***
И вдигнах легена нагоре, точно когато лейди Арнел повърна.
Мисис Макавърт ми спести най-неприятния процес в живота ми, като прихвана легена и предпази дамата от погледа ми.
Уви, това не беше всичко и аз, грабвайки стомната с вода, отново се приближих до лейди Арнел.
– Вие! – изхриптя тя, успявайки да издиша думата между давенето.
Но аз вече знаех, че съм си аз, следователно:
– Темпус!
И драконицата замръзна, гледайки ме с нечовешка омраза. Уви, това беше всичко, на което беше способна в момента.
Мисис МакАвърт, която вече беше разбрала алгоритъма на действията ми, сама отметна главата на старицата и аз повторих всичко точно. Голямо количество вода, заклинание за изпарение, от което цялата рокля на лейди Арнел се напои до кожа и завърши, както трябва, с повръщане. И… мисис МакАвърт все още не знаеше, че релаксацията е засегнала и пикочния ѝ мехур. Но тя не знаеше само до момента, когато миризмата на повръщано надделя над миризмата на другата течност.
– Извикайте прислугата. – посъветвах аз, когато всичко свърши и лейди Арнел се бе отцедила от последните капки вода – Но само най-доверената.
Икономката кимна, направи реверанс, повече към мен, отколкото към мократа си като мишка господарка, и забърза за прислужница.
Лейди Арнел лежеше изтощена на мокрите възглавници, в треперещата си длан стискаше мокра кърпа, от разрошената ѝ коса капеше вода, а погледът ѝ …
– Знаеш, че съм се изпикала, нали? – попита ядосано драконицата.
– Да! – отвърнах сухо.
Останах суха в истинския смисъл на думата.
Лейди Арнел се усмихна язвително, погледна лулата си и показа проницателността на възрастта си:
– Тя отрови и Стантън, нали?
Не отговорих.
Отидох мълчаливо до прозореца и застанах, загледана в мрака на планинската гора, в очертанията на покрития със сняг връх на планината, едва забележим в последния отблясък на отминаващия ден… Зад мен прислужниците се суетяха, мисис МакАвърт даваше заповеди като ефрейтор.
Диванът и възглавниците се сменяха. Мократа рокля, ризата и трите долни гащи се опитаха да изгорят, но аз ги спрях тихо:
– Не може. Изгорете ги изключително на открито, като преди това увиете главата си с мокра кърпа и се държите възможно най-далеч от това… огнище.
Мисис МакАвърт веднага разбра и нареди:
– Диванът и възглавниците да бъдат изгорени, след това свалете дрехите си и изгорете и тях. Измийте си добре ръцете, а след това си вземете душ няколко пъти. Аби, заповядай на шивачките да дадат на всички нови рокли до сутринта.
Не можех да не се усмихна – речта ѝ много приличаше на тази на мисис Макстън, когато професорът беше отровен. Не беше опит за отравяне, а отравяне, и ако не бях аз… не исках да мисля за това.
– Извикайте я! – чу се властен глас откъм спалнята – Веднага!
Удивително бе, че лейди Арнел все още бе запазила способността си да говори авторитетно… Наистина удивително, защото професорът можеше само да шепне две седмици след инцидента. Все пак, като се има предвид, че той беше в неопитните ми ръце и за разлика от драконицата не беше в стаза, поради необходимостта да насочва действията ми…
Никой не се осмели да ме повика. Една от прислужниците излезе смутено от спалнята, но под въпросителния ми поглед направи нервен реверанс, останалите се стараеха изобщо да не ме поглеждат и аз разбрах причината веднага щом мисис МакАвърт заговори:
– Повръщане и всичко това… Лейди Арнел е стара, но винаги е знаела как да… запази самообладание. Страхопочитанието на прислужниците към вас е разбираемо, опасявам се.
Впрочем самата лейди Арнел проявяваше неочаквано разбиране.
– Мис Вайърти, – каза тя, вече пораженчески настроена – моля ви…
Изобщо не ми се искаше да ходя там, но моята вярна мисис Макстън излезе от вратата на прислугата с неизменния чай на поднос и Боже, какво облекчение беше това.
– Скъпа моя, ти си съвсем бледа! – възкликна развълнувано икономката ми, обгърната от почти майчинската си грижа, от искрената си загриженост, от тревогата си към мен и за мен – Чай?
– Разбира се, мисис Макстън. – съгласих се с усмивка.
– За вас – мента и върбинка. – каза бързо и решително моята икономка, като се приближи до мен – За тази.. – тя не довърши, като вложи много презрение и пълна липса на уважение в недоизказаното – една съживяваща колекция. И, скъпа, видях как оттук изнасят купчина мокро бельо… Не е това, което си мисля, нали?
– Страхувам се, че е така. – не взех чашата веднага.
