* * *
На практика се втурнах в кабинета на старата дама, взех чашата с любимия ѝ бърбън от мисис Макстън, която се готвеше да се освободи от напрежението, сложих я на масата и все така без да кажа нито дума, повлякох икономката след себе си към входа за прислугата. Мисис Макстън, вероятно впечатлена от степента на емоция по лицето ми, не възрази ни най-малко, дори ме изпревари и първа протегна ръка, за да отвори вратата. Но не тя, а професор Наруа отвори незабележимата врата. Зад него в мрака се виждаше цялата дисидентска компания – задъханата Бетси, мистър Уолън, който нервно си оправяше палтото, мистър Онър, който държеше секач, и мистър Илър, който каза:
– Лорд Арнел остави императора да довърши играта си на покер и напусна имението. Само че не отиде далеч, мис Вайърти, остави коня си в подножието на хълма и се втурна като мълния нагоре по планината. Нещо се случва, мис Вайърти. Той не просто беше ядосан, той беше бесен, той плашеше конете надалеч. А това са коне на дракони и на трансформиращи, които, както знаете, не е лесно да се изплашат.
О, да, знаех това.
И обърнах уплашен поглед към професор Наруа. Бойният маг мълчаливо отдръпна лулата си, щипката магопия беше нищожна, но щом професорът издиша дима… видях почти същата картина, която бях видяла преди.
Виещ вятър, който отвяваше снега от дърветата и скалите, и един мъж, който стоеше на планината над покрива на имението и сякаш гледаше право в мен. Леденият вятър разрошваше черната му коса и тънката материя на снежнобялата му риза – лорд Арнел не носеше топли дрехи.
И емоциите – усещах ги да витаят във въздуха: гняв, ярост, бяс, свирепост и онази ужасна решителност в най-критичния ѝ етап, онази решителност, която те кара да предприемаш необмислени стъпки и действия, отрязвайки възможността да се отклониш от избрания път.
– Гледаш на грешното място. – изведнъж каза магът – Не Арнел, Анабел, погледни какво прави той!
Погледнах объркано мистър Наруа, а после погледнах какво се случва. А това, което се случваше, беше невероятно – първо третото ниво на мазето проблесна с призрачно синьо сияние, после второто, после нивото на избата, после приземният етаж на сградата…
– О, боже мой, това е последователно сканиране на имението! – изтръгна се уплашена въздишка.
Но нямаше време за уплаха, Арнел изцяло сканираше не само пространството, но и хората, и драконите, и трансформиращите. Всички! Всички, които бяха тук. И от това можеше да се предположи, че сканирането на приземния етаж на имението щеше да му отнеме известно време, както и сканирането на първия етаж, където всички бяхме в този момент.
– Библиотеката? – обърнах се към Бетси.
Ако някой от нас знаеше къде се намира библиотеката в имението Арнел, това беше моята прислужница. И Бетси не ме подведе. С кимване тя се обърна и забърза по тесния коридор, а ние я последвахме, без да реагираме на възклицанието на мисис МакАвърт:
– Къде отивате?
Уви, нямахме време да отговорим.
* * *
Слава богу, не тичахме много дълго, защото този ден се бяхме наситили на тичане. В самата библиотека нямаше служебен вход, но мистър Онър излизе навън, а той беше в добри отношения с трансформиращите и те учтиво обърнаха двете млади дами и няколко слуги, за да разчистят пътя, така че се добрахме до главния коридор без забавяне.
Библиотеката в имението Арнел беше впечатляваща, както и всичко в имението. Трансформиращите затвориха вратите зад нас и застанаха на стража, като ни дадоха картбланш да разгледаме пространството. Беше срамно, но за пръв път в библиотеката не разглеждах книги.
– Лейди Арнел каза: „Четвърта камина. Действаща. Четвъртата тухла от основата на колоната вдясно. Четири натискания. И заклинание за истинска форма. “ – информирах домашните си.
– Вярвате ли ѝ? – попита професор Наруа, бързайки към четвъртата камина.
– Разбира се, че не! – възклицанието излезе от собствената ми уста и беше вярно – Трябва да действаме предпазливо.
– Изключително внимателно. – съгласи се бойният маг.
