Глава 8
Паркирах до изтърбушен бронзов седан, който принадлежеше на един от редовните доброволци на „Сърца и копита“. Рейнджърът на Доминик и Грета го нямаше; те бяха тръгнали по задачи този следобед.
Вятърът дразнеше разпуснатата ми коса през отворените прозорци на пикапа, докато се облягах назад на шофьорската седалка с телефона в ръка. На него беше архивът на МПД – уебсайт, в който всеки митик с потребителско име можеше да преглежда информация за други митици, гилдии и награди, определени за главите на престъпниците от магическата общност.
На екрана ми се появи списък с награди.
– Закария Андрий – прочетох тихо. – Известен също като Призрака и Кристалния друид. Обвинен в триста четиридесет и пет престъпления по законите на МПД. При залавянето или смъртта му ще бъде присъдена награда „жив или мъртъв“ в размер на три милиона долара, в очакване на потвърждение на самоличността.
Наградата за убийството на демон, най-смъртоносното магическо същество, беше по-малко от половината. Прелистих списъка с обвиненията срещу него. Незаконна магия, незаконна търговия, кражба, изнудване, изнудване, нападение…
Отвличане.
Убийство.
Този човек беше отдаден престъпник – кариера с километрично досие. Информацията за наградата премина, докато скролвах надолу към раздела за бележки, използван от ловците на глави за споделяне на информация. Бързото преглеждане на коментарите показа, че истинското име на „Призрака“ и вторият му псевдоним Кристалния друид са открити едва наскоро.
Коментарите също така подсказваха, че той е най-известният мошеник във Ванкувър.
– Защо? – Промълвих. – Щом е печално известен беглец, защо ми каза кой е?
„Защото си вещица с познат“ – отвърна Рикр, проснат на пътническата седалка до мен. Никоя фея не би го сбъркала с друго, освен с друид, а да се преструва на друг друид би било глупав ход.
– Защото той е единственият и неповторим Кристален друид? – Промълвих подигравателно, използвайки думите на Рикр от по-рано.
Въпреки тона ми, разбирах какво иска да каже; друидите бяха изключително редки, известни с това, че бяха в пъти по-могъщи от по-слабите си магически братовчеди: вещици като мен. Освен това бяха известни с това, че изключителната им сила ги отвеждаше направо в ранния гроб.
„Енергията му беше с изискано, дивашки вкус“ – добави моят познат. – „Как така няма да има сбирщина от слюноотделящи феи, които да следват всяка негова стъпка?“
– Слюноотделяш ли? – Попитах, докато превъртах обратно към горната част на уебстраницата.
„Никога не бих слюноотделял.“ – Той седна и изпъна котешкия си гръб. – „На августейша личност като мен ѝ се слюнчат очите. Това са съвсем различни неща.“
Подсмърчайки, препрочетох резюмето на наградата, като напаснах името му към това загадъчно лице и тези нечовешки зелени очи.
– Закария Андрий…
Рикр махна с опашка.
„Необичайно име, нали?“
Отворих търсене в интернет. След минута почукване поклатих глава недоумяващо.
– „Закария“ е арабска форма на Захария. „Андрий“ е… украинско собствено име? Не мисля, че обикновено е фамилно име. Може би той го е приел.
Като си спомних светлата му кожа, предположих, че украинският език е по-вероятен от арабския. Като извадих още варианти на Захария, забелязах близко руско/украинско изписване – Закари.
Рязко прекратих търсенето. Защо проучвах името му? Защо изобщо се замислях за него? Не исках да се доближавам повече до него, дори ако това означаваше засега да оставя на мира смъртта на мечия феи и тайните на Арла. Където отидеха мошеници, ги последваха ловци на глави и агенти на полицията, а привличането на вниманието на някой от тях беше последното нещо, от което имах нужда.
По-добре беше да се прибера, да се придържам към обичайната си рутина и да изчакам „Призракът“ да се изгуби. Каквото и странно поведение на феи да проследяваше, нямаше да рискува да се задържи твърде дълго в един район. Щеше да ми се наложи да се въздържам от всякакви нощни скитания – или нарушения на закона – но можех да устоя за малко. Вероятно.
– Рикр – промълвих, докато пъхах телефона си в задния джоб. – Не ми позволявай да правя глупости, докато този друид не си тръгне, добре?
Той махна с опашка.
