***
Закуската ми се състоеше от филийка препечен хляб и кафе, което изпих в движение. Бях прекарала достатъчно време под душа, за да ме вкара във времето за закуска на Братството, а днес нямах никакъв интерес да бъда около Райдър повече от необходимото. Очите му ме бяха проследили, когато излязох от кафенето, след като си взех храната, но аз го игнорирах.
Но докато отивах към часовете по отвари, трябваше да се примиря, че ще прекарам един час в неговата компания.
За да направя агонията си възможно най-кратка, висях в библиотеката „Ригел“ и работех върху астрологична карта, докато звънецът не обяви началото на часа. Леон винаги закъсняваше и професор Титан никога не му се караше за това, така че се надявах да прояви снизходителност и към мен.
Звукът от смях достигна до мен, докато прибирах учебниците си, и вдигнах поглед, за да видя Харви Блум и неговото стадо „Пегас“ да се шегуват в далечния ъгъл на огромната стая. Стиснах устни, чудейки се дали има някакъв шанс все още да успея да получа информация от него за брат ми и Килблейз, с който двамата се занимаваха, но щом той се огледа и привлече вниманието ми, получих отговора си.
Харви открито ми се намръщи, давайки ми да разбера, че не е забравил факта, че съм се опитала да изтръгна от него информация за Килблейз и кой го е доставял. Ако исках нещо повече от него, щеше да ми се наложи да го взема със сила и бях почти сигурна, че това щеше да предупреди производителя за интереса ми. Не си заслужаваше да рискувам. Освен това след това взаимодействие вече имах причина да подозирам Райдър, така че вероятно трябваше да насоча този клон от разследването си към него.
Отместих вниманието си от Харви Блум и тръгнах да излизам от библиотеката, преди да се окаже, че съм закъсняла толкова много, че наистина да си навлека неприятности заради това.
Вървях към класната стая, като бързах, тъй като започна да вали, докато пресичах двора на „Акрукс“, а след това отново забавих темпото си, когато влязох в залите „Алтаир“.
Скоро отворих вратата на лабораторията по отвари и огледах помещението. Гейбриъл не беше на обичайното си място в задната част на стаята, което не му приличаше. Този човек не закъсняваше и със сигурност никога не пропускаше часовете. Чудех се дали изобщо ще се появи, или съм го стреснала твърде ефективно. Идеята за това ми носеше мрачно удовлетворение.
Синди Лу ме забеляза, когато влязох, и бързо сведе поглед към бюрото си, потъвайки на стола си, докато бузите ѝ се обагряха в цвят. Стиснах устни, чудейки се дали кавгата ни щеше да е краят на враждебността между нас. Защото наистина нямах никакво намерение или интерес да поддържам тази нелепа вражда. Просто се надявах, че нейното унижение и поражение на партито ще бъдат достатъчни, за да я прекратят. Но докато се отдалечавах от нея, тези надежди бяха попарени, тъй като засиленият ми слух долови думите, които тя прошепна на приятелката си Амира.
– Тази вампирска кучка ще си получи заслуженото.
Почти се обърнах и я предизвиках отново, но просто не можех да се занимавам с глупавата ѝ драма. Тя можеше да си говори каквото си иска. Ако реши отново да се нахвърли върху мен, с удоволствие ще я накарам да се нарече Синди Пу за втори път пред цялото училище.
– Здравей, Елис?
Обърнах се при звука на името си и открих Юджийн Дипър, който ме гледаше втренчено от бюрото си в началото на класа. Бялата му руса коса се беше вдигнала във всякакви безумни посоки, а очите му бяха широко отворени, сякаш се беше шокирал от това, че ме заговори.
– Да? – Попитах, като се приближих малко. Досега не бях имала много работа с него, така че не бях сигурна какво може да иска от мен.
– Просто исках да кажа, че… бяхте наистина впечатляваща на танците. Начинът, по който се бориш срещу Синди Лу… просто те поздравявам, предполагам. – Лицето му се изчервяваше с всяка секунда и аз повдигнах вежда в очакване на удара.
