* * *
Гневът ми се спука като сапунен мехур след час.
И нищо не остана. Нищо, освен огромна празнота вътре.
По това време вече бяхме в мазето на имението Арнел. Пътят от съкровищницата до библиотеката беше извървян без затруднения, достатъчно беше магически да проследим собствените си стъпки, което и двамата с професора направихме, и така връщането беше безпроблемно. Както и спускането по вътрешното стълбище към кухнята, а след това към това помещение.
И ето ни всички тук.
Аз, трепереща и прегърнала раменете си, стоях до тесния решетъчен прозорец с изглед към двора. Професор Наруа, нервно проверяваше всички мои показания на аурата и пресмяташе отново и отново в опит да разбере нещо. Мисис Макстън, която наливаше чай за всички, за да скрие нервността си. Мистър Уолън, който седеше на ниска масичка в ъгъла и безсрамно проверяваше цялата кореспонденция на лейди Белатрикс Стантън, мистър Илнър с кофа сняг, мистър Онър със сладкиш и ром, който затопляше на огъня в другия ъгъл, възнамерявайки да го поднесе на всички ни с чая, когато аз и бойният магьосник свършим, и Бетси, която предвидливо държеше малка кърпа, в случай че отново ми потече кръв от носа.
Но… не се наложи.
Никакъв ритуал, никакъв разход на магическа сила, никакво премахване на заклинанието. Не се наложи нищо. Защото заклинанието беше изчезнало. Вече не съществуваше.
Един малък проблем: не аз бях тази, която го развали.
– Мис Вайърти, не разбирам? – каза професор Наруа, като изчисляваше за пети или седми път.
Уви, аз разбрах всичко.
Абсолютно всичко.
– Как? – магьосникът продължаваше да се възмущава – Това е невъзможно! Нереално е! Напълно разбива концепцията за магическите заклинания.
– Разбива – това е точното определение. – повторих тихо, като погледнах към двора, където снегът не беше навалял.
Нямаше сняг – целият двор, както и по-голямата част от имението, бяха покрити с невидим купол и… с ужас започнах да осъзнавам, че не камъкът в основата на замъка държи купола на място, а дракон. Само един конкретен дракон.
– „Разбиване“? – Наруа се стресна и ме погледна напрегнато – Мис Вайърти, Арнел ли е направил това?
Нямаше смисъл да отговарям на очевидния въпрос, само казах замислено:
– Това е хубав подарък, нали? Много по-добър и необходим от комплект сини диаманти…
Подарък, който бях принудена да приема, независимо от собствените си желания. И това можеше да се нарече велик жест или да се приеме като галантна проява на загриженост, но… познавах драконите твърде добре. И моето семейство познаваше драконите твърде добре. Всички знаеха – за този „подарък“ лорд Арнел ще вземе всичко.
И дори не ми се наложи да се обръщам, за да усетя погледите на моите домашни. Чашата и чинийката на мисис Макстън изпаднаха от ръцете ѝ, Бетси седна на единствената пейка в стаята с тих стон, а мистър Илнър изпусна кофата със сняг.
Мистър Онър беше закоравял от чудовищното си минало и затова реагира съвсем спокойно, като обяви:
– Паят е затоплен.
Преминах и седнах до Бетси. Парчетата от счупените съдове бяха дискретно отстранени с магията на професор Наруа и трябваше да забележа, че мистър Уолън трябваше да налее чая.
Паят беше чудесен.
Топъл сладкиш с аромат на канела и ром, ванилова глазура и сгряващата топлина на ментово-лимонов чай.
Седяхме известно време, наслаждавахме се на храната и не бързахме да разговаряме.
Кратка почивка преди бурята, а аз бях наясно, че тишината ще бъде последвана от лавина от въпроси.
И тя наистина последва, докато отхапвах последната хапка пай с последната глътка чай. Забавих момента, тъй като изобщо не исках да засягам темата за връзката ми с дракона, но мисис Макстън и останалите бяха разтревожени и тревогата им беше повече от разбираема. Така че, след като приключих с яденето, върнах чашата в подноса и се приготвих.
– Ниво на сила? – първият въпрос беше на професор Наруа.
