Глава 45
На запад се надигнах гладен и нещастна, но разбрах, че Лестат трябва да ме остави на смъртните ми задължения, за да може да се свърже с Мерик Мейфеър и да види дали тя ще ми окаже подкрепа.
Щом стигнах до голямата къща, разбрах, че и Наш, и Томи са там. Томи беше летял цял ден и част от вечерта, за да се прибере от Англия, а Наш беше пристигнал много по-рано от Западното крайбрежие. Изражението на скръбта по лицата и на двамата беше ужасно и аз едва сдържах сълзите си.
В интерес на истината не исках да ги сдържам, но страхът от кръвта го правеше абсолютно наложително, затова се отдадох на прегръдки и целувки и се погрижих да имам поне три ленени кърпички и като не казах почти нищо, защото какво да кажа, всички се натоварихме в луксозната лимузина на леля Куин и се отправихме към Ню Орлиънс за „Лониган и синове“ в Ирландския канал – обратно към тревата, където Манфред Блекууд беше притежавал първия си салон.
Когато пристигнахме, тълпата на поклонението вече беше огромна. Патси беше на отворената врата и много трезво облечена в черно – което ме учуди, тъй като тя беше голяма любителка на пропускането на погребения – и беше ясно, че плаче.
Тя светкавично ми показа малък квадрат от сгънати страници.
– Фотокопие на завещанието ѝ – каза тя с треперещ глас. – Тя отдавна е инструктирала Грейди да не ни държи в напрежение. Остави ми много. Беше адски мило от нейна страна. Той има копие в джоба си за теб.
Аз само кимнах. Беше твърде типично за леля Куин да направи този последен малък щедър жест и през вечерта щях да видя как Грейди подава малките сгънати пакети с фотокопия на Тери Сю и Наш, наред с други.
Патси продължи да пуши цигара и като че ли не искаше да говори.
Жасмин, прелестна в синия си костюм и характерната бяла блуза и плачевно изтощена от дългия ден, в който избираше ковчега, ковчежето и роклята за леля Куин, беше близо до колапс.
– Донесох ѝ лак за нокти – повтори ми тя три пъти. – Направиха хубава работа. Казах им да изтрият част от ружата, но беше хубаво. Хубава работа. Искаш ли да я погребеш с перлите? Това са нейните перли. – Тя питаше отново и отново.
Казах „Да“.
Най-накрая Наш успокои Жасмин и я придружи до един от многото малки френски столове, които бяха подредени по стените на предния салон. Голямата Рамона седеше на един стол и просто плачеше, а Клем, след като беше паркирал лимузината, влезе, за да застане над майка си, и изглеждаше съвършено окаян.
Тери Сю също плачеше, като държеше на ръце Томи, който ридаеше. Исках да утеша Томи, но бях толкова разтърсен от собствената си скръб и, сдържайки кървавите сълзи, не можах да го направя. Британи беше с бяло лице и нещастна.
Роуан Мейфеър беше там, което ме изуми, изглеждаше нежно деликатна в ушития си костюм, с грижливо прибрана коса, която както винаги ласкаеше високите ѝ скули, а до нея беше Майкъл Къри, с малко повече сивота в къдравата си коса, отколкото си спомнях, двамата споделяха общо излъчване, което ме разтревожи. Вещици, да. Кръвта ми каза и двамата ми кимнаха почтително, без да подозират нищо, а аз се отдръпнах от тях, предпазвайки се от силата им, само с кимване, сякаш бях твърде поразен, за да говоря, което всъщност беше вярно.
Нямаше как да го избегна: Трябваше да се приближа до ковчега. Трябваше да погледна в него.
Трябваше да го направя. Така и направих.
Там лежеше леля Куин в сатенено великолепие, с гердан от перли на гърдите и голяма правоъгълна камея на шията, която никога не бях виждал в колекцията ѝ и която за момента не можех да класифицирам. После си го припомних. Бях го виждала на Петрония. Петрония я носеше, когато я видях за последен път в Ермитажа. И когато за последен път я видях в Неапол.
Как е попаднала тук? Трябваше само да погледна нагоре, за да разбера. Там стоеше Петрония в подножието на ковчега, облечена цялата в тъмносиньо, с прибрана назад великолепна коса, изглеждаща тъжна и забравена. С едно бързо движение, което ми се стори не повече от миг, тя беше до мен и, свивайки нежно пръсти около горната част на ръката ми, прошепна в ухото ми, че Жасмин ѝ е разрешила да постави камеята на леля Куин и тя го е направила, и ако позволя, тя трябва да остане.
– Така ще можеш да запазиш специалните ѝ съкровища – каза тя, – но ще знаеш, че е погребана с нещо достойно за нея, нещо, на което би се възхитила.