– Какво, не коментираш, че имам навика да вземам наркотици? – Попитах, когато той не каза нищо друго. – Или обвинения, че съм си загубила ума? – Шепотът из залата и по двете теми беше достатъчно силен, за да мога да го доловя дори без засиления си слух. А и бях видяла немалко публикации във FaeBook по темата. Аз бях психопатката с навика да взема наркотици, заради която кралете на училището се бореха за нея. Предполагах, че това не е най-лошата репутация на света, но поне бих искала да се откажа от етикета на наркоман.
Юджийн поклати силно глава, а аз избухнах в смях.
– Добре тогава. Благодаря за комплимента, предполагам. – Отвърнах се от него и погледът ми падна върху обичайното ми бюро, където Райдър вече седеше на стола си.
На бюрото пред него беше седнало момиче, което прокарваше пръст през дългата си тъмна коса и се навеждаше напред, за да му прошепне нещо.
Отвърнах поглед от тях, като държах погледа си върху собственото си място, докато се приближавах, но не можех да помогна на вътрешната си любопитна кучка да не напряга уши, за да долови какво казва тя.
– Можеш да ме имаш, както си поискаш – мърмореше тя. – Обичам да е грубо, Райдър.
Прехапах езика си толкова силно, че кръвта се разля в устата ми. Защо изобщо ми пукаше за това с кого се чука? Но изгарящият гняв, който ме облизваше по гръбнака, ми подсказваше, че абсолютно не ми пука, а следващите му думи ме тласнаха право към ярост.
– Грубост – дори не може да се обясни, когато става дума за мен – каза Райдър. – Но скоро ще разберем дали можеш да го понесеш.
– Ще го приема по всеки начин, по който искаш да ми го дадеш – отвърна тя убедено.
Пуснах чантата си на бюрото с трясък и момичето ме огледа изненадано, а погледът ѝ потъмня.
– Искаш ли да си махнеш задника от бюрото ми, или ще те избутам от него? – Попитах сладко, като и мигах с мигли, сякаш бях супер невинна, макар да бях сигурна, че тя може да разбере, че обмислям да ударя перфектно гримираното и лице. Видеоклипът, в който Синди Лу беше пребита от мен, беше станал популярен и тези дни в коридорите се забелязваше промяна, когато минавах по тях. Ако имаше нещо хубаво, което да е произлязло от тази нощ, то трябваше да е това. Но очевидно това момиче все още не беше разбрало за това.
– Една минута – каза тя пренебрежително, а погледът ѝ се върна към Райдър, сякаш не бях заплаха.
Грешка.
Щракнах с пръсти към нея и я ударих с достатъчно въздух, за да я съборя от масата, макар и не достатъчно, за да го нарека тотална атака.
Тя изръмжа срещу мен, разкривайки природата си на върколак, тъй като очите ѝ блеснаха сребристо за момент, но се беше приземила на крака, така че не беше като да може да твърди, че съм направила нещо толкова лошо.
Спуснах се на мястото си и се облегнах назад, сякаш не ми пукаше за нищо на света, като насочих вниманието си към предната част на стаята, където професор Титан все още не бързаше прелиствайки големия учебник пред себе си.
Момичето ми изръмжа, но аз не и дадох нито поглед, нито повече внимание.
– Ще те намеря, когато поискам – каза и Райдър, за да я усвободи.
– Ще те чакам – обеща тя, преди да се отдалечи.
Тишината се настани между нас, гъста от всички неща, които не бихме си казали, и аз извадих парче дъвка от джоба си, пъхайки го между устните си, просто за да имам върху какво да се съсредоточа.
Райдър се премести на стола си, а коляното му се допря до бедрото ми. През мен премина малък енергиен шок, но отказах да се отдалеча.
Чувствах как се мръщи към мен, но очите ми бяха заети да проследяват останалите ни съученици и отказвах да ги оставя да се отклонят към него.
Той отново се премести, кракът му се притисна по-силно към моя и аз изпуснах балон с дъвката си, като го оставих да изпука силно и се усмихнах вътрешно, когато усетих как през него преминава вълна от напрежение.
Дръпнах яката на ризата си, само за да има какво да правят пръстите ми, като отпуснах едно от копчетата твърде близо до врата ми. Сърцето на Райдър заби малко по-силно и той също се обърна, за да погледне право напред. Протегна ръката си върху масата, като я прокара до половината на бюрото, така че определено беше от моята страна. Той барабанеше с пръсти в дървения плот на масата, като при това болка танцуваше по кокалчетата му.