„Това може да се окаже трудно, гълъбче.“
Намръщих му се, когато той ми се усмихна котешки и скочи през отворения пътнически прозорец.
– Сейбър!
Махнах, като се промушвах към прозореца. Колби, нашият доброволец, стоеше до него и аз преглътнах дъх. Защо хората продължават да се промъкват към мен?
Той се усмихна.
– Помислих, че чух пикапа ти! Имаш клиент.
Загледах го безизразно. Доброто му настроение помръкна.
– Спасителната служба няма клиенти – казах му категорично. Имахме дарители и доброволци, а не клиенти.
– Е, да. – Той потърка с ръка рошавата си руса коса. – Казах, че си само чирак ковач, но това е проста работа. Можеш да я правиш. Те чакат в конюшнята.
Чакат? Огледах двора. Нямаше други превозни средства освен моето и това на Колби, а освен това градското момче не знаеше достатъчно за конете или ковачеството, за да определи дали нещо е „проста“ работа или не. Основното му задължение около спасителната служба беше да чисти.
Той ме наблюдаваше с нарастващо неудобство и аз със закъснение си спомних, че е свикнал с „хубавата“ Сейбър.
Отворих вратата с ярка усмивка.
– Хайде тогава да отидем да видим този клиент.
Той се отпусна и застана в крачка до мен.
– Не си ядосана, нали? Не мислех, че ще е проблем, особено след като… е, той в общи линии вкара коня си в двора. Нямам представа как се е озовал тук, а и няма други ковачи на разстояние, на което да се язди…
Той е дошъл с коня си тук? Няколко ферми имаха коне в този район, но един фермер не би се появил изневиделица.
– Какъв е този кон?
Лицето му светна, когато влязохме в хладната сянка на конюшнята.
– Сейбър, това е най-прекрасният кон, който някога съм виждал. Почакай да го видиш.
Подозрението смрази вътрешностите ми.
„Рикр?“
Отговори ми тихо хлипане.
„Забавлявай се, гълъбче.“
Тази малка ласка.
Очите ми се приспособиха към притъмнелия интериор и стиснах зъби на величествения син рошав жребец, застанал пред боксовете за препариране.
Ушите му се насочиха към мен. Ноздрите му се разшириха. Шията му се извиваше от напрежение. Опашката е вдигната. Ако беше смъртен кон, щях да проверя подхода си и да внимавам за първия признак на открита агресия – но за разлика от смъртния кон, феята нямаше да ми даде ясни предупредителни знаци, преди да ме нападне.
Без да се притеснява от поведението на своя кон, ескортът на жребеца застана пред бокса на Уикър. Голямото сиво животно беше провряло глава през V-образния отвор на вратата и блъскаше нос в гърдите на мъжа и опипваше блузата му в търсене на лакомства, докато мъжът търкаше челото му.
Нежният, уверен начин, по който друидът докосваше коня, ме накара да искам да издълбая костите от ръцете му една по една.
При звука от стъпките ни той се отмести от бокса и се обърна. Снощи излъчваше опасност в черната си кожа и качулката със сенки. Днес, вероятно в опит да се слее с обстановката, беше свалил якето и колана с алхимични отвари, оставяйки по блуза с дълъг ръкав и износени черни дънки. Тъмната му коса беше разрошена, кичурите падаха по челото му, докато наблюдаваше приближаването ми.
Жребецът му беше изключително красив кон и аз с неохота признах, че кон и ездач са подходяща двойка за зашеметяващ външен вид.
Когато се приближих, очите на друида се разшириха. Те проследиха лицето ми, а после се спуснаха към ботушите ми. Погледът му се върна нагоре по-бавно, следвайки вталените ми дънки с протрити колене до торбестата ми сива тениска.
Добавих очите му към списъка с части от тялото, които исках да изтръгна от него.
Когато спрях на десетина метра от него, погледът му най-накрая се върна към лицето ми. Взирахме се един в друг, а във въздуха се носеше напрежение. Колби погледна между нас, смътно озадачен.
– Добър ден! – Извиках, излъчвайки приветливост, като сгънах ръце пред себе си. – Добре дошли в Спасителния център за животни „Сърца и копита“. С какво мога да ви помогна?
Друидът примигна, после ме изгледа, сякаш се чудеше дали съм същата жена, която снощи го беше заплашила с нож.
– Вие ковач ли сте?
