ГАРЕТ
Шестнайсет месеца преди метеоритния дъжд Солариди…
Звънецът удари и аз станах от мястото си преди всички останали в класа. Имах един свободен час, за да направя каквото трябва, за да открия тайната на Гейбриъл Нокс. Той щеше да прекара това време в час по отвари, а аз щях да се отправя към не толкова тайното му скривалище на покрива на общежитията на „Вега“.
Почти всички знаеха, че той е обявил покрива за свое лично убежище, за да може да зарежда магията си с изгряващото слънце, когато пожелае.
Никой друг не се качваше там.
Никога.
До сега.
Сърцето ми гърмеше панически, докато тичах обратно към общежитията на Вега, но не можех да се върна назад. Данте Оскура можеше да ми даде достатъчно пари, за да се разплатя със Стария Сал. Но Гейбриъл Нокс беше златна мина, която можеше да промени живота на семейството ми завинаги, ако успеех да се възползвам от нея. В банковата му сметка имаше повече пари, отколкото можех да спечеля през целия си живот.
Ако някога е имало шанс за ново начало за нас, то може би името му е било Гейбриъл.
Стигнах до общежитията и се затичах нагоре по стълбите, като ги изкачвах по две наведнъж, тъй като усещах, че часът ми вече се изплъзва. Трябваше да се кача горе, да претърся скривалището му и да се махна отново, преди да удари звънецът за края на часа. Гейбриъл завършваше почти всеки ден, като сваляше ризата и сакото си, освобождаваше крилата си и летеше право нагоре. А Харпи се движеше толкова бързо и безшумно, че дори нямаше да го видя да се приближава, преди да е върху мен, без съмнение избивайки гадостите от мен малко по-обстойно и от последния път. Така че трябваше да съм си тръгнал много преди това. Защото, ако ме хванеше да се ровя в нещата му за втори път, бях сериозно прецакан.
Стигнах до последния етаж и се запътих право към стаята си. Леон и другите ми съквартиранти бяха в час и през следващия час, така че можех да използвам пожарната стълба направо от прозореца си, за да се кача на покрива.
Отворих прозореца и около мен задуха вятър.
Пръстите ми трепереха, когато стисках рамката, и затворих очи за кратко, представяйки си зелените очи на Ела, за да си припомня защо правя всички тези безумни неща. Тя беше човекът, който поемаше рискове в нашето семейство. Обзалагам се, че ако беше тук, вече щеше да е обиколила цялата тази академия. Но аз бях този, който трябваше да се намеси, когато тя имаше нужда от мен. А сега тя се нуждаеше от мен повече от всякога. Дори и да не ѝ бях казал това. Бях мислил за това. Дълго и упорито мислех дали да и кажа какво иска от нея Стария Сал, но не го направих. По две причини. Първо; не исках да знае, че мама наистина е обмисляла да я продаде на този живот, за да изчисти дълговете си. Достатъчно лошо беше да растеш, знаейки, че родителят ти не може да те възпита правилно, без да се налага да се чудиш дали изобщо те обича. Коя майка би помислила да продаде плътта на собствената си дъщеря, за да плати дълговете си?
И второ; една част от мен, която не обичах да разглеждам твърде отблизо, се страхуваше, че Ела просто ще го направи. Да поеме работата за Стария Сал и да се продаде на търг на този, който предложи най-много. Не и за мама. Но за мен. Защото тя не би искала аз да поемам тези рискове. Не би искала да ме разсейва от обучението ми или да допуска възможността да си спечеля такива врагове, които карат хората да плащат дълговете си с кръв.
Затова бях решил да излъжа сестра си за първи път в живота си. И се чувствах като торба с лайна заради това. Но също така знаех, че постъпвам правилно.
Металните стълби за пожарната евакуация звъняха с глуха мелодия под краката ми, докато си проправях път към покрива. Едно от нещата, които определено се бяха отплатили, когато Райдър Драконис ми открадна стаята, беше фактът, че трябваше да изкача само един етаж до върха на сградата. Непременно щях да му изпратя благодарствена картичка и кутия с мъртви мишки, щом забогатея.
На върха на стълбите излязох на плоския бетонен покрив, който Гейбриъл беше обявил за свое лично парче територия.
Пространството беше широко и равно, без нищо на него, с изключение на палатката на Гейбриъл, която той беше разпънал от другата страна. Оттук то изглеждаше тъмно и неприветливо, а сенките в него обещаваха също така тайни и ужаси.
Тук цареше тишина, прекъсвана единствено от вятъра. По гръбнака ми преминаха тръпки. Сърцето ми заби опияняващо в гърдите ми. Направих половин крачка назад към пожарната стълба.
Това е лудост. В лош ден Гейбриъл има три пъти повече сила от мен. Ако ме хване, ще израсне дърво от земята под краката ми и ще ме зарови в него за вечни времена, оставяйки само лицето ми да стърчи през кората, а в мъртвите ми черти ще се впише ужасяващ провал като предупреждение за всеки друг, който може да се изкуши да бъде глупав като мен и да се изправи срещу него.
