„Може би тя има нужда ти да направиш първата крачка“
ГЛАВА 28
ЕЗМИТА
Черният път сякаш не водеше до никъде, така че когато дърветата се разчистиха и пред нас се появи езерото, се изненадах. Не бях очаквала това. Беше толкова скрито, колкото беше и тяхната поляна, където вече никой не организираше партита, но някога беше мястото, където местните знаеха, че ходят децата. Това ли беше новото им място? Разбирах, че никой не иска да ходи на полето след случилото се с Хънтър там.
– Днес трябва да имаме това място само за себе си. Момчетата са на игрището, а момичетата или са отишли на църква с майките си, или са отишли да пазаруват в Нешвил.
Никога не бях ходила в Нешвил. Това звучеше като екзотично място, въпреки че не беше толкова далеч от Лоутън.
– Винаги ли всички са толкова предсказуеми? – Попитах го, заинтригувана, че знае къде са всички.
Тогава той се засмя и сви рамене.
– Доколкото и аз знам. Животът с Неш ме държи в течение.
Откакто ме взе, Аса изглеждаше разсеян. Исках да повярвам, че не е нищо и че съм чувствителна, защото част от мен си мислеше, че той може и да не се появи днес. Бях се подготвила наполовина за това, че ще се обади и ще отмени срещата. Още по-лошо, да изпрати SMS и да отмени. Когато не беше направил нито едното, нито другото до един часа, почувствах, че е достатъчно безопасно да облека банския си костюм и облеклото за нашата среща.
Аса паркира пикапа вляво от един голям дъб, след което ме погледна.
– Добре ли си? – Попита той, сякаш аз бях тази, която се държеше неадекватно по време на пътуването ни дотук.
Кимнах.
– Добре съм… а ти? – Попитах го.
Очаквах да каже, че е така, но отначало не каза нищо. Той ме изучаваше за момент, после въздъхна тежко и сви рамене.
– Не съм сигурен – отговори той. – Баща ми има Ковид. Майка ми е останала в къщата с него. Тя се е обадила и е казала на майката на Неш, а не на мен.
О. Знаех, че той не се интересува от баща си и не го обвинявах, но това, че майка му не се е свързала с него, трябваше да го боли.
– Притесняваш ли се за нея? – Попитах го, като исках да му кажа просто да ѝ се обади.
Той кимна бавно и погледна през рамото ми, изглеждайки потънал в мислите си.
– Да – каза накрая. – Притеснявам се.
Протегнах ръка и покрих много по-голямата му ръка с моята.
– Аса, обади и се. Тя е майка ти. Тя няма да ти затвори телефона. Може би тя има нужда ти да направиш първата крачка.
Той не отдръпна ръката си от моята, но и не каза нищо. След няколко мълчаливи мига той вдигна ръката ми и целуна горната ѝ част.
– Искам днешният ден да бъде за теб. Не искам да мисля за родителите си или за някоя от тези глупости. Съжалявам, че повдигнах въпроса. Хайде. Да излезем и да се насладим на слънцето.
Исках да го подтикна да спре да отлага нещата. Той трябваше да се свърже с майка си. Ами ако тя се разболее? Не ми се искаше да вярвам, че ще го направи, но имаше много голяма вероятност да се разболее от Ковида. Не беше нужно да чака. Никой не знаеше как всеки човек ще реагира на болестта. Имах трети братовчед, който беше дал положителен тест и никога не беше имал симптоми, но мама каза, че бащата на братовчеда е умрял от това. Само за пет дни. Едва ги познавах, но това беше реално и ужасяващо.
Не виждах как разказването на тази история на Аса ще ми помогне да се справи с нещата, затова си замълчах. Знаех, че той е чувал подобни по новините и в социалните мрежи. Covid-19 беше ежедневна тема, без значение къде се намираш.
Аса слезе от пикапа и беше на път да се приближи до мен, когато отворих вратата. Той протегна ръка и аз плъзнах моята в неговата, а после ме завъртя към себе си и ме хвана за кръста. Телата ни се сляха, а устата ми беше едва на сантиметър от неговата.
– Здравей – прошепна той. – Да започнем тази среща отначало.
Кимнах леко, мислейки, че все още трябва да обсъдим отказа му да се обади на майка си, но го оставих.
– Добре.
