***
А аз…
Сгреших.
Не разполагах с няколко минути. И не разполагах с помощта на трансформиращите, които стояха на стража пред вратата. И какво да кажа, вратите също не помогнаха!
Защото драконът, който нахлу в библиотеката, издуха прозорците!
И двата прозореца.
И стената между тях.
Но това едва ли ме е уплашило ни най-малко. Всъщност мисловните процеси понякога не се подчиняват на логиката толкова, колкото и чувствата, и докато стоях до камината, все още контролирайки заклинанието „Метаморф“, не се уплаших, не трепнах, не отстъпих.
Възхитих се.
Красотата и силата на дракона. Силата му, с която толкова лесно пробиваше стените на семейното имение. Неговата ярост, непонятно съчетана с грижа – защото до мен не достигна нито едно парченце счупено стъкло или тухлена зидария. И самообладанието му – драконът беше влязъл в библиотеката, но лорд Арнел беше стъпил на пода на няколко крачки от мен.
И това беше красиво.
Чудесно, непостижимо, магическо, грандиозно.
Толкова пъти бях ставала свидетелка на обръщането на трансформиращите, както на оригиналното, така и на обратното, но при трансформиращите беше различно: болката от обръщането, болката от напускането на състоянието „звяр“, пращенето на ставите, които променят положението си, хриповете на трансформирания ларинкс, хрущенето на костите – това беше съвсем физиологичен процес, не се възприемаше като нещо магическо и възхитително.
Но превръщането в дракон…
Живеех с професор Стантън от шест години и си мислех, че знам всичко за драконите, но никога не се бях замисляла дори колко са красиви.
И аз гледах бледото, замръзнало, мраморно лице на лорд Арнел, блестящите му, предпазливи, опасно присвити свирепи очи и с нарастващо удивление наблюдавах какво се случва зад лорда на Уестърнадан. А там, като мозайка, камъните, тухлите и стъклените парчета се връщаха на мястото си. И бяха споени здраво, сякаш рамките на прозорците не бяха изгубили целостта си и стените не се бяха счупили. Счупените шкафове и рафтове се върнаха в първоначалното си състояние….
– Това е неразбираемо. – издишах, наблюдавайки целия процес.
И наистина беше трудно да се разбере какво се случва. Професор Стантън можеше да сглоби отново разбита ваза, както и аз. Това беше действие, което изискваше концентрация, отлично владеене на дарбата и време. Аксиома на магическия свят беше, че всяко възстановително заклинание изисква контрол и време, но точно сега, точно пред очите ми, тази аксиома беше потъпкана, без да се погледне.
– Знаете ли, трябва да призная, че се плаша от обхвата на способностите ви. – казах аз, наблюдавайки как последните парчета се стопяват в дебелите стъкла на прозореца.
Драконът се обърна, хвърли мимолетен поглед към произведението на ръцете си и след това се обърна обратно към мен. Тъмните му очи пламтяха, но това не беше логичният огън на расата – дълбоко във вертикалните зеници тлееше нещо алено, по-скоро като кръв, отколкото като пламък.
– Мис Вайърти! – едва сдържаният гняв се долавяше ясно във всеки звук на леко дрезгавия му глас.
– Лорд Арнел. – поздравих го с официален, светски тон.
И имаше достатъчно официалност, за да ни разпредели ролите. Последното нещо, което исках да направя, беше да се срещна с лорд Арнел в неговата собственост, но тъй като това неприятно събитие щеше да се случи, реших да го направя с цялото достойнство, което можех да събера.
– Невероятно! – каза студено драконът, скръстил ръце на гърдите си, взирайки се в мен от височината, ръста и гнева си.
Несъмнено се готвеше да изнесе монолог, достоен за съдебен процес с жури за накърняване на честта, достойнството и частната собственост, след като лично бе разкрил нахлуването ми в имението му. Но едва ли бях в настроение за монолози след всички събития от деня, така че единственото, на което лордът можеше да разчита, беше диалогът.
– Мис Вайърти, вие нахлувате в дома ми! – започна с яростната тирада лорд Арнел.
