Глава 46
В сърцето ми се появи някаква дива мечта, че Мона ще бъде на погребалната литургия, но това не се случи, въпреки че отец Кевин Мейфеър беше главен отец и че всички Мейфеър, които познавах – Роуан, Майкъл и д-р Уин – бяха там, както и на погребението предишната вечер. Всички те споделяха онова зловещо сияние, което така ме разтревожи. Стърлинг Оливър също беше с тях и те ми кимнаха учтиво, когато погледите ни се срещнаха.
Същата огромна тълпа беше там и изпълваше централната зала на църквата „Успение Богородично“ по начин, на който никога не бях ставал свидетел на седмичната меса. Всъщност присъстваха повече хора, защото от далече бяха пристигнали МакКуин, които не бяха успели да стигнат навреме до Ню Орлиънс за поклонението предишната вечер.
Безпощадно ме смрази гледката на затворения ковчег, лежащ на одъра си в главния коридор, и тъй като тъкмо се стъмни, когато стигнах до църквата, не успях да видя леля Куин, преди да я затворят за вечни времена.
Но не трябваше да понасям това нещастие сам, защото Лестат и Мерик Мейфеър се появиха до мен точно когато си проправях път покрай Мейфеър и се качвах на пейката с Жасмин, Томи и Наш.
Това беше толкова неочаквано, че за миг се разтреперих и се наложи да бъда подкрепен от Лестат, който ме хвана здраво за ръката. Беше подстригал косата си съвсем късо, носеше чифт бледи слънчеви очила, за да притъпят ефекта от преливащите му очи, и беше облечен много консервативно в двуредно синьо сако и панталони каки.
Мерик Мейфеър, в свежа бяла ленена рокля с риза, беше увила бял шал около лицето и шията си и имаше големи слънчеви очила, които почти прикриваха лицето ѝ. Но аз бях сигурен, че е тя, и не се изненадах, когато Стърлинг Оливър, който беше на пейката зад нас, се приближи и заговори нея, като ѝ прошепна, че се радва да я види и се надява, че по-късно ще може да си поговори с нея.
Чух я ясно, когато каза, че има много неща на главата си, но ще се опита да направи това, което той иска. Тогава ми се стори, че тя целуна Стърлинг и по двете бузи, но не бях сигурен, тъй като беше обърната с гръб. Знаех само, че за Стърлинг това беше момент от невероятна величина.
Отец Кевин Мейфеър започна заупокойната меса с две момчета от олтара. Не бях ходил на църква от преобразяването насам и не бях подготвен за факта, че той толкова много ми напомняше за моята червенокоса Мона. Почувствах болка само като го погледнах, докато той поздравяваше всички ни, а ние му отвръщахме с поздрав. И тогава осъзнах, че ме боли за него, както винаги.
Той вярваше напълно в свещените думи, които изричаше. Беше ръкоположен свещеник на Бога и съзнанието за това пронизваше цялото му същество. Кръвта ми разкри това. Но дори като смъртен никога не се бях съмнявал в това.
Това, че Лестат и Мерик действително коленичиха до мен, правеха кръстния знак и очевидно се молеха шепнешком, отговаряйки на химните на месата, също като мен, беше шок, но приятен, сякаш безумният свят, в който се бях загубил, можеше да образува своя собствена гъвкава съединителна тъкан.
Когато дойде време да се прочете откъс от Библията и да се говори за леля Куин, Наш произнесе много тържествена и подходяща реч за благородството, съществуващо във вечното внимание на леля Куин към другите, а Жасмин излезе разтреперана и каза, че леля Куин е била пътеводната звезда в живота ѝ, а след това говориха и други – хора, които почти не познавах – всички те казаха мили неща. И накрая настъпи тишина.
Спомних си ясно как не бях успял да говоря на всички погребения през живота си, въпреки любовта си към Линел, към татко и към Сладураната, и се озовах на крака и се приближих до микрофона на трибуната точно зад олтарната преграда. Струваше ми се немислимо, че като такъв, какъвто бях, ще направя това, но го правех и знаех, че нищо няма да ме спре.
