Глава 41
Можех да гледам как Дагон злорадства, а можех и да умра. Но не можех да издържа да видя Иън да умира отново.
– Използвай магията си, за да се измъкнеш оттам, Иън!
Дрезгавият ми вик накара Ерешки да се усмихне. Беше ми все едно. Ако Иън успееше да оцелее в Анзу, той имаше достатъчно магия в себе си, за да се освободи от кръга. След това трябваше само да остане жив, докато първите лъчи на зората не просветнат през синия диамант, и щеше да може да се телепортира от хижата. Дагон не можеше да нападне Иън директно, защото заклинанието, което баща ми му направи, означаваше, че не може да се приближи достатъчно, а и не мислех, че Ерешки има достатъчно енергия. Не и от начина, по който изглеждаше. Изглежда, че поставянето на основите на капана на Дагон беше отнело всичко, което ѝ беше останало.
– Не – изсумтя Иън, като за отговора си получи кървав удар в страната от един от анзусите. Толкова бързи бяха. Един миг отвличане на вниманието беше всичко, от което се нуждаеха.
Дагон се усмихна.
– Да видим колко дълго ще му стигне лоялността, когато анзусите се наслаждават на плътта му.
Усмивката на Ерешки се разшири. Отчаяние и ярост ме разтърсиха.
Тя се смееше на това, което е направила с теб – беше казал Иън по-рано. Всяка секунда, която живее след това, е твърде дълга.
Челюстта ми се стегна, докато хрущялът не се счупи. Ерешки беше живяла твърде дълго. Както и Дагон. Трябваше да я убия в момента, в който я познах при Йона, и трябваше да убия Дагон веднага щом го видях в онзи увеселителен парк в Париж. Но не го направих. Сега Дагон щеше да продължи да убива и да погубва душите си, а Ерешки щеше да продължи да му помага. Още безброй хора щяха да страдат и да умрат, като се започне с мен. Но Иън не трябваше да е следващият.
– Ако умра, ще намеря начин да се върна при теб – заклех се в отчаян опит да го разколебая. – Баща ми каза, че силата да възкръсвам се крие в мен. Използвай магията си и се освободи от този кръг! Ако умра, ще се върна при теб!
Лъжа, която от все сърце исках да е истина. Може би, ако си го пожелаех достатъчно силно, щеше да се сбъдне. Нямаше как да знам. Нямаше никаква грешка за това дали мога да се самовъзкреся или не. Ако не се получаваше, това беше всичко.
– Да, освободи се, като я убиеш! – Призова Дагон, усмихвайки се толкова широко, че устните му трябваше да се разцепят. – Искам последното нещо, което ще види, да бъде как я жертваш, за да спасиш себе си.
Кръвта обагри лицето на Иън в червено и направи бялата светкавица на зъбите му рязък контраст, когато той се усмихна.
– Никое изковано оръжие не може да навреди на тези същества? Благодаря за съвета.
След това свали външното си тактическо снаряжение, докато летеше извън обсега на Анзус. Дебелият колан, пълен с оръжия, отскочи от един от Анзусите, преди да се удари в пода, след това двата автоматични пистолета, прикрепени към гърба на Иън, след това допълнителните сребърни ножове, които беше прикрепил към предмишниците си. Дагон наблюдаваше, навел глава от любопитство.
– Да се откажеш толкова скоро? Колко скучно.
Иън разкъса ризата си в отговор. Блестящото пространство от бледа, мускулеста плът всъщност накара Дагон да се вгледа за миг, преди да забележи тъмните ленти, обграждащи горната част на ръката на Иън. После погледът на демона се стесни.
– Какво е това?
Иън го дари с кратка, дива усмивка.
– Скоро ще разбереш.
Надеждата пламна, ярка, но крехка. Улисана в хватката на всеки ужасен начин, по който Дагон ни бе попречил, бях забравила за рога, който бе създаден от боговете. Не е изкован от човек. Може ли древната реликва да е достатъчна, за да унищожи Анзус?
Затаих дъх, докато Иън летеше към Анзу, който размахваше огромните си криле, за да го достигне в горната част на кръга. Точно преди Иън да се блъсне в него, ръката му се изстреля. Рогът също го направи и прободе съществото през отворената му, озъбена уста. Ударът изстреля и двамата на земята, а цялата ръка на Иън изчезна в гърлото на съществото. Те се удариха в земята достатъчно силно, за да я накарат да потрепери. Сърцето ми се сви. Нищо не се случваше. Както и преди, Анзу не беше наранен…
Иън изтръгна ръката си напред. Тъмният връх на рога се вряза в гърба на Анзу като месар, който разрязва крехко парче месо. Не спря дори когато стигна до главата на Анзу. Още едно брутално разкъсване и двете костни половини паднаха настрани, а от центъра изригна изблик на гъста синя течност. Анзу потрепери веднъж и после остана напълно неподвижен.
