* * *
– Значи четирима от нас пазят по един гилдиен камък за един ден, а после се редуваме? – Предложих, докато седяхме на нашия хълм в Земната територия. Рен беше дошъл на гости и макар че на възпитаниците им беше позволено да ползват библиотеката в кампуса, директорът беше започнал да коментира колко време прекарва в академията, откакто се е дипломирал.
– Не, трябва да се редуваме да имаме всички – каза Бърди. – И тъй като ти ги държиш вече три дни, сега е ред на някой друг. – Тя се премести по-близо на тревата, а слънцето тъкмо надничаше от хълмовете на Земната територия и ги обагряше в златисто.
– Не съм ги използвала – казах аз. – Грижех се за тях.
Първите няколко дни бяха меко казано напрегнати, тъй като чакахме да видим дали ще се разпространи новината за изчезналите скъпоценни камъни, но не беше направено никакво съобщение. Короната щеше да бъде върната в съкровищницата до следващата церемония, която щеше да изисква използването ѝ, а това можеше да стане след години. Но един ден някой можеше да разбере, че камъните в нея са фалшиви и че най-големият обир в историята е бил извършен много, много отдавна. От мен. Фелисия Найт. Не че някога съм планирала те да разберат това. Но може би щях да направя така, че това да бъде издълбано на надгробния ми камък, така че името ми най-накрая да бъде известно в цялата страна и да получи заслуженото признание.
Бърди се нацупи, но преди да успее да се изкаже отново, Мариголд заговори.
– Проучвах употребата на такива камъни и как те са били използвани от гилдията на зодиите. За съжаление изглежда, че не можем да разкрием пълния им потенциал, без да притежаваме всичките дванадесет и да образуваме…
– Спрете до върха на бисквитката! Как да им дръпнем джеловете такива, каквито са? – Прекъсна разговора Уилбър. – Дали да се изпързаляме под кървава луна? Или може би салса на Санделион, когато приливът е голям, съблечени до голо и…
– Защо всичките ти предложения включват да сме голи? – Засмя се Бърди, а аз изхлипах, споделяйки с нея поглед, който ме увери, че предишният гняв между нас отдавна е изчезнал.
– Има много магия в това да бъдеш гол джуджен – каза Уилбър, делово.
– Сигурни ли сме, че да ги владеем е най-добрата идея? – Запита Рен и аз бутнах ръката му.
– Ти си толкова скучен, Рен Имай – подразних го и той ме бутна игриво, а ръката му падна на коляното ми и остана там. Топлината, която усещах през полата на униформата си, беше като целувка на слънцето и ме накара да искам да сложа ръката си точно върху неговата. Но после погледът ми попадна на Бърди и си спомних как Рен отхвърли целувката ни като чисто платонична. Неусетно отблъснах ръката му от себе си и усетих как се отдръпва.
– Какво разбра, Мари? – Погледнах към Мариголд, която извади книга от тартановата си чанта и извади дълго, бяло парче дърво, което беше сплетено и изкъртено. Когато го постави върху тревата, тя малко изсъхна, накланяйки се встрани от него, сякаш вещта беше прокълната.
– Какво е това? – Въздъхнах, а пулсиращата сила, която излъчваше, като предупреждение биеше в атмосферата.
– Кора от проклето дърво, оформена в пръчка от ръката ми – каза тя.
– Наречи ме Уенди и ме удари с чук в кокалчетата – прошепна Уилбър.
– Проклето дърво? – Задъха се Рен. – Невъзможно.
– Как да е невъзможно, щом лежи точно тук, в краката ти? – Попита Мариголд и Рен замълча.
– Мога ли да го докосна? – Посегнах към него, но Рен хвана ръката ми.
– Безопасно ли е? – Поиска той от Мариголд.
– Съвсем безопасно, ако се използва правилно – каза тя, след което добави. – Предпочитам засега някой друг да го пази. Структурата му ми се струва доста възбуждаща.
Бърди избухна в смях, когато устните ми се разтвориха и очите ми се стрелнаха настрани, за да срещнат тези на Рен. Уилбър не изглеждаше особено притеснен. Но откакто познавах Мариголд, тя никога не беше проявявала сексуален интерес към някоя от феите, така че това беше меко казано малко изненадващо.
– Дали е от тъмната магия? – Предположих.
– Не, изобщо не – отвърна Мариголд безстрастно. – Аз съм дендрофил.
– А какво е това, когато някой е дендрофил? – Запита Рен.
Уилбър се засмя, като щракна краищата на мустаците си нагоре с пръст и палец.
– О, Рен, мислех си, че може би си размахвал своя Дълъг Шърман в мелодията на черничевия храст достатъчно пъти, за да знаеш за такива неща! Може би обаче моят опит в чувствения свят е канарче повече от твоя, а, приятелю?