– Много добре и хубаво, – казах аз. След това Петрония си отиде. Разбрах го, без да гледам. Усетих го. Усетих го и почувствах странност от това, че я видях сред толкова много смъртни, и почувствах нова увереност в собствените си способности да се преструвам, но повече от всичко почувствах непреодолимо нещастие, докато гледах надолу към любимата си леля Куин.
Лонигън беше отличен гробар, както всички знаеха, но той наистина се беше превъзнасял, като беше уловил приятното, почти весело изражение на леля Куин. Тя почти се усмихваше. А сивата ѝ коса беше на перфектни меки къдрици около лицето ѝ. Ружът по бузите ѝ беше фин, а кораловото червило на устните ѝ – перфектно. Тя щеше да е много доволна от всичко, което беше направено. Разбира се, Жасмин беше помогнала. Но Лониган беше изработил шедьовъра и щедростта на леля Куин си личеше от работата му.
Що се отнася до роклята с цвят на сьомга и перлите, които Жасмин беше избрала, те бяха прекрасни, а броеницата в ръцете на леля Куин – това беше кристалната броеница от първото ѝ причастие, която тя носеше със себе си по целия голям свят.
Бях толкова поразен от мъка, че не можех да се движа или да говоря. В отчаянието си пожелах Петрония да се задържи и се озовах загледан в голямата правоъгълна камея с малките митологични фигури – Хебе, Зевс, вдигнатата чаша – и кървавите сълзи започнаха да пълнят очите ми. Избърсах ги яростно с ленената кърпичка.
После бързо се отдръпнах. Преминах набързо през претъпканите салони и излязох навън в горещата вечер и застанах сам до бордюра на ъгъла, загледан в звездите. Нищо нямаше да облекчи мъката, която изпитвах сега. Знаех го. Щях да я нося със себе си през всичките си нощи, докато това, което бях сега, не се разпаднеше, докато Куин Блекууд не се превърнеше в някой или нещо различно от това, което беше сега.
Времето ми за уединение продължи само няколко секунди. Жасмин дойде при мен и ми каза, че много хора са искали да изкажат съболезнованията си и са се колебаели, защото съм изглеждал толкова разстроен.
– Не мога да говоря с тях, Жасмин, ти трябва да го направиш вместо мен – казах ѝ аз. – Трябва да си тръгна сега. Знам, че изглежда трудно и ти изглеждам страхливец. Но това е, което трябва да направя.
– Гоблин ли е? – Попита тя.
– Страхът от него, да, – казах аз, като излъгах съвсем малко, повече за да я утеша, отколкото да прикрия собствения си срам. – Кога е литургията? Кога е погребението?
– Литургията е утре в осем часа вечерта в „Света Мария“, а след това отиваме на гробището в Метари.
Целунах я. Казах ѝ, че ще се видим в църквата, и се обърнах да си вървя.
Но когато погледнах назад към тълпата, изтичаща от вратите на улицата, видях още една фигура, която ме учуди – фигурата на Жулиен Мейфеър, в прекрасния си сив костюм, костюмът, който носеше в деня, в който така царствено ме забавляваше с горещо какао, стоящ така, сякаш просто поемаше топлия въздух заедно с всички останали, а очите му бяха небрежно вперени в мен.
Изглеждаше солиден като всички останали присъстващи, с изключение на това, че имаше леко различен цвят от всички останали, сякаш беше нарисуван от друг художник, а всички тонове на дрехите, кожата и косата му бяха изпълнени в по-тъмни нюанси. О, такъв хубав и елегантен дух, дошъл кой знае откъде, и кой по света си е помислил, че като кръвопиец няма да виждам духовете си?
– Ах, да, тя беше твоята дъщеря, разбира се – казах аз и макар че между нас имаше голямо разстояние, а Жасмин ме гледаше неразбиращо, той кимна и се усмихна много тъжно.
– Какво искаш да кажеш, луд малък шефе? – Каза Жасмин. – Ти си пробивен като мен?
– Не знам, скъпа, – отговорих аз. – Аз просто виждам нещата, винаги съм виждал. Изглежда, че живите и мъртвите са се отбили за леля Куин. Не очаквай от мен да го обясня. Но това е подходящо, като се има предвид всичко, не мислиш ли?
Докато го наблюдавах, изражението на Жулиен постепенно се промени, изостри се и се засили, а после стана почти горчиво. Усетих как по врата ми нахлуват ледени тръпки. Той поклати глава в знак на едва доловимо, но строго отрицание. Усещах как думите му идват беззвучно от разстоянието. „Никога няма да се случи на моята любима Мона.“
Поех си дъх. От онази част от мен, която можеше да достигне до него без думи, се изля поток от уверения.
– Ела насам, Малкия шефе – каза Жасмин. Усетих устните ѝ върху бузата си и силния натиск на бдителните ѝ пръсти.
Не можех да откъсна очи от Жулиен, но лицето му се размекваше. То стана празно.
