Глава 44
Седях там в мълчание. Оставаха ни може би два часа до изгрева и аз чувствах, че целият ми живот е притиснат към сърцето ми и макар да съм грешник, не съм съгрешил, като съм задържал нещо. Всичко беше изложено пред мен. Чудех се дали Гоблин е близо до мен под някаква форма. Чудех се дали е възможно да ме слуша или не.
Лестат, който през цялото време беше мълчал, изчака дълъг момент в мълчание. След това проговори.
– Епилогът ти беше много подробен, но не спомена нито един човек. Какво е станало с Мона Мейфеър? – Помръкнах.
– Никога не съм получавал друг имейл или телефонно обаждане от Мона и за това благодаря на Бога. Периодично обаче Майкъл или Роуан се обаждат. Установявам, че треперя, докато слушам. Дали тези могъщи вещици ще доловят нещо от тембъра на гласа ми? Но не изглежда така. Те ми казват най-новото. Мона е в изолация. Мона е на диализа. Мона не изпитва никакви болки.
– Преди около шест месеца, а може би и повече, получих машинописно писмо от Роуан, написано от името на Мона, в което се обясняваше, че Мона е претърпяла хистеректомия и че Мона иска да ме уведоми. Любими Абелар, освобождавам те от всякакви обещания – беше продиктувала Мона на Роуан. Надяваха се, че операцията ще помогне на Мона, но това не се случи. Мона все по-често се нуждаеше от диализа. Все още имаше лекарства, които можеха да опитат.
– Отговорът ми беше да нахлуя във всички цветарски магазини в Ню Орлиънс, да изпратя спрейове, кошници и вази с цветя с бележки, които обещаваха неугасващата ми любов, бележки, които можех да продиктувам по телефона. Не смеех да изпратя нищо, докоснато от собствените ми ръце. Мона можеше да сложи ръка върху такава бележка и да усети злото в мен. Просто не можех да поема такъв риск.
– При сегашното положение все още изпращам цветята почти всеки ден. От време на време се пречупвам и се обаждам. Винаги е едно и също. Мона не може да види никого точно сега. Мона се държи на мястото си.
– Мисля, че всъщност се страхувам от момента, в който може да кажат: „Елате да я видиш“. Страхувам се, че няма да мога да ѝ устоя и няма да успея да заблудя Мона, и в тези ценни моменти, може би последните ни ценни моменти, съзнанието на Мона ще бъде замъглено от някакъв неясен страх от това, в което съм се превърнал. Най-малкото ще изглеждам студен и безстрастен, макар че сърцето ми се къса. Страхувам се от това. Страхувам се от това с цялата си душа.
– Но повече от всичко се страхувам от последното обаждане – съобщението, че Мона е загубила битката, думата, че Мона си е отишла.
Лестат кимна. Той се облегна на лакътя си, косата му беше малко разрошена, големите му сини очи ме гледаха състрадателно, както през дългите часове на разказа ми.
– Какъв според теб е смисълът на разказаната от теб история? – Попита той. – Освен факта, че трябва да защитим леля Куин от всички вредни сведения за това, което ти се е случило, и че трябва да унищожим Гоблина?
– Това, че съм имал богат живот – казах аз. – Както го каза самата Петрония. И тя не се интересуваше от този живот. Тя го отне капризно и жестоко.
Той отново кимна.
– Но Куин, безсмъртието, независимо как човек се сдобива с него, е дар и ти трябва да загубиш омразата си към нея. Тя те трови.
– Това е като омразата ми към Патси, – казах тихо. – Трябва да изгубя омразата си и към двете. Трябва да изгубя всякаква омраза, но точно сега Гоблин е този, който трябва да бъде унищожен, и аз се опитах, от справедливост към него, да ти разясня колко съм отговорен за това, което е той, и дори за отмъщението, което ми желае.
– Това е ясно – каза Лестат, – но не знам дали само аз мога да помогна да го спрем. Може би ще ми трябва помощ. Всъщност мисля, че е така. Мисля, че имам нужда от нея от един кръвопиец, чието умение да борави с духове е легенда. – Той отметна косата си от челото. – Мисля, че мога да я убедя да дойде и да ми помогне с това. Говоря за Мерик Мейфеър. Тя не познава твоята справедлива Мона, поне не доколкото знам, а дори и да е познавала някога, сега няма никаква връзка. Но Мерик познава духовете по начин, който повечето вампири не познават. Тя е била могъща вещица, преди да стане вампир.
– Значи Тъмната кръв не е отнела способностите ѝ да борави с духове? – Попитах.
– Не – каза той и поклати глава. – Тя е твърде сложна за това. И освен това е лъжа, че духовете ни избягват. Както сам каза, аз съм ясновидец на духове. Иска ми се да не е така. Ще ми трябва утре вечер, за да намеря Мерик Мейфеър. Мерик е почти толкова млада в Кръвта, колкото и ти. Тя страда. Но мисля, че мога да я доведа тук, може би в един или два часа сутринта. Не мога да си представя, че тя ще откаже да дойде, но ще видим. И в двата случая ще се върна. Имаш твърдото ми обещание за това.
– Ах, благодаря ти от все сърце, – казах аз.
– Тогава ми позволи да направя едно малко признание – каза той с топла, неустоима усмивка.
– Разбира се, – казах аз, – какво е то?
– Влюбих се в теб, – каза той с тих глас. – Може да се окаже, че през следващите нощи съм ти малко досаден.
Бях толкова изумен, че нямах думи. Да кажа, че изглеждаше изящно за мен, беше меко казано. Беше пикантен и елегантен и през цялата нощ, докато разговарях, бях толкова прикован към него, че се чувствах подвластен на магията му, отварях се, сякаш между нас нямаше граница.