Нагласяйки гласа си за микрофона, казах, че леля Куин е била най-мъдрият човек, когото някога съм познавал, и че притежавайки истинска мъдрост, тя е била надарена със съвършено милосърдие, и че да бъдеш в нейно присъствие, означава да бъдеш в присъствието на доброто. След това прочетох от Книгата на мъдростта описанието на дара на мъдростта, който според мен леля Куин притежаваше:
– Защото мъдростта е по-активна от всички активни неща и достига навсякъде поради своята чистота. Защото тя е изпарение на Божията сила и определена чиста еманация на славата на всемогъщия Бог: и затова в нея не влиза нищо осквернено. Защото тя е блясъкът на вечната светлина и неопетненото огледало на Божието величие, и образът на Неговата благост. И бидейки само една, тя може да върши всичко; и оставайки в себе си същата, тя обновява всичко.
Там прекъснах.
– Не може да се използва по-хубав език, за да се опише леля Куин, – казах аз. – А това, че тя доживя сред нас до осемдесет и пет години, беше дар за всички нас, скъпоценен дар, и това, че смъртта я застигна толкова внезапно, трябва да се разглежда като милост, ако искаме да останем здрави, да помислим за нея и за това какво можеше да означава за нея деградацията. Тя си отиде. Тя, бездетната, която беше майка за всички нас. Останалото е мълчание.
След това, едва ли не вярвайки, че съм пристъпил към светилището на църквата, за да произнеса тези думи пред човешка тълпа на заупокойна меса, се канех да се върна, когато изведнъж Томи се изправи и с тревожен жест ме помоли да изчакам.
Той се приближи да говори, треперещ силно, и ме прегърна с ръка, за да се успокои, а аз сложих ръка на рамото му и той каза в микрофона:
– Тя ми даде света. Аз пътувах с нея. И навсякъде, където отидохме, от Калкута до Асуан, от Рио до Рим и Лондон, тя ми даде тези места – в думите си, в ентусиазма си, в страстта си и в … в показването… ми казваше какво мога да направя от живота си. Никога няма да я забравя. И макар да се надявам да обичам други хора, както тя ме научи да обичам хората, никога няма да обичам никого така, както обичах нея.
Поглеждайки към мен, за да покаже, че е приключил, той се притисна към мен, докато се измъквахме от светилището и се връщахме на пейката.
Много се гордеех с него и той напълно ме откъсна от собствените ми грехове, а когато седнах точно до Лестат, държах ръката на Томи с лявата си ръка, а Лестат взе дясната ми.
Когато дойде време да получим причастие, много хора се изнизаха от пейките, за да се наредят на опашката, и разбира се, Томи и Жасмин щяха да го направят. И аз импулсивно станах и отидох преди тях, за да се наредя на опашката.
И за мой пълен шок това направиха и Мерик, и Лестат, може би следвайки примера ми или правейки това, което те биха направили във всеки случай.
Тримата получихме тайнството.
Аз го взех в ръка, както беше по мой обичай, а след това го сложих в устата си. Не знам как го приеха те – дали в ръцете си, или направо в устата си. Но те го приеха. Почувствах как се разтваря на езика ми, както винаги – такава малка хапка храна, която не се отблъсква от тялото ми – и се помолих на Бога, който беше влязъл в мен, да ми прости всичко, което съм. Молех се на Христос да ме изкупи от това, което бях. Молех се да разбера какво трябва да направя – ако има някакъв начин, почтен, достоен или морален, за да живея.
Христос беше ли в мен? Разбира се. Защо едно чудо да се прекрати само защото друго ме е завладяло? Бях ли виновен за светотатство? Да. Но какво трябва да направи един убиец? Исках Бог да бъде в мен. И моят акт на разкаяние, моят отказ от всеки грях, за момента беше чист. Клекнах със затворени очи и ми хрумнаха най-странните мисли.
Мислех си за всезнаещия Бог, който става Човек, и това ми се струваше толкова забележителен жест! Сякаш никога преди не бях чувал тази история! И ми се струваше, че всезнаещият Бог е трябвало да го направи, за да разбере напълно Своето творение, защото е създал нещо, което може да Го обиди толкова дълбоко, колкото го е направил човекът. Колко заплетено беше всичко това. Колко странно. Ангелите не Го бяха обидили толкова дълбоко. Не, но човешките същества бяха. Главата ми беше толкова пълна с идеи, а сърцето ми за момента беше изпълнено с Христос, а душата ми плачеше със собствените си безкръвни сълзи и се чувствах невинна само за това малко време.