– Ако размахваш Дългия си Шърман някъде, мисля, че го правиш погрешно – каза Рен през усмивка.
– А-ха, виж. Ти си само смок, на когото му липсва кисела краставичка, скъпи приятелю – каза Уилбър със самодоволно изражение. – Сосът е в киселата краставичка. – Той потупа носа си, сякаш държеше някаква тайна.
– И така, дрендото? – Настоя Бърди. – Какво изобщо означава това?
– Означава, че дърветата ме възбуждат сексуално – каза Мариголд и устните ми се разтвориха.
– Всички дървета? – Изригнах, сякаш това беше най-належащият въпрос. Но имах много по-големи въпроси, планини от въпроси. Като например, каква беше логистиката на това? Тя правеше ли секс с тях? Дали бях минала покрай дървета в Плачещата гора, които тя… какво? …се е срещала с тях?
– Не дървета, разбира се – каза Мариголд. – А и имам общо отвращение към боровете заради арогантността им. Вечнозелените дървета като цяло имат доста надменно поведение, но широколистните… о, да, те са много по-приветливи. В момента съм в открита връзка с един нежен явор и един възбуждащ дъб. Те имат толкова груба кора…
Тя въздъхна малко по-тежко, след което бутна пръчката към мен. Предметът би трябвало да е в центъра на вниманието ми, но новината, че приятелката ми не само се интересува от дървета, но и има сериозна връзка с две от тях, беше от онези новини, които се нуждаеха от минута, за да бъдат усвоени.
– Имат ли имена? – Попитах очарована.
– Разбира се, че не. Те са дървета, Фелисия – каза Мариголд и поклати глава към мен.
– О, вярно – въздъхнах аз. – И как работи всичко това?
– Много търкане – каза тя. – А моят дъб има специална вдлъбнатина на точната височина за проникване…
– Мисля, че всички трябва да уважаваме личното пространство на Мариголд – каза бързо Рен. – Но аз се радвам за теб.
– Наистина ли? – Намръщи се Мариголд. – Сигурно е трудно да научиш, че приятелят ти има толкова силни сексуални завоевания, когато ти преминаваш през особено дълъг период на суша, Рен.
– Не съм в период на суша – издекламира Рен, макар че само един поглед към него ми подсказа, че е развълнуван. Колко точно е бил сух този период? Не че ме интересуваше. Макар че може би ме интересуваше. Малко.
– Братовчедка ми Глоринда ми каза, че ако не минаваш редовно по благородната пътека към Блаженство, твоята градина цъфти или Лонг Шърман може да изсъхне и да се разпадне – зловещо каза Уилбър.
– Да се върнем към пръчката – каза твърдо Рен и вниманието на всички ни отново се насочи към нея.
– Фелисия, ако поставиш камъните в дупките, които съм издълбала в кората… – Мариголд се поколеба малко при спомена, след което бутна пръчката към мен с върха на ботуша си. – Тя трябва да действа като проводник и да насочи силата на камъните към теб. Не можеш да получиш достъп до пълната им сила, но със сигурност ще ти даде тласък – макар че колко точно, предстои да се определи.
Уилбър развълнувано потри ръце, докато аз вдигах пръчката, а тъмната енергия, която гърмеше в нея, караше косъмчетата по гърба на ръката ми да настръхват. Измъкнах камъните от джоба си и ги поставих един след друг в жлебовете, които Мариголд беше направила за тях, като всеки от тях се вписа идеално.
– А сега какво? – Погледнах към нея.
– Сега просто правиш жертвоприношение на пръчката и силата би трябвало да продължи, докато продължаваш да я захранваш.
– Да я захранваш? – Намръщих се, не ми харесваше накъде отива това.
– Кръв, разбира се – каза Мариголд. – Твоя или на някой друг. И двете са достатъчни.
– Не мисля, че трябва да се занимаваме с такива неща – каза Рен. – Няма нужда от това. Фи доказа, че може да победи Сайръс. А Уилбър, ти напъха Исла Драконис в кофата за боклук и я зарови.
– Но оттогава Исла е кошмар – изпъшка Бърди, а в очите ѝ проблесна болка. – Тя влиза в главата ми и ме кара да гледам как малката ми сестра умира отново и отново. – Изсумтя тя и сърцето ми се разтуптя за нея. Сестра ѝ беше починала от рядка болест, когато Бърди е била на осем години, и загубата никога не я беше напускала. На Исла ѝ беше писнало да използва това срещу нея.
– Така че я предизвикай – насърчи я Рен. – Отвърни на удара.