– О, Боже, какво ужасно престъпление! – възкликнах, като не скрих нито собствения си гняв, нито сарказма си. И като не исках да мълча, добавих язвително: – Гневът ви е толкова справедлив, лорд Арнел! Толкова претенциозен и искрен! Оставам с впечатлението, че сте толкова чист и законопослушен, че нито веднъж, наистина нито веднъж не сте нахлули в къщата ми!
Конвулсивно издишване и почти скърцане със стиснати зъби.
За огромно съжаление лорд Арнел не можа да отговори на словесния ми изблик с достойнство, имайки предвид собствените си прегрешения.
Появата ми в имението не беше никакво престъпление и аз сметнах за уместно да съобщя за това:
– Не съм нарушавала границата, лорд Арнел. Аз не съм вие, нито съм роднина без чест, достойнство или съвест, нито дори съм дракон, следователно съм абсолютно чиста пред закона и дойдох в дома ви по напълно законен начин – на работа!
Речта ми охлади яростта на дракона така бързо, сякаш го беше ударил арктически студ от върха на Желязната планина. Напрежението в позата на лорд Арнел изчезна, лицето му загуби приликата си с мраморна статуя и той леко сведе глава, като вече ме гледаше не надменно и арогантно, а по-скоро предпазливо. Не изненадан, не шокиран, дори не възмутен – в очите му имаше само предпазливост.
– Вие, – бавно каза лорд Арнел – приехте да работите в моя дом?
Някак си това прозвуча като по-голямо престъпление от проникването в дома. Искрено ядосана от това, аз разумно отговорих:
– Лорд Арнел, може да сте изненадан до дълбините на драконовата си душа, но аз, както и всеки друг жител на Империята, имам право да работя.
– Право да работите? – повтори драконът. А после по някаква причина повтори казаното с неочаквана ярост, но с въпросителна, утвърдителна интонация: – Право да работите?!
– Точно така! – отвърнах с цялата твърдост, която можех да събера – Изглежда, че във вашето имение има много свободни работни места.
– Така ли? – попита той ядосано.
Усетих някаква заплаха в тази дума и не сгреших в предчувствието си.
– Много свободни места? – каза лорд Арнел и огънят в очите му сякаш стана по-ярък – Изобилие от свободни места или заговор на слуги? Мис Вайърти, мислите ли, че съм идиот?
Струваше ми известно усилие да отговоря твърдо:
– Не.
Но въпросът беше поставен по такъв начин, че почувствах основателна тревога за цялата прислуга в имението Арнел и нейната съдба. Така че се наложи да продължа:
– Вие сте умен, лорд Арнел. Изключително умен сте. И все пак, колкото и да е странно, пропускате баналния вариант, че съм дошла тук като работник, и клоните към невероятната конспирация на слугите.
Лицето му се изкриви, сякаш го бях ударила, а не бях говорила. Не посмях да кажа нищо друго, но дори този мълчалив знак за готовността ми да се конфронтирам с него изискваше голяма доза смелост. Все пак вдигнах брадичката си, готова да продължа не особено приятния разговор.
– Добре! – каза Арнел, наблюдавайки позата ми с разбиращия поглед на дракон, който наистина разбира – В такъв случай ще си позволя да ви задам само един въпрос, мис Вайърти. Моля, кажете ми размера на вашата заплата!
Сърцето ми замръзна, стисна се и след това започна да бие с все по-голяма скорост, а не по-малко бързо беше и объркването ми. Лорд Арнел, и това е повече от жалко, се оказа наистина проницателен.
Можеше да ми зададе всеки друг въпрос и съм сигурна, че щях да намеря отговора, но парите… Какво можеше да знае за парите едно момиче от почтено семейство, което не беше подписало нито един чек през целия си живот в това семейство? А когато станах асистентка на лорд Стантън, уви, все още знаех малко за парите. Заплатата… О, да, това беше труден въпрос по своята същност. Тази сутрин не бях написала нито едно писмо, в което да се посочва някаква заплата. Имената на свободните длъжности, за които кандидатствахме, списък на задълженията, препоръки, но… нито дума за заплата. Изведнъж осъзнах, че изобщо не съм наясно със заплатите на мисис Макстън, мистър Уолан, Бетси, мистър Онър и мистър Илър. О, Боже, спомних си цената на килима, който бях купила, но не знаех нищо за финансовото състояние на моето домакинство.