– Четиристотин единици, но вероятно и повече. – казах аз, като произнесох невероятните цифри.
И като чу отговора ми, магът, който стоеше преди това, бавно се свлече до ръба на масата, като донякъде измести кореспонденцията, която все още не беше проверена от мистър Уолън.
– Значи, когато лорд Арнел мина покрай нас в стената, това не беше дракон, правилно ли го разбирам? – попита мистър Илнър.
– Фантом. – кимнах аз, потвърждавайки.
– По дяволите! – мистър Илнър изруга тихо.
Бетси отбеляза плахо:
– Трябва да е бил много жив фантом, дори чухме звука от стъпките му….
Е, лорд Арнел е също толкова добър измамник, колкото и родственикът му лорд Давернети, но не го казах на глас.
– Мис Вайърти, какъв е следващият ни ход на действие? – попита мистър Уолън.
Те самите вече бяха действали отлично, особено управителя. Но ако действията им бяха ясни, то аз… нямах представа какво ще правя по-нататък в контекста на магията. Имах общ план за действие, без съмнение – планирах да стигна до истината като всички останали – но, не знаех какво да правя с лорд Ейдриън Арнел.
Трябваше обаче да си спомня, че професор Наруа едва ли би се спрял на такава дреболия като деликатност, и следващият въпрос прозвуча:
– И така, бяхте насаме с Арнел. Какво се случи след това?
О, едва ли ще се осмеля да разкажа на някого какво се случи след това. Затова дадох само няколко леки щрихи от фактите:
– Лорд Арнел унищожи заклинанието ви „Метаморф“, а след това помете и моето табуиращо „Уиоларе ет франгере морсу“ без ни най-малка трудност.
Наруа ме гледа няколко дълги секунди в очакване да продължа, но аз посрещнах смело погледа му, изразявайки с целия си вид, че няма да има продължение. Бойният маг прие поражението с достойнство, но после зададе неочакван въпрос:
– Мис Вайърти, какво щяхте да направите?
– Какво ще направя? – уточних.
– О, не.. – Наруа поклати глава, сякаш за да отблъсне нежеланите мисли – там и тогава. Познавам ви твърде добре, за да повярвам, че ще се примирите с неприемливо поведение, което означава, че щяхте да ударите. И какво заклинание възнамерявахте да използвате, мис Вайърти?
Е, този път погледнах настрани, неспособна да понеса вниманието.
Какво щях да направя?
Каквото и да смятах да направя, лорд Арнел нямаше да позволи това да се случи. Той направи и по-лошо. Много по-лошо. И ето че седя в мазето на имението му, опитвайки се да разбера причините, които са накарали грамадния началник на Уестърнадан да окаже… помощ? Думата дойде внезапно, не се вписваше в поведението на драконите, но ако унищожаването на заклинанието на Давернети все пак можеше да се квалифицира като вид значителен дар, то какво да кажем за предупреждението за съкровищницата!
Безкористна помощ?
Беше безкористно, защото, за да получи това, което искаше и изразяваше, лорд Арнел просто нямаше нужда да ме информира за последствията от нарушаването на границите на съкровищницата му.
Но нека не забравяме, че Наруа беше там. И бойният маг знаеше за последствията от навлизането в личната територия на драконите, затова никой не влизаше, а самият професор щеше да ме предпази от необмислена стъпка, нещо повече – нямаше да ми позволи дори да се приближа до входа. И ето го въпросът: дали лорд Арнел е знаел това, което е знаел бойният маг?
Знам, че вие знаете, че аз знам…
Невероятно заблуждаваща и дразнеща ситуация!
– Щях да използвам „Фулгор перстрингънт“. – съобщих му аз, като се изправих рязко и отидох до все още отворения прозорец.
Студеният въздух разхлади зачервените ми бузи.
– Заклинание за ослепяване? – професор Наруа се намеси шокирано – Но позволете ми, мис Вайърти, като се има предвид зрението на драконите…
– Като се има предвид имунитетът ми към драконовата магия… – казах многозначително аз.
– Хм.
