечи и нещо в мен се счупи като стъкло. Изхвръкнах, когато болката се разля в мен, запълвайки магическите ми резерви. Бях съсипан и сътворен едновременно.
Върнах се към мотора си, преметнах крак през седалката и го подкарах обратно към Киплинг Кеш. Когато го оставих дълбоко под земята в пещерите, свалих дрехите си и се преобразих в змийската си форма, станах с размерите на питон и се придвижих през подраста, докато не се свих до една студена, твърда скала. Тялото ми беше замръзнало като камъка. Ние бяхме едно и също. Между леда и тъмнината си спомних кой съм. Човек без сърце. Съд, създаден, за да унищожи Оскура. Не усещах нищо друго освен болка и похот.
Спомените за баща ми и за момчето, което някога бях, облизваха остро вътрешността на черепа ми. Заради него трябваше да направя това, което Феликс Оскура бе поискал от мен. И когато той ми даде Мариела и тя лежеше изтощена и окървавена в краката ми, щях да получа своето възмездие.
Елис вече нямаше да ме разсейва от това, което трябваше да направя. Тя беше просто едно момиче, което бе успяло да се промъкне под кожата ми като игла, готова да инжектира отрова. Райдър Драконис нямаше слабости. В бронята ми нямаше нито една вдлъбнатина. И Елис Калисто не беше изключение.
Назад към част 3 Напред към част 5