И най-напред потуши пламъците. На второ място хвърли на мисис Макстън една глинена бутилка, която икономката веднага ми подаде. Беше греяно вино. Разбрах го още щом докоснах топлите стени на съда, а и беше силно греяно вино, както стана ясно, когато отвинтих капака – от самата миризма на алкохол ми стана лошо.
– Пийте, мис Вайърти, това е голяма доза, сигурен съм, но е препоръчително да премахна заклинанието от вас преди настъпването на нощта. – каза мистър Наруа, като отброи тухлите.
– Защо? – попитах, като се подчиних и отпих първата глътка.
Безпрекословното послушание явно не беше необходимо, първата глътка ме накара да се изкашлям, в очите ми се появиха сълзи и нямах желание да пия повече.
– По простата причина, мис Вайърти, – обърна се Наруа и ме погледна мрачно – че днес успяхте да говорите свободно за смъртта на лейди Елизабет Карио-Енсан, без да използвате уклончив език. Не сте обърнали внимание на това поради неопитността си, но нека ви напомня, че преди това бяхте под печат, под забрана за разпространение на информация за случилото се. А днес преодоляхте тази забрана, без дори да я забележите. Разбирате ли какво имам предвид?
– Не. – трябваше да призная аз.
Наруа въздъхна тежко и се обърна към камината:
– Вие знаете също толкова добре, колкото и аз, че като сте получили пълен достъп до аурата на лорд Давернети, сте му дали частично достъп до вашата, иначе защо мислите, че той е успял да остане до вас толкова дълго време.
– Питие с джинджифил и мента? – предложи мисис Макстън.
– Да, той е подвел дори вас. – каза професорът с насмешка – Мисис Макстън, не очаквах това от вас, вие сте опитна жена и сте живели с дракон толкова години!
– Ще ви убия! – възкликна гневно мисис Макстън.
– С ценния ви порцеланов сервиз? – прекъсна я мистър Наруа.
– Професоре! – бях възмутена.
Но единствените възмутени хора бяхме аз и моята икономка. Бетси си бъркаше в престилката, мистър Онър мрачно гледаше острието на секача си, мистър Илнър извади пистолета си от кобура, а мистър Уолън отиде до свещника и се върна с една свещ, която запали веднага щом се приближи до камината.
– Мис Вайърти, пийте. – каза професор Наруа и кимна в знак на благодарност на камериера – Независимо от всичко, основната ни задача тази вечер е да развалим заклинанието на лорд Давернети. То трябва да бъде премахнато преди полунощ, в противен случай се стра….
Професор Наруа не довърши.
Не беше нужно. Отпих втора глътка с обречената решителност, която ме владееше в момента. Бойният маг беше прав – Давернети ме беше заблудил. Многократно или… вече дори не знам кой път. А и той беше превъзходен, наистина превъзходен актьор – толкова филигранен в ролята си, драконът, който е само на джинджифилово-минтрова напитка от моето табуиращо „Уйоларе ет франгере морсу“, но който… Заклинанието, като всяко магическо заклинание с кумулативен ефект, щеше да е два пъти по-силно до полунощ. Знаех това, но не му обръщах особено внимание. Бях успяла да се противопоставя на старшия следовател два пъти, веднъж, като насочих илюзорната магия срещу него, втори път, като го наградих с „Уиоларе ет франгере морсу“, и не бях възприела увеличената сила на заклинанието като заплаха – о, Боже, дори нямах време да мисля за това през този безкраен, ужасяващ, плашещ, чудовищен ден.
И трябва да отдам дължимото на професор Наруа – той видя това, на което аз не бях обърнала внимание, видя го и направи правилните изводи. И то навреме. Отпих трета глътка греяно вино, изгарящо от подправки и алкохол, чувствах се леко замаяна и се опитвах да съсредоточа вниманието си върху начина, по който мистър Уолън и професор Наруа отваряха тайния проход.
Първият държеше свещ до камината и ако се съдеше по пламъка, в нея все още имаше течение, а вторият за трети път изричаше заклинанието за истинската форма. Само че не разбрах веднага, че професорът имаше южняшки акцент и във фразата „Квод вера имаго“ той произнасяше думата „вера“ като „вира“, а не като „вера“.
– Професоре, вашият акцент.. – нямаше време за деликатност и такт, но се опитах да посоча грешката възможно най-коректно.
– Ах, дявол да го вземе! Извинявам се, забравих.