Вятърът около мен се усили и аз изтръпнах, когато една малка черна фигура се премести през покрива, идвайки право към мен. Преди да успея да се напикая, голямото черно перо се преобърна и аз впрегнах въздуха около себе си, като го поднесох към ръката си.
Завъртях перото на харпия между пръстите си. Беше по-голямо от всяко друго птиче перо, гръбнакът му беше дебел и почти нечуплив, като стоманен прът в хватката ми. Мекият пух беше черен, но когато слънцето го улови, той преливаше в дъга от цветове като разлято масло. Винаги бях мислил за харпиите като за паднали ангели, макар да знаех, че това е абсурдно. Но имаше нещо в това да ги видя с тези гигантски крила, което винаги насаждаше този образ в съзнанието ми. Моят малък ангел не би избягал от това предизвикателство. И аз също нямаше да го направя.
Отхвърлих перото от себе си и се запътих през покрива към палатката, която Гейбриъл беше издигнал за себе си. Тя имаше три стени от синьо платно и покрив. От едната и страна се чуваше трептене, когато вятърът я блъскаше.
Мястото, на което трябваше да има четвърта стена, стоеше отворено, обърнато на изток, така че лъчите на изгрева да се разливат в него всяка сутрин и той да може да попълва силите си само като лежи там и се къпе в тях.
Сърцето ми биеше толкова силно, че в ушите ми се чуваше само свистене, свистене, свистенето му.
Спрях точно пред палатката, борейки се със себе си за последен път. Но вече бях тук. Така че аргументите, които исках да представя, бяха безсмислени.
По-голямата част от пространството в палатката беше заето от купчина одеяла и възглавници, които Гейбриъл очевидно използваше като легло, когато спеше тук. До възглавниците седяха купчина книги, така че първо се приближих до тях.
Погледът ми се плъзгаше по редовете, докато четях заглавия за Таро, нумерология, успокоителни думи, земна магия, водна магия и всичко останало между тях. Изглежда, че Гейбриъл не седеше тук горе само за изгрева на слънцето. Той обичаше и да учи усилено. Така че може би имахме едно общо нещо.
Затворих очи и извадих от джоба си един зелен кристал, който бях взел от шкафа на кабинета за отвари. Трябваше да го върна, преди професор Титан да разбере, че е изчезнал, но той ми беше нужен, за да улесня търсенето.
Зелен кристал, кичур мантикорска козина и четирилистна детелина, комбинирани с подходящото заклинание, създават мощен енергиен сензор. А аз трябваше да намеря нещо, което Гейбриъл е държал, докато е изпитвал силни емоции. Нямаше значение какви са били те, кристалът щеше да ме насочи в правилната посока. Само се надявах, че няма да бъда привлечен към тайник с порно на харпия, ако кристалът се закачи за следите на похотта.
Натиснах магията си в кристала и кичурът мантикорска козина, който бях увил около него, се запали внезапно, изсвистя за миг, преди четирилистната детелина да избухне с лек пукот. От кристала се издигна гъст, зелен дим, който мигновено се насочи към скривалището с вещите на Гейбриъл.
Когато стигна до леглото, димът се раздели на три отделни линии, всяка от които се насочваше сама към пътя си. Едната се плъзна под одеялата в краката на леглото. Втората се завъртя около натрупаните книги, преди да образува облак около една малка книга до възглавниците му. А последното пипало се насочи право към задната част на палатката, където се събра по шева на платното в средата на стената.
Върнах кристала в джоба си и димът се разпръсна, сякаш изобщо не е бил там.
Първо посегнах към най-близкото нещо, пъхнах ръка под одеялата в краката на леглото и ги повдигнах, за да погледна какво има там.
Свъсих вежди при полуочакваното мръсно списание, като се въздържах да го прелистя. Може и да исках да науча тайните на Гейбриъл Нокс, но нямах нужда от мисловна картина на това, което го възбуждаше.
Поставих внимателно одеялата обратно, като се уверих, че не съм нарушил нищо, преди да се насоча към книгата до възглавницата му.
Облизах сухите си устни, когато по гръбнака ми преминаха тръпки на страх, и бързо погледнах през рамо, почти усещайки, че има очи върху мен. Но просто бях параноичен; ако Гейбриъл ме хванеше, първото, което щях да разбера за това, щеше да бъде болката от неговото възмездие.
Измъкнах атласа си от джоба и направих бърза снимка на позицията на книгата, за да съм сигурен, че ще я върна на мястото ѝ, след което я вдигнах.
Отворих първата страница и се намръщих на странните думи в нея, без да разбирам какво чета.
Празнотата.
– Не поглеждай назад!
Марс под влиянието на звездите.
Златен кръстопът.
Три гроша.
Ръка, която ме води на свобода.
Камера в стените.
– Обичам те – бягай!
Смъртоносна дрънкалка.
Очите на дявола.