– Бинг бонг! – Гласът на директор Грейшайн се чу по говоритела и аз се облегнах назад на стола си, като кръстосах крака, така че вече не докосвах напрегналия се вазилиск до мен. – Какво става вкъщи, момчета и момичета? Надявам се, че всички се чувствате джазово въпреки мразовития ден! Само едно малко напомняне тази сутрин, че учителската стая е забранена зона. Всички оценяваме една-две весели шеги, но правим изключение от грифона, който се изхвърли на шезлонга ни, и се наложи да наложим доста сериозен график за задържане след тази случка. Така че се надяваме останалите готини котки да си вземат поука от този пример и да не навлизат в учителската територия. От друга страна, успяхме да си намерим нов доставчик на шоколадови сладкиши и всяка сутрин в кафенето ще има достатъчно количество за вашите нужди.
Данте се разсмя и аз се обърнах към него с изненада. Той ми намигна, сякаш се шегувахме заедно, а аз се намръщих объркано, преди да се обърна обратно към предната част на класа.
– Това е всичко за сега, банда, ще ви настигна на финала! – Съобщението прекъсна и аз извъртях очи към странния опит на нашия директор да бъде готин. Почти не го виждах из кампуса. Появяваше се само по време на събрания или се промъкваше по коридорите от време на време като някакъв странен призрак, който е „долу с децата“. А след единствената ни среща, на която ме нарече наркоман и лъжец, така или иначе не бързах да го виждам повече.
– Добре, клас – извика гръмко професор Титан, за да привлече вниманието ни. – Днешното предизвикателство ще бъде приготвянето на просветляваща напитка. Инструкциите са на вашия атлас, моля, съберете всичко, което ви е необходимо, от шкафа за запаси и започнете да варите, ще дойда да проверя напредъка ви, след като сте готови.
Столовете заскърцаха около нас, докато учениците се изправяха на крака, и аз също станах, като исках да се отдалеча от Райдър. Това не се получи, тъй като той тръгна след мен, а аз стиснах зъби и го игнорирах.
Взех един казан от шкафа и Райдър започна да хвърля съставки в него, без да си прави труда да ме заговори. Щом свърши, се обърнах и се върнах към бюрото ни, но преди да стигна дотам, ме пресрещна Леон, който току-що беше пристигнал с почти десет минути закъснение.
– Здравей, малко чудовище – каза той с усмивка, докато прокарваше ръка през дългата си руса коса.
– Здравей, Лео – отвърнах с усмивка.
Райдър изтръгна котлето от ръцете ми, докато се бавех, и се обърна към бюрото ни.
– Събудих се и теб те нямаше – каза Леон с въздишка. – Надявах се да те събудя с изненада.
Отворих уста, за да отговоря, точно когато звукът от удара на казан в плочките се разнесе из стаята. Обърнах се и видях Райдър да ръмжи срещу нас двамата, а погледът му беше твърд от ярост.
– Ти подиграваш ли ми сега? – Избухна той. – Ти и той?
Извъртях очи и хвърлих въздушна магия върху бъркотията, която той беше направил на пода, събрах всички съставки и ги сложих обратно в казана.
– Да, изглежда, че е решила да си избере мъж, който е по-подходящ да се наслаждава на живота. Гадно е да ти е гадно, брато – пошегува се Леон, докато се отдалечаваше от нас двамата с небрежно темпо.
Райдър направи крачка, сякаш се канеше да го последва, и аз се наместих на пътя му.
– Какво значение има за теб какво правя? – Попитах го. – На теб не ти пука за мен. Нали?
– Твърде дяволски правилно – изръмжа Райдър.
– Тогава нямаме проблем – изсумтях аз, преди да грабна котлето и да се върна на бюрото ни.
Райдър ме последва и аз си поех дъх, докато се потапях на стола си.
Той падна на мястото си и сгъна гневно ръце, докато аз се опитвах да подредя бъркотията от съставките ни, които се бяха разбъркали в казана.