Отидох в банята и измих ръцете си старателно няколко пъти, после стоях облегната на мивката и гледах в огледалото наистина бледото си лице. Първият ми ден като лична секретарка на лейди Арнел дори не беше приключил, а аз едва се държах на краката си, което означаваше, че днес няма да мога да отменя заклинанието на лорд Давернети. Така че след един много изтощителен ден ме очакваше една много изтощителна нощ. Това е страхотно! Наистина невероятно! И аз изпитах повече от достатъчно сътресения, и аз съм безумно уморена, но… но… но…
Отдръпнах се от мивката, влязох в дневната на дамата и чух гласа на мисис Макстън, идващ от спалнята на драконицата:
– Милейди, нека бъдем честни – на мен ми е безкрайно, безгранично и абсолютно безразлично какво мислите за това питие и за вашето състояние. Ако аз ви кажа да го изпиете, ще го изпиете и никакви приказки.
– Вие какво… – започна лейди Арнел.
– Забравих ли да направя реверанс на влизане? Нищо страшно, ще избърша лицето. Казвам, че по челото ви е избила пот. Мисис МакАвърт, тя е толкова глупава. Сигурна съм, че трябва да вика безкрайно на прислужниците, но и вие, и те знаят точно кой е виновен за грешката им! А аз ви казах да пиете!
Мисис Макстън беше в стихията си и аз се радвах на това.
Когато влязох в спалнята на старата дама, видях как очите на мисис МакАвърт се разшириха от изумление, а лейди Арнел, макар да се възмущаваше и да мразеше войнствената ми мисис Макстън, пиеше с треперещи ръце.
– И искам всичко до последната капка, разбирате ли?! – мисис Макстън беше ужасна и в гнева, и в болестта.
В смисъл, че ненавиждаше болестите и винаги се ядосваше, когато те се появяваха.
Но моето идване беше сложило край на цялата войнственост на северната планинска жена.
– Мис Вайърти, скъпа моя, какво, за Бога, е това?! – икономката ми плесна с ръце.
След миг вече седях, покрита с пухкавия шал, който мисис Макстън беше свалила от раменете си, и пиех чая, който ми беше сервиран с думите:
– Ще трябва да предупредя този ваш глупак, мистър Нарел. Вие отново сте прекалили с магията си! Скъпа моя, вие изобщо не се грижите за себе си!
Седнах удобно в креслото си от зелен брокат, кимнах и отпих от чая си. В този случай не беше безопасно да пресичам мисис Макстън и аз го знаех. Но лейди Арнел не беше наясно с темперамента на моята икономка и затова, докато мисис Макстън се вайкаше за мен, се опитваше да избегне принудителното чаено парти.
И напразно.
Обръщайки се към нарушителката, моята икономка, с вид на истинска адептка на чаената религия, каза с подходящ тон:
– Аз казах да изпиете чая!
И лейди Арнел изпи. Всичко. Всичко, преди дори да го осъзнае. А когато го направи, само възкликна възмутено:
– Мис Вайърти, как можете да я понасяте?!
– С удоволствие, лейди Арнел, с голямо удоволствие. – усмихнах се аз, скривайки усмивката си зад чаша успокояващ чай.
Уви, усмивката ми изчезна мигновено, когато си спомних как за първи път видях лейди Арнел.
Бях характеризирала позата ѝ като „прегърбена“ и в същото време отбелязах, че тя едва ли подхожда на тази силна, масивна, опасна личност. Веднага си бях помислила, че за драконица като лейди Арнел, вероятно е обичайно да ходи с изправен гръб… Може би в този момент щях да заподозра нещо нередно, но не го направих.
– Мис Вайърти, скъпа? – обади се развълнувано мисис Макстън.
И аз осъзнах, че от известно време седя там, подпряла чашата до устните си, и гледам втренчено в нищото.
– Какво ви разстрои? – попита ме с не по-малко безпокойство мисис МакАвърт.
– Собствената ми слепота. – прошепнах аз и погледнах към лейди Арнел.
Колко често не успяваме да видим това, което не искаме да видим.
Имах много отрицателно мнение за лейди Арнел, преди да я срещна, а и след това нямаше причина да изпитвам каквато и да е топлина, но все пак… Видях, че нещо не е наред, видях го веднага и… не направих нищо по въпроса. И се почувствах повече от виновна, защото ако на мястото на драконицата, беше всяка друга човешка дама сигурно щях да се опитам да се намеся веднага.
Предполагам, че има един неоспорим факт, че съм расистка.
– Откога се чувствате зле? – обърнах се към лейди Арнел с въпрос.
Драконицата ме погледна, после обърна изразителен поглед към мисис Макстън, без да знае, че икономката ми е виждала различни погледи.
– Още чай? – почти подигравателно каза мисис Макстън.
– Оставете ни! – заповяда лейди Арнел.
Но моята икономка не беше от хората, на които има смисъл да се заповядва.
– С удоволствие ще ви оставя насаме с вашата гордост, арогантност и самонадеяност, но не очаквайте да оставя мис Вайърти с вас. – каза безкомпромисно мисис Макстън. И добави убийствено: – Чай?!
Лейди Арнел мълчаливо протегна чашата, а мисис Макстън мълчаливо наля още чай в нея, след което постави подноса с чайника на нощното шкафче и седна до мен.
– Мис Вайърти, нямате никакво лице. – съобщи ми скъпата ми икономка.
– Нищо чудно. – прошепнах аз – И кога се почувствахте зле, лейди Арнел?