Бързо напред: гробището: „Лониган и синове“ бяха осигурили за всички нас малки свещички, всяка със своя кръгъл хартиен щит, за да не ни изгори восъкът ръцете. Отец Кевин Мейфеър завърши гробищната церемония с размах и чар. Той се разплака за леля Куин. Много хора плачеха. Тери Сю все още плачеше. Около ковчега на одъра бяха натрупани цветя. Бяхме поканени да минем и да докоснем дървото за последен път. Вратата на високата гранитна гробница стоеше отворена. След като си тръгнем, ковчегът щеше да бъде погребан на един от рафтовете.
Патси избухна в истеричен плач.
– Как можа да ни доведеш тук през нощта! – Изкрещя ми тя, а очите ѝ бяха мокри и се стичаха. – Ти, винаги ти, Тарквин. Мразя това място, а ти трябва да ни водиш през нощта. Ти, винаги ти, Тарквин.
Стана ми жал за нея, че е толкова нещастна и че всички я гледат, а не знаят колко е болна и изобщо колко е луда.
Голямата Рамона се опита да я успокои. Мерик Мейфеър стоеше до лакътя ми и я наблюдаваше внимателно. Усещах, че Лестат също я наблюдава. Чувствах се унизен заради нея, но какво значение имаше за тях нейният странен театър? И защо беше дошла?
Тя не беше идвала на гробовете на собствените си родители. Но беше обичала леля Куин. Всички я обичаха.
И тогава Голямата Рамона я поведе към колата. Адвокатът ни, Грейди Брин, се опита да я погали и успокои.
– Проклет да си, Куин! – Изкрещя тя, когато я вкараха в лимузината. – Проклинам те да отидеш в Ада! – Чудех се дали има някаква гадателска сила, за да изрича такива съвършени проклятия.
– Трябва да се срещнем тази вечер – каза Мерик с тих глас. – Твоят духовен приятел е опасен. Усещам присъствието му. Той не желае да бъде видян нито от мен, нито от Лестат. Но той е тук. Няма време за губене.
– Ще се срещнем ли в къщата? – Попитах.
– Да, ти ще отидеш със семейството си – каза Лестат. – Ще те чакаме, когато пристигнеш.
– Майка ти, тя също е тръгнала натам, – каза Мерик. – Тя обаче иска да си тръгне. Опитай се да я задържиш. Трябва да поговорим с нея. Кажи ѝ, че трябва да говорим с нея. Използвай всички възможни средства, за да я задържиш там.
– Но защо? – Попитах.
– Когато се съберем – каза Мерик, – ще разбереш.
Лимузината ме чакаше. И Томи, Патси, Голямата Рамона, Наш, Жасмин и Клем.
Погледнах веднъж назад към ковчега, към персонала на моргата и към работниците на гробището, докато подготвяха криптата – точно това, което не искаха да виждаме, – после се върнах, за да взема две червени рози от банката с цветя, и като погледнах нагоре, видях Гоблина.
Той стоеше на самата врата на мавзолея. Беше облечен като мен, в черен костюм, а косата му беше като моята, гъста, но подстригана, и ме гледаше с диви, искрящи очи, а през него, макар и солиден, виждах сложна мрежа от кръв, както заразяваше всичко, което съставляваше илюзията. Образът остана една секунда, може би две, а после угасна, сякаш беше пламък.
Потръпнах. Усетих вятъра. Празнотата.
Взех двете рози със себе си, качих се в колата и се отправихме към имението Блекууд.
Патси плака през целия път.
– Не съм била точно до тази проклета гробница през всичките тези години – продължаваше да повтаря тя. – И трябва да дойдем посред нощ заради Куин, малкия Куин, колко подходящо, малкия Куин!
– Не трябваше да идваш, – каза Голямата Рамона. – А сега млъкни, че се разболяваш.
– О, по дяволите, по дяволите всички, какво знаете за болестите? – И така продължи дългото пътуване до дома.
Докато стигнем до къщата, разтревожените ми ръце неволно бяха смачкали и двете рози на безсмислени листенца.
Назад към част 46 Напред към част 48