Дагон стана по-блед от обичайното си лице от слонова кост. После изкрещя и се хвърли към кръга на Иън, удряйки го. Но същото заклинание, което държеше Иън и мен в капан, блокира и демона. Кръгът на Иън обаче имаше същата защитна реакция при докосване отвън, както и отвътре. Паднах, още повече кръв ме заслепи и задуши, докато органите ми сякаш се взривяваха, а после изгаряха.
– Умри, умри, умри! – Изкрещя Дагон.
Чувствах, че ще го направя. Това трябва да е целта на Дагон. Човешкото тяло можеше да понесе само толкова много, вампирски лечебни способности или не.
Тогава гласът на Иън проряза безмилостната болка.
– Веритас!
По дяволите, още едно скъпо струващо разсейване можеше да се окаже последното за Иън! Принудих се да заема седнало положение, а рязката ми вълна казваше: тревожи се за себе си, не за мен! Не аз бях тази, която е затворена в кръг с Анзу.
Дагон продължаваше да скандира „Умри!“, докато удряше по кръга. Всеки удар се забиваше в мен. За пореден път всичко, което виждах, беше червено, а всичко, което вкусвах, беше кръв. Не знаех, че е възможно тялото ми да съдържа толкова много кръв или да предизвиква толкова много болка. Това ме вбесяваше, караше ме да се хващам за всичко, което можеше да ми помогне.
Издърпах другата си природа от клетката ѝ, викайки с облекчение от кратката почивка, че тя е на преден план вместо мен. Това намали болката, позволявайки ми да гледам през нейните далеч по-отнесени очи, докато тя се издигаше от кръвта ми и от по-гъстите, по-тежки неща, които бях изтръгнала, за да погледне Иън.
Това ми напомни за уникалния метод на Ашаел за шпиониране. Всичко беше покрито с червено, което правеше борбата между Иън и останалите Анзу да прилича повече на напоен с кръв кошмар, отколкото на реалност.
Анзу се вряза в рамото на Иън, кътниците разкъсваха парчета плът, докато блъскаше Иън в невидимата стена на кръга. Избухна агония, толкова силна, че ме прониза дори през другата ми половина. Когато тя намаля и отново можех да видя, дясното рамо на Иън беше изчезнало, ръката му висеше само на няколко упорити връзки, а Анзу се приближаваше, за да захапе още веднъж.
Изкрещях, чувайки ехото от него да се отделя от устните на половинката ми. Тя вече не се чувстваше толкова отделена от мен, както и аз вече не можех да я използвам като щит. Болката ни беше приковала твърде здраво. А може би и двете бяхме изпаднали в ужас при вида на Анзу, който жестоко се впиваше в Иън. Огромната му уста отново се затвори над рамото на Иън и разкъса зеещата рана. Дясната ръка на Иън падна на пода, отрязана. След това гърбът му се огъна от тежестта на съществото, докато Анзу се втурна към него, размахвайки крила за максимална скорост на атаката.
Дагон изрева победоносно и спря да бие от външната страна на кръга на Иън. Ерешки изтича напред, пляскайки с радостта на дете. Иън падна на колене под масивната форма на Анзу. Кръвта му опръска ръба на кръга, изпращайки още удари в мен, които бледнееха до мъката да видя Иън на колене.
Анзу се отдръпна за още едно разкъсващо плътта ухапване.
Иън се завъртя, използвайки кръвта, която бе размазана по земята, за да се плъзне покрай спускащата се глава на Анзу. След това заби рога си в устата на съществото толкова силно, че върхът му премина през главата на Анзу и се заби в стената на кръга.
Болката ме прониза, но под нея усетих пропукване, което спря болката за един блажен миг.
Когато погледнах нагоре, върхът на рога все още беше забит в стената, обграждаща кръга, а сега паяжина от пукнатини се разстилаше, за да разкрие тази част от невидимата стена.
– Не – прошепна Дагон. – Това не е възможно!
Но беше. Грубата сила и многобройните изстрели на магия не бяха направили нито една пукнатина в кръга, но по някакъв начин рогът можеше да го повреди. А ако можеше да се повреди, можеше да падне.
