Глава 16
Казах си, че напрегнатостта на ситуацията ме е накарала да избера най-суетния отговор.
– О, сега се сещаш, че сме женени? Изглежда не си се сетил за това, когато по-рано даваше на сервитьорката визуалната версия на мамографията!
Смехът на Иън се търкулна по нервите ми, сякаш бяха покрити с шипове.
– Ревнуваш? Добре, това исках да кажеш. Сега не смяташ, че бракът ни е „нещастна формалност“, нали?
Щях да го пребия до кръв. Щях да го направя прекалено болезнено, за да му се хареса дори на него. Но не и когато бяхме заобиколени от демони, а най-опасният от тях с интерес наблюдаваше размяната ни.
– Сигурно нямаш никаква представа каква е, за да я ядосваш нарочно – заяви Ашаел.
– Знам точно каква е – отвърна Иън, взирайки се в очите ми. – По-важното е, че знам, че тя е моя.
Изявлението можеше да е романтично, ако бяхме сами. В стая, пълна с демони, то миришеше на мъжко притежание. От друга страна, току-що го бях смъмрила за това, че е погледнал друга жена, така че предполагах, че нямам много място за оплакване. Но му направих предизвикателна извивка на веждите, която казваше: „Дали съм?“ по-ясно от всички думи.
Мигновената, чувствена усмивка на Иън каза: „Да, ти си.“
След това подхвърли на Ашаел две кадифени торбички. Демонът изпробва тежестта им, преди да ги прибере в джоба си с благодарно похъркване.
– Каквото и друго да си, не си евтин. Това е достатъчно, за да си купиш един непрекъснат час от времето ми.
– Не и тук – каза Иън, като се огледа вяло наоколо. – Гостоприемството сякаш е намаляло.
Приближих се до Иън. Един-единствен поглед на Ашаел накара демоните да се разпръснат, за да ми проправят път. Той трябва да е наистина страшен, за да си спечели такова мигновено подчинение, без дори да говори.
– Идвам с теб – казах аз, а тонът ми предизвикваше Иън да спори.
Той само сви ръка около мен, а с другата протегна ръка към Ашаел.
– Дали да го направим?
– Ще вървим – каза Ашаел, пое ръката на Иън и леко постави другата си на гърба ми.
Щом го направи, всичко се разми. Ако не повърнех от цялото това телепортиране, щях да се учудя. Миг по-късно примигнах, когато ярките слънчеви лъчи срещнаха очите ми.
Сега се намирахме на балкон с изглед към гъсто населен град. Нямах представа кой е градът, докато не видях в далечината покрития със сняг връх на висока, много характерна планина. Чакай. … това не можеше да бъде. Но извитите покриви, завършващи с уникални точки на много от сградите в града, го потвърдиха.
– Планината Фуджи – промълвих учудено. Ашаел ни беше телепортирал от Пенсилвания до Япония за секунди.
Балконът беше с открехнат шоджи. Бутнах хартиено-дървената врата настрани, за да открия традиционна японска чайна с нисък таван, без мебели и само една ниша с калиграфски свитък за украса. Ашаел седеше на пода, където слънчевите лъчи не можеха да го достигнат.
– Елате – каза той. – Присъединете се към мен.
Можех да се сетя за хиляди причини, поради които чаено парти с демон не беше добра идея, но събух обувките си, подканяйки Иън да направи същото. Друго шоджи се отвори и една прекрасна азиатка с дълга черна коса излезе напред с чехли.
– Благодаря ви – каза Иън на японски. След като обухме чехлите, седнахме на пода до Ашаел.
– Безопасно ли е да говорим свободно? – Попита Иън, като премина на английски.
Ашаел се усмихна на жената, която постави пред него чиния с чаши с пара. Това също нарушаваше официалния ритуал за чай, но може би Ашаел не беше официален човек.
– Да. – Мао и семейството ѝ са ми верни от седем поколения насам.
– Достатъчно добре – каза Иън. – Трябва да мина до къщата на Йона.
Чашата с чай на Ашаел беше на половината път към устата му. При това той я остави и се вгледа в Иън, докато другата ми природа не се взря в решетките ѝ достатъчно силно, за да затъмни зрението ми. Тя познаваше смъртна заплаха, когато я видеше.
Иън сплете пръстите си в моите. Простият жест ме приземи. Остани на земята – наредих на другата си половина. Аз се справям.
Когато зрението ми се проясни, видях Ашаел да се усмихва тънко на стиснатите ни ръце.
– Постъпил си мъдро, като си я взел със себе си. В противен случай вече щеше да си мъртъв заради това, че ми каза това име.
– Знам, че трябва да се отречеш от Йона – хладно отвърна Иън. – Не може да се разчуе, че все още поддържаш приятелски отношения с най-търсения човек в света на демоните, нали?
– Внимавай – отвърна Ашаел с онзи опасно гладък глас. – Вече си изчерпал почти цялото доброжелателство, което си купил.
Иън се наведе напред.
– Може и да не ми вярваш, но виждаш каква е тя, така че знаеш, че можеш да ѝ се довериш. Ако тя те предаде заради Йона, ти ще я предадеш на други вампири. – Устните на Иън се изпъстриха с безгрижна усмивка. – Точно както при ядреното възпиране, никой не си пада по взаимното гарантирано унищожение.
Ашаел изпусна кратък смях.
– Виждам, че си не по-малко дързък за човек, който уж се е установил.
– Женен съм, не съм се увредил – контрира Иън и вдигна ръката ми, за да я целуне. – Всъщност никога не се е случвало някой да ме вземе на по-високо ниво.
Очите ми започнаха да бодат. Иън може и да не си спомняше какво сме имали заедно, но когато казваше такива неща… усещането беше същото. И въпреки че знаех, че е по-добре, това чувство ми липсваше толкова много, че исках да се потопя в него, докато не се удавя.
Ето защо продължих да изучавам чаената чаша, която Мао постави пред мен. Ашаел нямаше нужда да вижда в очите ми онова, което изпитвах към Иен. С късмет демонът щеше да приеме сведеният ми поглед за срамежливост.
– Дори и да знаех как да се свържа с Йона – каза Ашаел след дълга пауза, – защо бих рискувал да го направя заради теб?
Погледнах навреме, за да видя усмивката на Иън.
– Защото мразиш Дагон, но не можеш да го убиеш. Демоните стават направо гадни, когато някой от вас убие свой собствен, а Дагон е твърде могъщ, за да изпратиш след него обикновен вампир или гул. Но тя и аз можем да го убием. Повече разгневени демони няма да ни уплашат; вече имаме награда за главите си. Най-хубавото от всичко е, че единствената ни цена е среща с Йона.
Сега срещнах погледа на Ашаел, за да може да види студената цел в моя.
– Ще запратим Дагон в земята, обещавам ти.
Тънка усмивка разтегли устата на Ашаел.
– Вярвам ти… Ариел.
В мен избухна шок. Само двама души знаеха, че Ариел е истинското ми име: Тенох, отдавна починалият ми баща, и Иън, който беше загубил паметта си. Сега броят им нарасна на трима.