– Аз чакам! – напомни ми лорд Арнел твърдо и непреклонно.
– Приета съм за секретарка на лейди Арнел. – отвърнах аз, като трескаво се опитвах да си представя поне диапазона на заплатите на един личен секретар.
– Колко?! – попита драконът с неумолимата справедливост на дракон.
Нямаше смисъл да продължаваме този фарс.
Вдигнах още по-високо и без това гордата си брадичка и отговорих с цялото достойнство, което можех да събера:
– Прав сте, това е конспирация.
За миг устните на дракона се изкривиха в иронична усмивка, която казваше едновременно „Винаги съм прав“ и „Омръзна ми да съм прав“. Но това беше само миг, в следващия лорд Арнел се върна в ролята на разпитващ следовател и каза:
– А кой знае, че сте тук?
Друг не толкова приятен въпрос. Но като се замислих за степента на съдействие от страна на прислугата и за факта, че женската половина на семейство Арнел също е наясно с моето присъствие в имението, отговорих почти безгрижно:
– Всички.
– Всички?! – попита лорд Арнел и дрезгавият му глас прозвуча като рев на събуждащ се лъв – Това е смешна ситуация, не мислите ли? Обикновено последен за изневярата разбира съпругът, но на мен ми се наложи да изпитам такова неприятно чувство, преди да се оженя!
Невероятно, но тази фраза събуди в мен не съвест, както би трябвало, а нещо, което дори не знаех, че съществува – неоправдан гняв! Задуших се от това чувство, поех си конвулсивно дъх, опитвайки се да сдържа емоцията, която ме беше завладяла, но изведнъж, дори за себе си, я изригнах:
– А вие, лорд Арнел, както се оказва, ви е присъщо да изпитвате всички чувства и усещания още преди брачните клетви и обещания!
Този внезапен изблик на гняв ме смути, но лорд Арнел, който отначало беше изненадан, някак си се заинтересува изключително много. Погледът на дракона дори се промени и сега в очите му имаше нещо, което ме накара моментално да погледна към камината. После към картината. И към книгите. Мисля, че бях готова да погледна всичко, освен Арнел.
Всъщност упрекът на главата на Уестърнадан беше справедлив – наистина бях влязла в дома му без негово знание. Това не беше незаконно, защото аз спазвах закона много повече от него и Давернети, но все пак гневът на лорд Арнел беше основателен и като разумен човек бях длъжна да го призная. Но здравият ми разум ме напусна само при спомена за онова, което този дракон си беше позволил преди брака. И продължи да позволява…
Извърнах се настрани и положих огромно усилие, за да се опитам да изхвърля от главата си обожаващия и любящ поглед на фалшивата лейди Карио-Енсан, насочен към дракона, който… не се интересуваше от чувствата на едно нещастно момиче. Второто нещастно момиче. Първото вече беше дало живота си в опит да спаси някого, който дори нямаше да ѝ принадлежи.
– Анабел. – изведнъж каза лорд Арнел.
– Съжалявам! – казах тихо, но все още не го поглеждах.
– Съжаляваш, че си нахлула в дома ми? – каза дракона.
С тежка въздишка се принудих да обърна глава, погледнах красивото, мъжко лице на лорд Арнел и обясних:
– Искрено съжалявам за всички онези, които са имали нещастието да се влюбят във вас.
Спрях се на тази фраза, тъй като усетих как заклинанието Метаморф на професор Наруа ме обгръща, което означаваше, че моите спътници са си проправили път и аз трябва да ги последвам, макар опитът за бягство да беше безсмислен, но все пак уместен – след всичко казано последното нещо, което исках, беше да остана насаме с лорд Арнел, особено сега, когато той беше разбрал това.
Обърнах се обратно към камината и лесно разсеях собственото си защитно заклинание, погледнах отново лорд Арнел и му пожелах от цялата си душа:
– Лека нощ!
И с тези думи се оттеглих към огнището, засилвайки заклинанието на професора и почти сливайки се с каменната зидария на задушеното от огъня пространство.
Не видях реакцията на лорд Арнел на думите ми, но се опасявам, че не изпитах съжаление. Изобщо никакво съжаление.