Старата драконица за начало изпи целия чай от чашата си, въпреки че беше горещ – драконите можеха да си позволят да пият дори вряла вода, но аз изобщо не им завиждах. Вероятно защото намирах пиенето на чай за изключително приятно действие, за момент на релаксация, когато, вдишвайки аромата на напитката, я изчаквах да изстине и се сгрявах от нейната топлина, мирис и вкус. Пиенето на чай, както и добродетелта, не трябва да се прибързва.
– Преди три седмици. – каза хрипливо лейди Арнел, подавайки празната чаша на мисис МакАвърт.
Последната, запазвайки уважението си, не седна в присъствието на дамата и като цяло се чувстваше донякъде скована, като трудно сдържаше собствените си емоции от преживяното.
– Може би и вие бихте могли да се възползвате от малко успокояващ чай. – усмихнах ѝ се тъжно.
– Мисля, че бих могла да се възползвам от малко бренди! – възкликна гневно мисис МакАвърт.
– Тогава защо е тази церемония? – драконицата повдигна вежда – Знаеш откъде да го вземеш, така че иди и налей за себе си и за мен.
– Вие не можете. – казах на дамата моментално.
– Чай? – усмивката на мисис Макстън стана почти същата като тази на лорд Давернети.
Лейди Арнел не можеше да не я забележи.
– Виждам, че прекарвате твърде много време в компанията на главния следовател. – каза тя язвително.
– Уви! – потвърди мрачно моята икономка.
– Бренди? – попита мисис МакАвърт.
– Бърбън. – реши мисис Макстън.
– О, страхувам се, че не съм много по пиенето, но лейди Арнел има богат избор, елате. – предложи икономката на Арнел.
Манипулацията ѝ щеше да е видима и за слепец, а мисис Макстън ме погледна въпросително, явно не искаше да ме оставя насаме с драконицата, но аз само се усмихнах и казах :
– Вървете, мисис Макстън.
– Няма да затварям вратите! – тя ме предупреди веднага, и то не мен, а лейди Арнел.
Тя кимна мълчаливо.
Когато двете икономки излязоха, вратата наистина беше оставена отворена, нещо повече – мисис Макстън изразително и предизвикателно постави стола, който държеше вратата отворена, като по този начин предизвикателно отбеляза всичките си мнения за драконите и тяхната магия.
– Защо го направихте? – прозвуча тихият въпрос на шокираната мисис МакАвърт.
– Мисис МакАвърт, скъпа моя, аз служих на един дракон почти две десетилетия и той беше най-добрият от всички дракони, така че ме научи на най-важното – никога не се доверявай на дракони. – каза мисис Макстън – И така, къде е вашият бърбън?
И звукът от стъпки ми донесе неприятната истина, че съм насаме с лейди Арнел. И, уви, все още едва ли можех да се отнеса любезно с нея, макар че изпитвах повече от оправдана вина.
Но драконите са си дракони…
Угризенията ми се изпариха веднага щом дамата заговори:
– На какво разчитате?
И тъй като вече не гледах с копнеж към вратата, където беше изчезнала мисис Макстън, погледнах въпросително към лейди Арнел. Да отговоря ли? Има въпроси, на които е по-лесно да се отговори с мълчание, отколкото с нелеп опит за обяснение.
– Мълчание. – изсъска драконицата, взирайки се в мен със стабилен, немигащ поглед.
Това беше другото качество на драконите – те можеха да гледат с часове, без да мигнат.
– Да, Стентън те е дресирал добре. – каза лейди Арнел с презрителна усмивка.
– Кучетата се дресират, а аз бях обучена. – отвърнах учтиво аз.
И се разкайвам, но за миг, за миг съжалих, че се намесих и попречих на убиеца да си свърши радостно работата. Лоши мисли наистина, но нямаше какво добро да кажа за лейди Арнел. Абсолютно нищо.
И за мое искрено учудване, грешах.
– Камината в библиотеката. – изведнъж каза драконицата – Четвърта камина. Действаща. Четвъртата тухла от основата на колоната вдясно. Четири натискания. И заклинание за истинска форма. Побързайте, мис Вайърти, времето ви изтича.
– Защо? – попитах аз, като си рецитирах цялата информация, която току-що бях получила, за да мога да я запомня точно.
– Защото – странно се усмихна лейди Арнел – подценявате способностите и възможностите на внука ми. Не ги осъзнавате. Нито пък чувствата му към вас. Време е.
Скочих от стола, чувствайки се малко замаяна – състоянието ми все още беше доста лошо, а корсетът беше твърде стегнат, за да дишам, но лейди Арнел беше права – нещо се случваше.
Нещо… идваше.
– Лека нощ. – казах аз и се измъкнах от спалнята. И веднага се поправих: – Имах предвид просперитет и увеличен доход.
От спалнята се чуваше само дрезгавият смях на отровената старица, която несъмнено е здрава, но след отравянето с жълт жасмин професор Стантън беше в леглото повече от седмица. Колко ли дълго ще бъде тя? В момента едва ли можех да мисля за това.
Нещо наистина се задаваше.