– Добре – каза той внезапно, сякаш четеше мислите ми. – Сега може би ще те оставя по-рано, за да мога да се опитам да намеря Мерик веднага. Остава ни малко време до сутринта…
Силен писък внезапно прекъсна и двама ни. Беше на Жасмин, а веднага след него чух още един писък.
– Куин, Куин, това е Гоблин! – Ревеше тя от подножието на стълбите.
Трябваше да се сдържа и да се принудя да тичам като смъртен човек, докато слизах с Лестат зад мен.
От стаята на леля Куин се чуха писъци. Можех да чуя Синди, медицинската сестра, плачеше. Голямата Рамона ридаеше. Жасмин се втурна към мен. Тя ме хвана за двете ръце и каза:
– Това беше Гоблин, Куин! Аз го видях!
Тръгнахме заедно обратно през залата, като аз отново потисках скоростта си, опитвайки се отчаяно да поддържам смъртоносно темпо.
Щом видях леля Куин да лежи на пода до мраморната маса, разбрах, че е мъртва.
Разбрах по очите ѝ.
Не беше нужно да виждам кръвта, която се стичаше от главата ѝ, нито кръвта по мраморната маса. Знаех и когато погледнах босите ѝ крака, когато погледнах скромните ѝ чорапи, започнах да ридая, покривайки лицето си с кърпичка.
А на гърлото ѝ имаше красивата камея на Медуза, талисманът срещу вреда, и той не ѝ беше донесъл нищо добро, не я беше спасил. Тя беше мъртва, беше изгубена. Беше изчезнала.
Тя, нейното величие и нейната доброта бяха изчезнали завинаги.
Какво друго е имало? Хората се обаждаха трескаво по телефона. Скоро се чуха писъци на сирени. Какво значение имаше това?
Колко пъти го обясняваха преди разсъмване?
Беше събула предателските си обувки. Ето защо никой не я държеше за ръката. Беше свалила ужасните си обувки. Ето защо Жасмин не я държеше за ръката. Беше свалила опасните си обувки. Ето защо Синди не беше на нейна страна. Беше отишла до масата, за да разгледа камеите си. Искаше да намери една специално за дъщерята на Синди.
Насам-натам си го казваха, и коронерът слушаше, и шериф Жанфро слушаше, и грозният Хендерсън слушаше, и Жасмин, и Синди казваха, че Гоблинът е бил този, който я е накарал да падне, Гоблинът се е въртял във въздуха, Гоблинът е бил като малко торнадо в стаята, а леля Куин е извикала два пъти „Гоблин!“ и е вдигнала ръце, а после е паднала, главата ѝ се е разбила в мрамора.
Синди и Жасмин го бяха видели! Бяха видели суматохата във въздуха! Знаеха какво е това. Чуха я да го казва два пъти: „Гоблин, Гоблин!“ и в чорапите си на килима тя падна, падна и удари мраморната маса със страната на главата си и беше мъртва, преди да стигне до килима.
О, Боже, в небесата, помогни ми.
– Сега, вие двете дами ли ми казвате, че призрак е убил госпожа МакКуин? – Попита коронерът.
– Шерифе, за любовта на Небето – казах аз. – Тя падна! Сигурно не вярвате, че Синди или Жасмин имат нещо общо с това!
И така нататък, в кръг и в кръг, докато не ми се наложи да си тръгна, взех Жасмин настрана и ѝ казах да направи всички приготовления с „Лониган и синове“ в Ню Орлиънс. Поклонението трябва да бъде утре вечер, от седем часа. Ще се видим тогава и ѝ казах да се постарае да организира вечерно погребение. Разбира се, това би било много нестандартно, но може би парите ще стигнат.
– И за любовта на Небето, – казах аз, – пазете се от Гоблина.
– Какво ще направиш с него, Куин? – Попита тя. Трепереше, а лицето ѝ беше подпухнало от плач.
– Ще го унищожа, Жасмин. Но това ще отнеме само малко време. Докато успея да го направя, се пази от него. Кажи на всички останали. Пазете се от него. Неговата сила е нарастнала…
– Не можеш да си тръгнеш оттук сега, Куин, – каза тя.
– Трябва да го направя, Жасмин, – казах аз. – Ще се видим утре в седем часа в погребалното бюро в Ню Орлиънс.
Тя беше ужасена и аз не я обвинявах.
Лестат застана пред мен и нежно я хвана за раменете, като се вгледа внимателно в очите ѝ.
– Жасмин – каза той с тих тон, – трябва да отидем и да намерим жената, която може да сложи край на Гоблин. Наложително е да го направим. Разбираш ли?
Тя кимна. Все още плачеше и облизваше сълзите от устните си, докато те паднаха. Но не можеше да откъсне очите си от неговите.
– Дръж малкия Джером близо до себе си – каза Лестат, гласът му беше мек и убедителен. – Това същество иска да нарани всички, които са скъпи на Куин. Гледай всички да са нащрек.
Той я целуна по челото. Тихо се оттеглихме.
Накрая с Лестат останахме сами на остров Захарен Дявол и аз дадох воля на мъката си, ридаейки като дете.
– Не мога да си представя света без нея, не искам света без нея, мразя го с цялата си душа, че го е направил, как, за Бога, се е сдобил със силата, тя беше твърде стара, твърде крехка, как да го накараме да страда, как да го накараме да страда толкова много, че да иска да умре, как да го изпратим в какъвто и да е ад, който съществува за него?
Продължавах и продължавах да бълнувам. А после отидохме да си починем заедно.
Назад към част 44 Напред км част 46