– Да, чирак ковач – казах. – Конят ви нуждае ли се от внимание? Обикновено предоставяме ковашки услуги само на животните, за които се грижим.
– Можете ли да направите изключение? Не би трябвало да отнеме много време.
Съзнавайки много добре, че Колби наблюдава всяка наша дума и изражение на лицето, запазих веселата си усмивка на място.
– В такъв случай ще се радвам да помогна. Можете ли да вържете коня си в бокса за принадлежности?
– Нямам каишка.
Дали друидът беше пуритан в свободната езда, или феения му кон не обичаше нагайките и седлата?
– Можеш да ползва назаем – услужливо каза Колби. – Аз ще го взема, секунда.
Той се втурна в стаята с принадлежностите. Продължих да се усмихвам, със скръстени ръце. Друидът ме гледаше мълчаливо.
Колби се появи отново, а в ръцете му имаше каишка. Подхвърли я на друида.
– Този трябва да е достатъчно голям.
Друидът я хвана с намръщена физиономия, след което се обърна към жребеца. Феята прибра ушите си. Друидът бавно се приближи, а феята тропна с копита и сведе глава. Друидът нахлузи халката, вкара коня в обора и пристегна по една връв от двете страни на халката. Жребецът отметна глава, а въжетата се опънаха.
– Просто се справи с това – промълви друидът.
Усмивката ми се разшири. Обърнах се към Колби.
– Можеш ли да доведеш Худини от пасището и да го поставиш в малкия заслон? Трябва да го погледна по-късно.
Колби откъсна хипнотизирания си поглед от жребеца.
– Разбира се, няма проблем. Веднага ще се върна.
Докато той тръгваше, аз казах на друида:
– Нека да си взема инструментите.
Той кимна, а в очите му се четеше предпазливост.
Погледнах, за да се уверя, че Колби е на път, и се вмъкнах в помещението с принадлежностите. Той нямаше „да се върне веднага“. Щеше да му отнеме десет минути, за да измине целия път до далечното пасище, където бях видяла Худини при пристигането си. А там беше самият Худини: стокилограмов козел, чиято любима игра беше да кара хората да го гонят. Колби щеше да прекара следващия час в тичане из пасището, докато Худини се държеше на една ръка разстояние от него.
Огледах помещението за хватки. От едната стена стърчаха хоризонтални стълбове, а върху тях бяха наредени седла. На куките висяха юзди, намордници и въжета за водене. На другата стена имаше маса, отрупана с произволно оборудване. Под нея се намираха куфарът с инструменти и ковашкият ми комплект.
Уверих се, че друидът не се вижда, изнесох куфара с инструменти и го поставих от едната страна на прага. Грабнах един гаечен ключ, взех вилата, която Колби беше оставил, и се прибрах в ъгъла до вратата, срещу кутията с инструменти.
Възнагражденията и парите не ме интересуваха. Но насилниците, похитителите и убийците ме интересуваха, особено когато навлизаха в моята територия. Не знаех дали друидът е тук заради снощната ни среща, или по някаква друга причина, но така или иначе не ме интересуваше. Присъствието му във фермата беше твърде опасно в твърде много отношения и исках да си тръгне.
Или мъртъв. Мъртъв също вършеше работа.
Протегнах гаечния ключ, после го пуснах. Той се удари в пода със силен трясък.
Задъхана, сякаш уплашена, извиках:
– Мога ли да помогна?
Тишина. Изчаках.
Миг по-късно друидът се появи на вратата и предпазливо огледа помещението, докато прекрачваше прага.
Тръгнах към него с протегната вила.
Той се завъртя към мен, ръцете му се вдигнаха, докато инстинктивно отстъпваше назад – към кутията с инструменти.
Спъна се и когато се свлече по гръб, аз забих вилицата в гърдите му. Той улови зъбите, дългите ръкави на блузата му се опънаха, докато дебелите мускули на ръцете му изпъкваха. Той се изтласка нагоре, отблъсквайки ме. Нахвърлих се отново, като хвърлих цялата си тежест върху дръжката.
Той отново хвана зъбите, спирайки ги на сантиметър от гърдите си.
– Ебаси – изръмжа той, докато буташе вилата назад за втори път, извивайки зъбците настрани. Тя се изтръгна от ръцете ми – и той ме ритна в подбедрицата достатъчно силно, за да ме извади от равновесие. Втори ритник хвана другия ми глезен и аз се преобърнах.