Той започна да избледнява. А след това се разтвори точно когато Роуан и Майкъл, заедно с д-р Уин Мейфеър, излязоха от най-близката врата. И кой трябваше да е с тях сега, ако не Стърлинг Оливър, Стърлинг, който знаеше какво съм, Стърлинг, когото едва не бях убил предишната нощ, Стърлинг – гледащ ме, сякаш ме приема, когато това беше напълно невъзможно от морална гледна точка, Стърлинг, когото толкова обичах като свой приятел. Не можех да понеса техния поглед – на всеки един от тях. Не можех да говоря общи приказки за Мона, сякаш душата ми не жадуваше за нея, сякаш не знаех, че никога повече няма да я видя, дори и те да си мислеха, че мога, сякаш духът на Жулиен не ме беше заплашил току-що. Трябваше да си тръгна набързо.
И го направих.
Това беше нощ за специално убийство. Блъсках по горещите тротоари. Оставих зад гърба си големите дървета на квартала Гардън. Пресякох авенюто. Знаех къде да отида.
Исках дилър на наркотици, безразсъден убиец, хубаво угощение и знаех къде да го намеря; бях минавал покрай вратата му в по-спокойни нощи. Познавах навиците му. Бях го запазил за времето на отмъщението. Бях го запазил за сега.
Беше голяма двуетажна къща на улица „Карондолет“, овехтяла за света и богата отвътре с електронните му джаджи и килими от стена до стена, тапицирана килия, от която нареждаше екзекуции и покупки и дори слагаше знак на децата, които отказваха да изпълняват доставки за него, като тениските им се връзваха и се хвърляха над електрическите жици, за да знаят другите, че са убити.
Не ме интересуваше какво ще си помисли светът; нахлух при него и заклах двамата му дрогирани спънати спътници с бързи удари в главата. Той затърси пистолета си. Хванах го за гърлото и го разкъсах като стебло. В един момент получих сладкия сок на чудовищната му самовлюбеност, отровно растение в градината на омразата, вдигнало символичния си юмрук срещу всеки убиец, вярващо до последна капка кръв, че ще възтържествува, че някак си съзнанието няма да го предаде, докато накрая просто изля детската душа, ранните молитви, образите на майката и детската градина, слънчевите лъчи, и сърцето му спря, а аз се отдръпнах, облизвайки устни, прегърбен, гневен, пълен.
Взех пистолета му, пистолета, към който беше посегнал, за да ме застреля, и като взех възглавницата от канапето, притиснах възглавницата и пистолета към главата му и му вкарах два куршума, а после направих същото с всеки от другарите му. Това щеше да даде на коронера нещо, което да разбере. Избърсах пистолета и го оставих там.
В мига, в който видях Гоблина, очите му бяха пълни с кръв, ръцете му бяха червени от кръв, после се стрелна към мен, сякаш искаше да ме хване за гърлото.
– Изгори, дяволе, изгори! – Изпратих огъня в него, докато ме обграждаше, докато се опитваше да се слее с мен, и усетих как топлината ме изпепелява, изпепелява косата ми, дрехите ми. – Ти уби леля Куин, дяволе, гори! Изгори, ако трябва да изгоря с теб. – Паднах на пода, или по-скоро подът се надигна, за да ме вземе, пълен с прах и мръсотия, и аз се проснах на смрадливия килим с него в мен, сърцето му туптеше срещу сърцето ми, а после припадъкът – бяхме деца, бяхме бебета, бяхме в люлката и някой пееше, а малката Ида каза: „Не е ли това бебе с най-красивата къдрава коса“, о, толкова е сладко да съм с малката Ида, да чуя отново гласа ѝ, толкова е сладко, толкова е безопасно. Леля Куин остави вратата на паравана да се затръшне зад нея. „Айда, скъпа, помогни ми с тази закопчалка. Кълна се, че ще изгубя тези перли!“ Дявол, дух убиец, няма да я погледна, няма да я усетя, няма да я позная. А аз бях с Гоблин и обичах Гоблин и нищо друго нямаше значение – дори малките ранички по мен и дрънченето на сърцето ми. „Слез от мен, дяволе! Кълна се, че ще сложа край. Ще те взема със себе си в огъня. Не ме смятай за лъжец!“
Изправих се на колене и ръце.
Порив на вятъра ме обгърна и след това премина покрай разбитата врата. Стъклата на прозореца се разпиляха и затрещяха.
Бях толкова изпълнен с омраза, че можех да я усетя на вкус и тя нямаше вкус на кръв. Той си беше отишъл.
Намирах се в леговището на краля на наркотиците, сред гниещите тела. Трябваше да се измъкна.
А леля Куин беше мъртва. Беше абсолютно мъртва. Беше положена върху кремав сатен с гердани от перли. Някой си беше спомнил за малките ѝ очила със сребърна верижка. И парфюма ѝ „Шантили“. Само малко парфюм „Шантили“.
Тя е мъртва.
И няма нищо, абсолютно нищо, което да мога да направя по въпроса.
Назад към част 45 Напред към част 47