Няколко от по-големите неща бяха лесни за отделяне, но проклех под носа си, когато намерих смачкана смокиня. Бурканчето с борова есенция капеше по клончето глог. В инструкциите изрично се казваше, че трябва да ги държим отделно до последната стъпка, така че тръгнах да донеса нови за нас, докато Райдър продължаваше да се мръщи на нищо.
Докато се върна на масата, той беше в абсолютно същото положение.
– Просто не разбирам защо се бориш толкова упорито срещу това, което имахме, а нямаш проблем да скочиш в леглото с тази шибана матата хакуна – изръмжа Райдър, докато се спусках на мястото си.
Изкривих вежди към него.
– По дяволите, Райдър, ти наистина обичаш „Цар Лъв“, нали? – Исмях се.
– Майната му. И отговори на въпроса ми.
– Не чух въпрос сред обидите ти за „Дисни“ – отвърнах аз.
– Защо той? – Поиска той, като гласът му се пречупи от гневен в нещо, което звучеше много по-сурово на последната дума и аз го погледнах по-внимателно, преди да отговоря.
– Леон ме харесва точно такава, каквато съм – отвърнах бавно. – Той не иска да ме поставя в клетка, да ме променя или да ме обвързва с някакъв начин на живот, който не желая.
– Този начин на живот е всичко, което съм.
– Не вярвам в това. Но ако е вярно, тогава ми е жал за теб – издишах.
– Така е в бандите. И не бива да губиш и секунда, за да ме съжаляваш заради това. Твоят скъпоценен Инферно е същият като мен и също не би избрал различен живот. – Той ме погледна през рамо и аз проследих погледа му точно когато Данте мина покрай бюрото на Леон и хвърли нещо в казана му. Половин секунда по-късно се чу силен взрив и навсякъде се разнесе син дим.
– Стой! Идвам! – Извика Титан отвъд смога, докато Данте ревеше от смях на синьото лице на Леон.
Всички от Вълчата глутница на Данте започнаха да вият възбудено, като за момент стаята се изпълни с техния звук, докато във въздуха се разнасяше електричество. Леон също започна да се смее и аз не можех да не се усмихна.
– Грешиш – отвърнах аз, обръщайки се обратно към Райдър. – Данте има радост и любов в живота си. Неговата банда е неговото семейство, а вашите са просто войници.
Видението ме блъсна толкова силно, че едва регистрирах какво се случва, докато не се случи. Намирах се в студена алея, а Райдър стоеше над мен, с кървав нож в ръка, докато аз кървях от раните по целия си гръден кош. Болката от това беше толкова истинска, че за момент не можах да дишам, заслепена от агонията, която той си представяше за мен. Той ме вдигна за врата и ме блъсна в една тухлена стена толкова силно, че главата ми звънна от удара.
– Никога повече не обиждай бандата ми – изсъска той. – И ако някога прецакаш Инферно, сам ще те убия, бавно.
Болката във видението се разпали, докато не въздъхнах и той не ме освободи от него.
Задните части на очите ми се прободоха от неочаквани сълзи, докато той ме гледаше така, сякаш ме мразеше, и аз се изправих на крака с разтуптяно сърце в гърдите.
– Майната ти, Райдър – изръмжах аз. – Край с това.
Отвърнах се от него и улових погледа на професор Титан, точно когато той приключваше с разчистването на синия дим, и успях да му махна с ръка.
– Как върви отварата? – Попита той, когато стигна до нас, като се наведе нетърпеливо напред и после се намръщи, когато разбра, че дори не сме започнали.
– Искам нов партньор в лабораторията – казах аз, без да се притеснявам от нищо друго.
– О… – Титан погледна между мен и Райдър, сякаш не беше сигурен какво да каже. – Ами казах да няма промени преди края на срока…
– Искам нов партньор или изобщо напускам този клас – казах твърдо. – Омръзна ми да злоупотребява със силите си на вазилиск и да се държи като задник като цяло. Това не е продуктивна учебна среда.
– Тя може да се свърже с мен, сър! – Обади се Леон развълнувано, очевидно подслушвайки.