– Дори спомените ти не са в безопасност.
Тъмни очи, изпълнени с любов и скръб.
Бебешки плач.
Той не помогна.
Лъжи.
Прелистих страницата и видях още и още редове със същите неща. Някои от тях се повтаряха по няколко пъти. Имаше и груби рисунки, бележки и стрелки, свързващи едно нещо с друго. Докато се мъчех да разбера какво гледам, един ред ми изпъкна.
Събудих се и отново започнах да крещя. И все още не знам защо.
Последната дума беше подчертана шест пъти, писалката почти пробиваше страницата, сякаш се беше разярил, когато беше зачертал редовете. Изведнъж осъзнах, че трябва да държа дневника на сънищата на Гейбриъл. Добре известно е, че е имал досег с Прозрението и е бил надарен с видения за бъдещето, а може би и за миналото. Това беше една от многото причини, поради които това, което правех, беше ужасна идея. Какво щеше да стане, ако той видеше във видение това, което се опитвах да му направя?
Изтръпнах от тази мисъл, но отново я отхвърлих, като погледнах надолу към бълнуванията в дневника му. Явно не можеше да разбере каквото и да му показваха сънищата му. А ако и виденията му в будно състояние бяха толкова объркващи, тогава се съмнявах, че ще успее да разбере много неща от всяко едно от тях. И щях да си го повтарям всеки път, когато се съмнявах в този безумен план, докато не се прибера отново на сигурно място в стаята си.
Внимателно оставих дневника на сънищата и се преместих около леглото му, за да потърся последното място.
Задната стена на палатката ми изглеждаше напълно невинна, но когато посегнах към нея с протегната ръка, слаб натиск ме отблъсна, сякаш искаше да си тръгна.
Усмихнах се, когато открих магията на Гейбриъл, и избутах ръката си напред, пренебрегвайки заклинанието за прикриване, без да го обезвреждам. То не съдържаше никаква предупредителна система, която да мога да усетя, така че просто се протегнах през него, докато пръстите ми не се допряха до джоба, който не можех да видя.
Потопих ръка вътре и дебела картонена папка се допря до пръстите ми.
Издърпах я бързо и я отворих, а пулсът ми се повиши.
На горната страница имаше снимка на Гейбриъл до името Гейбриъл Стронгарм. Под нея имаше номер на социална осигуровка, адрес някъде в източната част на Солария и рождена дата, която го правеше Рак, макар да бях сигурен, че е Скорпион.
Намръщих се и прелистих страницата, за да намеря друга биография. Отново имаше почти същата информация, само че този път Гейбриъл се казваше Санчес Вонтора и беше Риба, която живееше в северната част на Солария. Усмивка дръпна устните ми, когато осъзнах, че точно това съм търсил. Започнах да правя снимки, като отброих седем личности освен Гейбриъл Нокс.
Кой, по дяволите, е този човек?
Погледнах часа на атласа си и червата ми се свиха, когато разбрах, че имам само петнайсет минути да приключа и да се махна оттук, преди да се окажа в ръцете на сериозно вбесена харпия с десет пъти повече сила от мен и поведение, което може да съперничи на дявола в лош ден.
Спрях да чета и започнах да снимам все по-бързо и по-бързо, като се уверих, че съм заснел всяка една страница в папката, преди да натъпча набързо всичко обратно.
Пробих се през илюзията и отново намерих джоба, като скрих папката там, където я бях намерил, след което се изправих и спринтирах обратно по покрива.
Звънецът ознаменува края на учебните занятия за деня и сърцето ми почти изскочи от устата, докато се спусках по пожарната стълба.
Хвърлих се вътре през прозореца и го затръшнах, за да се успокоя, и се свлякох на койката си, докато бясното ми сърце най-накрая започна да се успокоява.
Гледах небето през прозореца и си поех дъх, когато зърнах Гейбриъл да се носи насам.
Задържах дъха си по-дълго, отколкото ми се струваше възможно, като наполовина очаквах всеки момент да го чуя да крещи за кърваво убийство от покрива, но нищо не се случи.
Когато най-сетне отново можех да дишам нормално, бръкнах под матрака за телефона, който бях купил при последното си пътуване до града, и го включих. Бързо изпратих снимките на самоличността на Гейбриъл на записващото устройство и намерих номера на „Атласа“ на Гейбриъл в училищния списък с контакти.
Езикът ми беше залепнал за небцето на устата, докато съчинявах първото съобщение, което щях да му изпратя под кодовото име Фейкър, и оставих палеца си да виси над бутона за изпращане цяла минута.
Веднъж щом започнех, нямаше връщане назад. Но вече бях свършил най-трудната част. Така че сега беше време за отплатата.
Фейкър:
Изглежда, че някой е получил пристъп на шизофрения.
Може би трябва да се видиш с медицинската сестра за това, Гейбриъл.
Сега ми оставаше само да изчакам, за да го притисна.
Дръж се, ангелче, ще ти купя по-добър живот.
Назад към част 27 Напред към част 29