Всички се спогледахме: аз, Бетси, мисис Макстън, мистър Илнър и мистър Онър, но не казахме нито дума. Тъй като на всички ни беше ясно, че професорът не е забравил, професорът се притесни. И притеснението му беше значително, повече от значително.
Четири кликвания върху тухлата, последвани от изявление, този път абсолютно вярно:
– Квод вера имаго!
И пламъкът на свещта, държана от мистър Уолън, угасна мигновено – в камината вече нямаше течение и така проходът беше отворен.
– Анабел: „Мутатис!“ – нареди мистър Наруа.
– Сигурен ли сте? – вече бях замаяна, но умът ми все още беше ясен – Това заклинание ще ни скрие за известно време, но не повече. А и не съм сигурна, че ще е безопасно в тайния проход, който отворихме. Много по-ефективно би било да използваме заклинанието „Метаморф“.
– По-ефективно – съгласи се магьосникът – и по-безопасно, но в такъв случай ще трябва да останеш тук и да задържиш заклинанието, докато преминем опасната зона, а такава има, сигурен съм в това също като теб, но….
Но нямахме време да спорим, а и аз не бих изложила семейството си на риск.
– „Метаморф“! – казах, обгръщайки всички с призрачна мрежа.
Наруа поклати укорително глава, но вече беше късно да възрази.
Бойният маг влезе в отворения и напълно невидим от самата библиотека проход, потуши все още тлеещите въглени с махване на ръка и протегна ръка на мисис Макстън. Икономката, въпреки несъгласието и заплахите си, много плахо постави ръка в дланта на професора, малко смутена, но само за миг, а може би това беше само моето въображение… Наистина, човек не може да не си представя неща под алкохолните изпарения.
Все пак трябваше да призная, че професор Наруа постъпи правилно, като поведе мисис Макстън след себе си, и затова, когато от недрата на камината плъзна висящата брадва, явно предназначена да осакати до смърт втория човек, който влезе в тайния проход, той реагира достатъчно бързо, за да спре смъртта. И също така имаше смелостта и честта да признае:
– Мис Вайърти, бяхте права.
Вярно? Аз? В този момент, дори докато отпивах от преалкохолизираното греяно вино, се опитвах да си спомня защо все още сме в това проклето имение! И в града! И защо, по дяволите, изобщо дойдохме тук?!
Беше много правилно да се използва именно заклинанието „Метаморф“, защото, за разлика от „Мутатис“, то имаше не само визуален, но и физически ефект, като приспособяваше тялото на човека към околната среда, така че там, където острието докосваше рамото на мисис Макстън, стомана се удряше в стомана. За щастие, острието успя само да се докосне, прихванато от бойния маг, но като цяло, когато всичко това свърши, с удоволствие ще се присъединя към редиците на заговорниците. Или не, като се има предвид нивото на местните заговорници, ще е по-добре изобщо да нямам нищо общо с тях, така че ще стана основател на собствено тайно общество под лозунга „Смърт на драконите!“ Това обаче би било твърде радикално, така че предполагам, че ще започнем с: „Пуснете ни, моля, не искаме да живеем във вашия конспиративен град. И полицията ви също не ни харесва!“
Междувременно, докато аз си мечтаех за бъдещето, мистър Илнър придружи Бетси, мистър Уолън го последва, напрегнат и готов за всякаква атака, а мистър Онър се изправи, ясно показвайки, че дамите трябва да тръгнат първи.
– Не мога, – казах почти виновно – заклинанието се държи върху мен, докато съм тук. То ще бъде прихванато от професор Наруа от другия край.
– Мис Вайърти, няма да ви оставя сама. – побърза да заяви позицията си нашият бивш пиратски готвач.
– Ще се наложи, – свих рамене – професор Наруа е боен маг, специалността му е бойна магия, а „Метаморф“ е защитно заклинание и ако успея да го запазя за всички вас, професор Наруа ще може да ме покрие сам. Побързайте, мистър Онър, моля.
Но готвачът остана, стиснал секирата си.
– Какво може да ми се случи?! – възкликнах аз – Мистър Онър, двама трансформиращи пазят вратата. Побързайте. Трансформиращите ще издържат няколко минути, както и вратата, така че няма за какво да се притеснявате.
Готвачът кимна и изчезна в тайния проход.