Тогава устата му покри моята и вкусът, ароматът и докосването му ме накараха да забравя всичко, включително името си. Не бях сигурна, че ще мога да го кажа, ако някой ме попита. Когато бях с Аса, всичко изглеждаше по-светло. То премахна мрака и страха, с които сякаш беше погълнато ежедневието в наши дни. Той ме накара да искам да прегърна живота и да го вдишам. Да му се наслаждавам.
Когато остави тялото ми да се плъзне по неговото и прекъсна целувката, останах без дъх. Той ми се усмихна злобно.
– Усещам бикини под дрехите ти. Готов съм да плувам – каза ми той.
Засмях се, чувствайки се по-леко, отколкото бях в пикапа. Радвах се, че бях решила да облека бикините, които поръчах онлайн преди три седмици. Другият ми бански беше твърде скучен. Нищо подобно на това, което носеха повечето тийнейджърки. С парите, които бях спечелила от работата си, си купих подаръчна карта Visa и направих покупката. Беше трудно да хвана пакета, който дойде по пощата, преди мама да го види, но успях. Никога не бих могла да нося това пред майка си. Трябваше да го изпера и да го скрия същата вечер.
По-късно, след нашата среща, щях да повдигна въпроса за това, че той отново не се е обадил на майка си. Той очевидно искаше да забрави всичко това за момента и аз нямах нищо против. Всеки има нужда от почивка. Не знаех колко още срещи ще имам с него. Или кога ще ми се обади отново. Вместо да позволявам на това да ме потиска, щях да се насладя на днешния ден. Да се преструвам, че това никога няма да свърши.
Това, че Аса се среща с други момичета, нямаше значение точно сега. Ако той можеше да забрави за това, че родителите му имат Ковид, то и аз можех да забравя, че съм една от многото за Аса Грифит.
Стомахът ми се сви при тази мисъл и използвах цялата си воля, за да го пренебрегна и да не позволя да ме накара да си разваля настроението. Можех да бъда мрачна заради това и утре. Но не и днес.
– Не съм те питал дали умееш да плуваш – каза Аса, като дръпна тениската си през главата и я хвърли на капака на пикапа. При вида на голите му гърди устата ми пресъхна. Всеки сантиметър от него беше набразден от мускули. Знаех колко хубави са ръцете му, но сега виждах колко изваяни са гърдите му и говоренето беше твърде много. – Езмита? – Той произнесе името ми, сякаш беше въпрос.
Поклатих глава, за да я прочистя.
– Да?
Той ме дари с крива усмивка.
– Можеш ли да плуваш?
О, да! Можех.
– Да, всъщност много добре – уверих го.
Той се държеше така, сякаш новината го е разтроила.
– По дяволите, това съсипва извинението ми да се държа за теб, докато сме във водата.
Тогава се засмях и свалих сандалите си.
– Съжалявам, че обърках плановете ти. – Отидох да разкопчая шортите си и осъзнах, че ме наблюдава. Спрях и го погледнах. Той вдигна поглед от шортите към очите ми.
– Защо спираш? – Попита той.
– Защо ме гледаш? – Отвърнах му.
Той повдигна и двете си вежди.
– Сериозно ли трябва да отговарям на този въпрос?
Идеята, че ме наблюдава, сякаш правя някакъв стриптийз, ме накара да се почувствам много неудобно. Носенето на бански пред него вече ме стресираше. Не ми се искаше да се събличам, докато той ме гледа. Планирах да ги съблека и да скоча, преди той да е успял да изучи тялото ми твърде отблизо.
– Все пак ще те видя в него. Защо да не мога да те гледам как сваляш дрехите, които го прикриват?
Изчервих се, като ми се искаше да не се налага да изразявам несигурността си. Защо не можеше просто да се разсейва с нещо друго? Особено след като бях видяла колко много съвършено е тялото му.
– Моля те, обърни се. – Помолих го.
Той само се усмихна, после ми кимна, преди да се обърне.
– Добре. Не виждам – каза той. – Въпреки че ти позволих да гледаш как си събличам тениската.
Побързах и свалих късите си панталони, след което също толкова бързо свалих блузата си. Бях стигнала почти до ръба на водата, когато отговорих:
– Ако изглеждах като теб, щях да си събличам тениската навсякъде.
Той се обърна точно когато плъзнах крак във водата, за да я изпробвам.
– Ако приличаше на мен, сега нямаше да сме тук – изрече той. – Но тъй като изглеждаш като… това, съм адски доволен, че сме тук.
Начинът, по който ме гледаше, ме караше да се чувствам красива. Предишното ми притеснение се изплъзна.
Назад към част 28 Напред към част 30