Титан отново се поколеба, като притеснено събра ръцете си, докато поглеждаше към Райдър, сякаш преценяваше какво мисли за това. Не погледнах в неговата посока, защото не исках да гледам шибаното му лице и да призная факта, че това, което току-що беше направил, всъщност ме беше наранило. Но той знаеше, че е така. Беше го почувствал. Само се надявах, че я е приел за физическа болка, която беше симулирал с илюзията си, а не за емоционалния пламък, който бях почувствала в отговор на заплахата му.
Професор Титан прочисти гърлото си и накрая кимна.
– Тогава можете да се размените с мис Пиърс – каза той. – Аз просто ще отида и ще я информирам.
Титан се отдалечи, а аз започнах да натъпквам нещата си обратно в чантата. Райдър се мръщеше към мен, сякаш не можеше да разбере какво се е случило току-що, но на мен не ми пукаше. Бях приключила с неговите глупости. Толкова много.
Райдър сграбчи китката ми, докато правех крачка встрани, а пръстите му се впиваха в плътта ми.
– Наистина ли си тръгваш? – Попита той намръщено.
– Това е, което искаш, нали? – Попитах ледено.
Той се задържа твърде дълго, някаква емоция премина през очите му за половин секунда, преди да я потъпче, стискайки челюстта си, докато измъкваше ръката ми от хватката си, сякаш го изгаряше.
– Твърде дяволски правилно – изръмжа той.
– Радвам се, че мога да те направя щастлив – отвърнах, преди да се отдалеча от него, без да го погледна назад.
Професор Титан ме насочваше към Леон на бюрото му, докато Минди, която беше там, се приближаваше към Райдър, изглеждайки повече от ужасена. Съжалявах за нея, но просто не можех да седя с него нито секунда повече.
– Майната му! – Възкликна Леон, когато се приближих до него, а яростното му хъркане се откъсна от устните му и ме спря по средата на крачката.
– Какво става? – Попитах объркано.
Той примигна рязко и вдигна среден пръст към Райдър над рамото ми.
– Твоят стар партньор от лабораторията току-що ми изпрати илюзия, на която ме бие до смърт с камък – обясни той. – Предполагам, че изпитва ревност.
Райдър изсъска зад гърба ми и аз се обърнах, за да го погледна, докато се спусках на новия си стол до Леон. След това Райдър ме хвана в хипнозата си, но аз хванах контрола над версията на себе си във видението, преди да успее да направи каквото е планирал за мен.
– Това е забавен начин да докажеш, че не искаш да имаш нищо общо с мен – изръмжах аз.
– Просто се уверявам, че няма да се върнеш – изръмжа Райдър в отговор.
– Няма никакъв шанс за това – отвърнах студено.
Райдър ме погледна за дълга секунда, преди да прекъсне илюзията, и остра болка се премести в червата ми.
Обърнах се към Леон, когато той ми се усмихна, а лицето му все още беше посиняло от шегата на Данте.
– Просто не можеш да се държиш настрана от мен, нали, малко чудовище – закани се той.
– Не бях аз тази, която подскачаше нагоре-надолу на стола си и молеше да бъде в двойка с теб – напомних му аз.
Леон се засмя, докато му се подигравах, и се наведе напред, сякаш щеше да ме целуне.
В последната секунда обърнах бузата си към него и той изстена, докато притискаше устните си към кожата ми, а наболата му брада се отъркваше по най-добрия начин по плътта ми.
– Да не би все още да си играеш на труднодостъпна? – Попита той. – Защото си мислех, че вече си мое момиче?
– Откъде ти хрумна такава глупава идея? – Подиграх се.
– Защото ти… ние… – Очите му се замъглиха от объркване за миг, докато ме гледаше, и аз се смилих над него, като поставих ръка на бедрото му под масата.
– Ако искаш да ме задържиш, Леон, не се опитвай да ме поставиш в клетка. Само ще избягам. – Отдръпнах ръката си и той изпусна дълъг дъх, като се отпусна в стола си.
– Ти си трудна работа, знаеш ли това? – Закани се той.
– Твърде много работа за един-единствен човек – съгласих се аз и му намигнах, докато надувах балон с дъвката си.
Леон изсумтя, но и той се усмихна наполовина.
– Може би тогава имам нужда от помощ – подигра се той и усмивката ми се разрасна.
– Да, може би имаш.
Назад към част 10 Напред към част 12