Разпаднах се на пода и той скочи върху мен с рефлексите на майстор на бойните изкуства. Изпаднах в дива ярост, с оголени зъби, докато атакувах с юмруци и колене. Претърколихме се по пода и гърбът ми отново се удари в земята. Ръцете ме хванаха за китките, стискайки силно.
С хъркане на усилие той избута ръцете ми над главата и седна върху диафрагмата ми. Въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– Майната му – каза той отново, задъхан. – Силна си.
Не каза „за жена“, но аз все пак го чух.
– Изгний в ада, гадняр.
– Не ти ли спасих живота снощи? Хубав начин да ми благодариш.
– Трябва ли да ти благодаря за това, че ме преследваш? – Задъхах се. – Какво, по дяволите, искаш?
Той ме погледна с очи, които изглеждаха по-човешки, отколкото снощи – поразително зелени с ясно изразен лимбален пръстен, но не и преливащи.
– Не знаех, че работиш тук. Ако знаех, нямаше да дойда.
Ухилих се.
– Сякаш вярвам в това, Призрако.
Той изсумтя с отвращение, а после замръзна, когато от масата падна дълга бяла змия и се приземи на гърба му. Змията се надигна, а качулката на кобрата се развя.
„Здравей, друиде“ – изръмжа Рикр, а змийският му език опита въздуха. – „Миришеш вкусно.“
Друидът притисна китките ми по-силно в пода, като с половин око гледаше змията на рамото си.
– Сигурна ли си, че искаш да играеш тази игра? Ще загубиш.
Рикр приближи лицето си до това на друида, показвайки зъбите си.
– Твоят познат е вързан – издекламирах аз, опитвайки се да скрия колко съм задъхана.
– Тилиаг не е мой познат.
Поколебах се – и неземен студ премина през костите ми.
От тавана над главата ми се разля мрак и през масивното дърво като фантом се промъкна някаква фигура. Сенчести криле се разпериха широко и огромен черен орел се спусна надолу. Рикр се откъсна от рамото на друида, когато орелът кацна на гърба му, а върховете на крилете му се забиха в стените. Хищникът впери луминисцентните си изумрудени очи в мен.
Тъмна, електрическа сила се разля от фае.
Рикр се сви до главата ми, като съскаше тихо с разперена качулка. Двамата с друида се взирахме един в друг, а познатите ни бяха готови да атакуват. Тъй като Рикр всъщност не беше кобра и нямаше отрова, бяхме обречени да загубим, но друидът може би не осъзнаваше това.
– Слушай – каза той, а гласът му беше дрезгав от нетърпелив гняв. – Не ми пука за теб, за твоя познат или за работата ти. Дойдох тук заради Тилиаг и това е всичко.
Очите ми се свиха.
– Бих могъл да те вържа и сам да се погрижа за него, но не съм ковач. Ако имаш уменията, предпочитам ти да го направиш.
Очите ми се стесниха още повече. Той изучи изражението ми, след което изръмжа проклятие и се огледа за леснодостъпно въже – а то беше много, тъй като се намирахме в стаята за принадлежности.
– Аз ще го направя.
Той ме стрелна с невярващ поглед.
– Просто… – изпъшках. – Просто слез от мен, преди да съм загубила съзнание.
Той се издигна на няколко сантиметра от средата ми. Белите ми дробове се разшириха и аз погълнах въздух, примигвайки със звездите в погледа си.
– Погрижи се за копитата на Тилиаг – каза той – и никога повече няма да ме видиш.
Това изглеждаше като най-добрата сделка, която щях да получа.
– Добре.
Той се надигна от пода. Докато се издигаше, черният орел, кацнал на раменете му, разпери криле. Формата му омекна – и той се стопи в гърба му, изчезвайки напълно. Зелените му очи просветнаха в неестествено преливащ оттенък на изумруд.
Все още по гръб на пода, аз се взирах в него, едва успявайки да повярвам на това, което бях видяла. Неговият познат го беше обладал.
Обсеби го.
Този орел фея беше в тялото и ума му, а присъствието и силата му го заразяваха. Рикр беше мой ежедневен спътник от седем години и никога нямаше да му позволя да направи това.
Нищо чудно, че друидите обикновено умираха млади.
Назад към част 8 Напред към част 10