– Опитах – изръмжа Бърди. – Тя е по-силна, отколкото аз някога ще бъда. И не става дума само за нещата, които прави в главата ми, тя ме е измъчвала толкова много пъти – и Сайръс също. Той може и да се е отдръпнал от теб, Фелисия, но той и гордостта му са повече от щастливи да си играят с мен като със слаба мишка.
– Бърди е ударила халбата по главата – каза тържествено Уилбър. – Може и да съм излязъл победител веднъж, но нито веднъж повече.
– А ти? – Заобиколи ме Рен, като накара сърдечния ми ритъм да се забави малко от жестокостта на погледа му.
– Искам да опитам истинската сила – признах аз. – Искам да знам какво е да не се страхуваш никога повече да не се окажеш в мръсотията, превърнат в нищо пред всички.
– Никога няма да бъдеш нищо – изсъска той. – Нямаш представа, Фи. Виж какво си постигнала. – Посочи камъните той. – Това не е ли достатъчно?
Гърлото ми се стегна и аз погледнах към Уилбър, Мариголд и Бърди, после обратно към Рен, мислейки си за всички пъти, когато ги бях виждала на колене, принудени да се подчиняват, да страдат в сянката на нашите врагове.
– Не – казах мрачно, а пръстите ми се свиха плътно около пръчката.
– Моля те – каза Рен тихо, само за мен. – Ако те намерят с това… – Той поклати глава пред тъмното приспособление в ръката ми и четирите блестящи скъпоценни камъка, които можеха да ме вкарат в Даркмор до края на дните ми, ако някога бъдат открити у мен. Но аз бях познавала вкуса на мръсотията твърде много пъти и жадувах за вкус на небето.
– Няма да ме хванат – казах твърдо, после хвърлих малко сребърно ножче в свободната си ръка и прорязах линия по пръста си. Кръвта се просмука и аз я притиснах върху поредица от руни, които бяха гравирани в дръжката на пръчката. Вятърът около мен се усили и кълна се, че усетих как звездите проклинат, докато ме наблюдаваха.
Бърди се приближи, изплези език, за да намокри устните си, докато гледаше с възторжено внимание.
Мощта ме заля изведнъж, безмилостна вълна от сила, която се вкопчи дълбоко в сърцевината ми и се привърза здраво към собствената ми магия, подхранвайки я. Чувствах се неестествено, безбожно, но когато тази сила премина през кръвта ми, последва прилив на енергия, който не приличаше на нищо, което бях усещала досега.
През устните ми премина стон, а по гръбнака ми преминаха тръпки, главата ми се отметна назад, докато се оставях всичко да ме завладее, опитвайки се да свикна с екстаза от силата, която ме пронизваше.
– Ще се редуваме – казах задъхано. – Днес е мой, утре е на Уилбър, после на Мариголд, после на Рен, после на Бърди. Ще го редуваме.
– Защо съм последна? – Изръмжа Бърди, но аз вече не я чувах, от гърдите ми се изтръгна дълбок смях, докато се изправях на крака и вдигах свободната си ръка, за да направя магия. Тя се изля от мен като ураган и аз овладях земята в краката си, като от нея израсна кръг от сребърни шипове около нашата група, чиито остри върхове блестяха на утринната слънчева светлина. И имах чувството, че сега сме недосегаеми.
* * *
Сключихме договор да бъдем деликатни. Да използваме магията, за да подобрим оценките си и да отблъснем всеки, който се насочи към нас, но трябваше да внимаваме да не привлечем вниманието към новопридобитата си сила или към пръчката, която държахме прибрана в ръкава си. Чувствах се непобедима в дните, в които я притежавах, и скоро се оказа, че броя дните до момента, в който пръчката отново щеше да бъде моя.
Отначало Рен не искаше да я пробва, но планираше да я използва, за да се опита да си върне уважението в обществото. Мразех това, че светът му обърна гръб, особено когато дори не той беше този, който се срамуваше от властта. Звездите само знаеха на какви издевателства е бил подложен баща му в сравнение с него. Изтръпвах, като си помислех за това. В нашия свят нямаше нищо по-лошо от това да загубиш позицията си на фея. Това беше дадено от звездата право да претендираш за власт, да се издигаш в редиците и да доказваш, че си достоен в нашия свят. Бащата на Рен беше лишен от това право и по този начин Рен също беше загубил позициите си. Това просто не беше справедливо.
Бърди беше най-голямата ми грижа напоследък. С всеки свой ход тя отиваше малко по-далеч от преди, използваше магията си тайно, за да залага капани на Исла и Сайръс, за да не привлече подозрения върху себе си. Бях чула писъците на Сайръс, когато падна в басейн с подвижни пясъци, които не само го бяха засмукали, но и бяха изподрали кожата на краката му. Бърди беше толкова горда, че беше отгледала в пясъка плевел малум, чиито токсични листа бяха отровили кожата на Сайръс толкова силно, че той беше в лазарета на Уран в продължение на седмица. В същия ден, в който го беше отровила, Исла беше изчезнала от кампуса и оттогава никой не я беше виждал. Беше обезпокоително и независимо какво мислех за Исла и Сайръс, това не ми се отразяваше добре.