Иън изрита мъртвата Анзу настрани. След това, когато синята му кръв се смеси с алените пръски, които го опръскаха, той се изправи и съсредоточено погледна пукнатината.
– Използвай рога, за да разбиеш кръга! – Изкрещях, а неистовата тръпка на надеждата ми подейства като изстрел на адреналин. – Това не е същото като използването на магия. Тази пукнатина, която направи, спря болката!
– Не! – Изкрещя Дагон, удряйки стените с всички сили. Ерешки се затича към него. Двойната им атака се вряза в мен с ослепителна жестокост, но сред нея усетих друго, по-силно пукане, което за кратко спря болката.
– Работи! – Изкрещях, когато гърлото ми се прочисти от кръвта достатъчно, за да мога да говоря. – Не спирай!
Той не спря. Усещах как всеки удар на юмрука на Иън по тази стена в пукането на костите ми става все по-бавен, а пулверизирането на вътрешностите ми – все по-малко осакатяващо. Скоро долових проблясъци на Иън през кръвта, на която ѝ отне повече време да блокира зрението ми.
Иън беше увил рога около ръката си като чифт медни кокалчета, докато удряше по стената с решителността на прокълнатия. От пода до тавана се виждаха пукнатини, които наподобяваха напукано стъкло. Дагон и Ерешки се бяха прехвърлили да бият срещу моя кръг, вместо срещу този на Иън, а яростта по лицето на Дагон беше балсам за безкрайната ми болка.
Дагон не би бил толкова ядосан, ако Иън не печелеше.
– Не спирай! – Повторих, преди зрението и устата ми отново да се залеят с кръв. Имах чувството, че се давя, но това беше невъзможно. Вампирите не се нуждаеха от дишане, за да оцелеят.
Тогава усетих магията, нечиста и гнила, да пулсира през болката. Дагон и Ерешки бяха спрели да използват физическа сила върху кръга ми. Сега те хвърляха върху него най-мрачната магия. Кръгът реагира с цялата си защитна сила. Скоро дори безмилостните удари на юмрука на Иън не бяха достатъчни, за да му се противопоставят. Не бях удавена, а се бях запътил към смъртта.
– Веритас!
Гласът на Иън проряза теченията, които ме дърпаха под водата. Опитах се да вдигна главата си, но тя беше твърде тежка.
– Отговори ми, Веритас!
Остротата на гласа на Иън не беше нищо в сравнение с детонациите, които избухнаха в мен. Магията на Дагон и Ерешки беше твърде силна. Тялото ми се предаваше. Не знаех колко щети е нанесъл Иън на кръга и дали те ще са достатъчни, а не можех да отворя очи, за да погледна. Нямах сили.
– Ако не отговориш, ще спра да бия този кръг и ще ги оставя да ме убият!
По дяволите, по дяволите. Наистина ли беше прекалено много да поискам той да не бъде убит заради мен отново? Аз поне имах шанс да се върна от мъртвите, след като умра. Иън нямаше, но дали позволяваше на това да го спре да изпълни заплахата си? Разбира се, че не.
– Веритас, говоря сериозно!
Все още не можех да говоря или да виждам, но впрегнах цялата си енергия, за да помръдна един пръст. Това беше средният ми пръст и го забих право нагоре в посоката, от която идваше гласът му.
Отговорът му бе предшестван от груб смях.
– Добре. Почти съм преминал през тази стена, но тя ми отне доста от времето. Когато тя се срути, трябва да си готова, защото Дагон ще те нападне. Чуваш ли? Не можеш да останеш свлечен в локва от собствената си кръв.
Дали си мислеше, че лежа в собствените си пречистени вътрешности, защото това е гореща нова модна тенденция? Ако можех да го отблъсна с двете си ръце, щях да го направя.
– Каквото и да си направила, за да ужасиш Тенох преди всички тези години, трябва да го направиш отново – продължи Иън, шокирайки ме. – Тази част от теб е погребана твърде дълбоко, за да бъде победена от това заклинание. Освен това тя отдавна чака да излезе наяве. Сега трябва да и позволиш.
Лицето на Тенох проблесна в съзнанието ми. Не беше един от спомените, които ценях; този, който най-силно се опитвах да забравя. Ужасът на лицето му, когато се взираше в телата, лежащи до басейните от мрак около мен, и още по-лошо – отвращението в очите му, когато вдигна поглед от тях, за да ме погледне…
– Не – изсъсках аз, толкова ужасена, че успях да проговоря.
– Да – изпъшка той. – Няма да позволя страхът на Тенох да ти коства живота. А мислиш ли, че Дагон ще се спре на теб? Нима искаш да разруша тези стени само за да бъда заклан от онзи натрапник?