За няколко секунди в затворническата килия, която обитавахме, беше тихо, после тишината отново беше нарушена от бойния маг:
– А защо не я използвахте по-рано?
Затваряйки очи и вдишвайки мразовития въздух, тихо отговорих:
– Нямаше смисъл, професоре. „Уиоларе ет франгере морсу“ издаваше присъствието ми на двата дракона от петдесет крачки разстояние, така че… просто нямаше смисъл.
– Отново „хммм“… – Наруа явно беше объркан – Но, мис Вайърти, сигурна ли сте, че „Фулгор перстрингънт“ ще проработи?
Не бях аз тази, която му отговори.
– Повече от това. – каза мисис Макстън – Не е ли така, мис Вайърти? Действа от години и успяваше да водя за носа професор Стантън.
Неволна усмивка докосна устните ми. Успях, да. Много пъти. Първия път самият професор го използва, за да ме скрие от очите на херцог Карио, който беше нахлул в лабораторията ни, после използвах „Фулгор перстрингънт“ върху себе си и в един момент ми стана ясно, че най-простото домашно заклинание, което мога да направя, ще ме скрие не само от неочаквани посетители, но и от самия лорд Стантън. Професорът не беше изненадан от това, а и не би трябвало да бъде – той знаеше за моя имунитет към магията на драконите и ме беше избрал именно заради това. Така че след опита за отравяне на сестра му често използвах „Фулгор перстрингънт“, например за да остана по-дълго в лабораторията или да довърша любима книга, или за да отида сутрин на църква с мисис Макстън, промъквайки се покрай дракона, който не одобряваше религиозността ми. Научих се да мамя професор Стантън, но никога не съм се смятала за измамница – защитавах някого, за когото ме беше грижа, или си запазвах правото да управлявам собственото си време абсолютно не в ущърб на работата си.
Сега беше различно.
И вече не беше шега, дреболия или закачка, но имах ли избор?
„Аз ви искам…“
„Не биваше да идвате в къщата ми като нещо различно от гост…“
„И да – тя може да избере леглото ми. Всъщност има по-малко проблеми и отговорности, а и мис Вайърти отдавна не се интересува от общественото мнение…“
Имах избор. Но не онзи, за който лорд Арнел така откровено беше говорил. Съвсем не.
Може би… само може би наистина се бях влюбила в този дракон. Уви, ние не притежаваме сърцата си, а моето в някакъв момент се беше превърнало в негово. Трудно ми беше да разбера кой точно. Имах толкова много причини да мразя Арнел, а в същото време… грижата му за мен е това, което ме трогна толкова много. Арнел се грижеше за мен, не явно или открито, показно или не, но се грижеше, независимо от всичко.
А аз не знаех какво чувства той. Някъде в дълбините на същото това сърце отекваха тихите му думи: „Обичам ви“, но можех ли да повярвам? И ако можех, какво тогава? Какво щях да направя тогава?
Студен порив на вятъра. Снежна буря, която прави безнадежден опит да пробие в района на имението, унищожен сняг и празнота…
Празнота отвън и отвътре.
И ясното осъзнаване, че няма да направя нищо. Абсолютно нищо. Аз съм на двадесет и четири, аз съм девойка в беда, а в тази стая има хора, които Белатрикс Стантън-Арнел би унищожила с огромно удоволствие, особено когато научи за сумите, които професорът е завещал на верните си служители. В края на краищата те нямат никого, освен мен. Никой. Мисис Макстън, Бетси, мистър Уолън, мистър Илнър, мистър Онър – нямат семейство, нямат близки роднини, нямат деца. Никой. Съответно смъртта им е пряка печалба за Белатрикс Стантън. И аз трябва да помисля за това. Това е първото нещо, за което трябва да помисля! В края на краищата, мен няма да ме има… а животът им ще бъде пресметнат за секунди. Знаех го. Знаех го от деня, в който всички обявихме тайна война на сестрата на професора. Само че аз се надявах да ги спася и не виждах заплахата като непреодолима… Просто тогава не осъзнавах, че всички ще станем пленници на Града на драконите! А професорът не каза нищо.
„Прости…“ – последната дума на човека, който ме осъди на смърт.