Днес отново беше денят на Бърди и аз побързах да я хвана в „Кълбото“, преди да започнат уроците. Тя отричаше да знае за местонахождението на Исла, но също така ме отбягваше като фейски грип, така че знаех, че ме лъже.
– Бърди. – Втурнах се към нея до бюфета за закуска и хвърлих балон за заглушаване около нас. – Трябва да поговорим.
– За какво? – Попита тя леко, докато пълнеше купичка с овесена каша.
– За Исла Драконис – изсъсках сериозно. – Къде е тя?
Тя сви рамене невинно.
– Не ме лъжи – изръмжах аз, а в тези думи се съдържаше предупреждение. – Това отива твърде далеч.
– Прекалено далеч ли отиде, когато Исла ме накара да ям червеи от терена на питболския стадион? Или пък отиде твърде далеч, когато Сайръс и гордостта му ме завързаха на покрива на Юпитер Халс, покрита със семена, така че враните да дойдат да ме кълват в продължение на четири часа? Кога се стига твърде далеч, Фелисия? Кажи ми, защото ми е много интересно да чуя отговора ти.
Преглътнах буцата в гърлото си.
– Бърди, знам какво ни направиха. Аз бях там. Аз също се сблъсках с него. Но ние сме по-добри от тях.
Бърди се изсмя.
– Може би ти си, Фелисия. Но аз? Не планирам да бъда по-добра от тях. Планирам да бъда по-лоша. И ако не си с мен в това отношение, значи си против мен. Така че кое е то?
Силата, която преливаше в очите ѝ, ми подсказа, че притежава пръчката, скрита в ръкава ѝ. Сърцето ми се сви от заплахата, която изведнъж представляваше за мен.
– Аз просто се опитвам да те защитя – промених тактиката си.
– Не, не се опитваш – каза тя. – Опитваш се да защитиш себе си. Не искаш пръчката да бъде намерена.
– Очевидно не.
– И няма да се намери – каза тя. – Така че просто си играй с нея, както искаш в твоите дни, и не се намесвай в моите дни. Разбираш ли? – Тя си тръгна, а аз останах с яма в стомаха и се чудех дали не съм направила ужасна грешка, като съм откраднала тези камъни.
* * *
Нещата придобиха неприятна развръзка, когато Исла беше намерена. В продължение на три седмици тя беше затворена в подземна камера от метал и там беше преминала през някакъв непознат ад, който я беше оставил потресена, полугладна и само сянка на предишното ѝ аз. Не знаеше името на похитителя си, нито нещо за начина, по който изглеждаше, самоличността му беше скрита с мощни заклинания през цялото време, докато беше държана и измъчвана в тяхната компания. Но аз знаех. Знаех и това ме преследваше всеки път, когато затворех очи.
Бях видяла как спешното отделение пристига от болницата, бях видяла как лечителите обграждат изсъхналото тяло на Исла, бях видяла как директорът пуска всички отделения, за да може тя да бъде незабавно откарана със звезден прах в най-близката болница. Исла беше покрита с кръв от отдавна зараснали рани, дрехите ѝ бяха разкъсани, дясното ѝ око беше подуто и изпъкнало от по-скорошно нападение. И най-лошото от всичко беше, че Бърди стоеше там и гледаше със зловеща шибана усмивка, която повдигаше ъгълчето на устните ѝ, а в очите ѝ искреше задоволство.
Седях на обичайния ни хълм в Земната територия малко преди полунощ и чаках Бърди да се появи, за да направи размяната. Но в момента, в който държах тази пръчка в ръката си, щях да се погрижа тя никога да не бъде предадена обратно на нея. Уилбър и Мариголд ме бяха придружили тук, а Рен беше на път. Това беше своеобразна интервенция. Ако се съпротивляваше, всички се бяхме уговорили да я подчиним заедно, дори и да беше нещо като нефейско. Но рискът, който тя представляваше с тази пръчка, можеше да ни погуби до края на живота ни.
Тревогата ме обзе, докато чаках Бърди да се появи, но единствената фигура, която изплува от тъмнината, беше Рен, с мръщене, което се задълбочаваше с всяка крачка.
Той не каза нищо, когато се присъедини към нас, но мълчаливо взе ръката ми, а пръстите му се свиха около моите в тъмнината. И тогава зачакахме. И чакахме. И чакахме.
Но Бърди така и не се появи.
Назад към част 23 Напред към част 25