С всяка следваща дума той продължаваше да удря по кръга. Усещах го във всеки изблик на облекчение в разбитото си тяло, но сега и аз се притеснявах. Колко ли беше взел от Иън, за да продължи да удря по тази наситена с магия бариера? Дали всичко, което имаше?
Протегнах ръка надолу в себе си и се опипвах, докато не докоснах най-забранените аспекти на другата си половина. Да, тази сила все още беше там, но дали щеше да е достатъчна? Още по-лошо, дали щеше да е прекалено много? Иън беше прав; тази част беше задържана толкова дълго, че нямах представа какво би направила, ако я пусна отново навън.
– Не мога да я контролирам – успях да кажа.
– Не е нужно. – Вик, който съвпадна с бум!, който ме разтърси до основи. – Вярвам ви, на всички вас. Няма да ме нараниш и нищо, което можеш да направиш, никога няма да ме ужаси. Освободи се, Веритас! Всяка частица от теб!
Усещах как пукнатините по стените се разширяват. Скоро те щяха да се срутят и Дагон щеше да се нахвърли върху нас с всичко, което имаше. Нямаше нужда дори да се доближи до Иън, за да го убие. Един изстрел в сърцето със сребърен куршум щеше да е достатъчен, а Иън беше оставил автоматични оръжия, пълни със сребърни патрони, в дъното на кръга си.
Ерешки може да е изчерпана магически и физически от участието си в заклинанията на Дагон, но би могла да свали Иън с едно от тези оръжия, а ако Иън е в толкова лошо състояние, колкото предполагаше, може и да не е в състояние да я спре.
Но дали призоваването на най-тъмната част от силата ми ще бъде по-лошо? Тенох дотолкова вярваше в това, че беше създал не един, а двама убийци, които да ме ликвидират, ако я проявя отново. Другата ми природа не беше наранила Иън преди, но ако пуснех най-лошото от нея навън, щеше ли да се спре на убийството на Дагон? Или щеше да убие и Иън?
Тя не уби Тенох.
Мисълта ме изпепели, носейки поредния изблик на надежда. Когато преди толкова време бях пуснала на свобода най-тъмния аспект на силата си, бях убила само вампирите, които ме бяха отвлекли. Но не и бащата, когото обичах. В разгара на всичко, от което Теноч се страхуваше до смъртния си одър, аз все още го защитавах.
Означаваше ли това, че Иън е бил прав? Дали силата ми беше толкова зла, колкото аз ѝ позволявах да бъде?
– Веритас, сега! – Изкрещя Иън.
Как можех да избирам между повече от четири хиляди години обуславяне на Тенох и твърдението на Иън, че е сгрешил в този момент? Но това, че не избирах, си беше избор. Стените се сгромолясаха. На кого да вярвам? На бащата, който ме познаваше през по-голямата част от живота ми? Или на мъжа, когото обичах, но познавах само от няколко месеца?
По дяволите, защо трябваше да избирам между тях двамата? Нима нямах контрол над себе си, дори над най-страшните си части? Дори демоните имаха свободна воля! Защо аз да съм по-различна?
Баща ми беше избрал да се „отклони там, където е забранено“, като оплоди майката на Ашаел, а по-късно и моята. Беше избрал и да изгуби поста си на пазач на портата към подземния свят, за да върне Иън, след като аз го помолих за това. Ако най-страховитото извънземно същество, което бях срещала, можеше да избира въпреки наклонностите на природата си, значи и аз мога!
И избрах да не позволя на Иън да бъде наранен от Дагон или Ерешки, когато имах силата да ги спра. Без значение каква ужасяваща форма щеше да приеме тази сила или какво щеше да ми се наложи да направя, за да я проявя, защото тогава природата ми нямаше два аспекта. Имаше само един.
– Иън – изревах аз. – Когато се освободиш, вземи Ерешки и се отдалечи от мен, колкото позволява пентаграмата.
– По дяволите, какво казваш? – Изсумтя той, но тогава усетих звучно бум! което надви дори болката. Беше пробил стената. Яростният вой на Дагон го потвърди.
– Това, което ще направя, може да погълне всичко в непосредствена близост до него! – Казах, а падащата стена ми даде сили да изкрещя. – Не можеш да бъдеш близо до нея, така че вземи Ерешки и тръгвай!
След това посегнах надолу, опипвайки клетката, в която се намираше другата ми половина. Но този път не просто отворих вратата или я измъкнах от нея. Вече нямаше частични мерки.
Разбих клетката напълно.