* * *
Мина една седмица и Бърди не се появи на занятията, въпреки че се носеше слух, че е казала на директор Сноуфлър, че трябва да се прибере вкъщи заради спешен семеен проблем. Това беше най-малката грижа на директора, тъй като той все още издирваше този, който беше разрушил игрището за питбол.
Не знаех дали Бърди ще се върне, или може би ще се откаже от академия „Зодиак“ и никога повече няма да ни се наложи да се сблъскваме с нея. Но интуицията ми подсказваше, че ще се заблудя, ако си помисля, че тя е изчезнала от живота ни завинаги.
Всички спяхме в Кралската дупка всяка нощ, макар че вероятно бяхме прекалено предпазливи, като пазехме камъните на място, в което бях сигурна, че никой освен нас не може да влезе. Все пак имаше нещо, което обичах в Кралската дупка. Това беше място само за нас и ние добавяхме все повече мебели към него, а също и домашни удобства. Бързо се превърна в любимото ми място в кампуса.
След като пръчката беше унищожена, а камъните на гилдията – заключени на сигурно място във вълшебното дърво, в тайно отделение, в музикални кутии, които криеха неподозирани опасности, предполагах, че всъщност няма нужда да оставаме и там, но нещо в силата на това място просто ни караше да се чувстваме сигурни и приети.
Дори безопасността на Кралската дупка обаче не можеше да ни предпази от съобщението, което ме гледаше от вестника в ръката на едно момиче, когато влязох в Кълбото.
Четири безценни скъпоценни камъка, откраднати от Двореца на душите.
Изтръгнах вестника направо от ръцете ѝ със сила, а когато тя се опита да си го вземе обратно, изръмжах толкова яростно, че тя отново седна. Погледът ми падна върху статията, докато пулсът ми барабанеше в ушите, а въздухът беше като лепило в дробовете ми.
В кражба, която ще разтърси кралството, четири безценни скъпоценни камъка са откраднати под носа на кралица Леондра Вега. От FIB съобщиха, че късно снощи е постъпил анонимен сигнал, че може би искат да проверят короната на Старфол. В двореца настъпила суматоха, когато малко след полунощ FIB поискали да влязат и кралската съкровищница била отворена, за да се разгледа короната.
Шокът за самата кралица е, че четирите скъпоценни камъка, изобразени в короната по-долу, липсват, а на тяхно място са поставени четири изящни фалшификати. Оттогава тя направи следното изявление.
„Тези четири скъпоценни камъка са реликви с голямо значение за моето семейство и съм съкрушена да науча за тяхната загуба.“
Всеки, който се е сблъсквал с короната през последните месеци, сега преминава през строг разпит на циклопите, като се започне от персонала на двореца, но вероятно това ще обхване и притежателите на покани, които са присъствали на юбилея на кралицата.
Спрях да чета, ужасът караше кръвта ми да се смразява.
Вкопчих ръка в косата си и потърсих в „Кълбото“ приятелите си. Уилбър седеше сам на една маса, лицето му беше бяло като чаршаф, а устата му се движеше, докато си мърмореше нещо, леко поклащайки се напред-назад.
Втурнах се към него, като хвърлих вестника между нас, и той срещна погледа ми с ужас, замъглил очите му.
– Фелисия – изрева той, като хвърли балон за заглушаване около нас. – Какво ще правим?
– Не знам. Майната му. Не знам. Това е дело на една подла предателка. Бърди Кейн върви по пътя на отмъщението и няма да се успокои, докато не попаднем дълбоко в корема на Даркмор. – Той започна да трепери като лист, шумът на скръбта го напусна, а аз се наведох напред, за да сложа ръка на рамото му.
– Няма да отидем в Даркмор. Никой не знае, че сме били ние.
– Те ще го разберат, когато циклопът се рови в умовете ни като пръст в папка – горко! Горко ми! – Той скочи на крака и изглеждаше паникьосан, сякаш щеше да избяга или да направи нещо още по-безумно.
– Уилбър – изръмжах аз. – Дръж се.
Той кимна и промърмори извинения, докато се потапяше на стола си и се взираше отчаяно във вестника.
– Ще измислим нещо – казах аз, макар че докато опирах дланите си на масата, не ми идваше на ум нищо друго освен мисълта, че ще ме отведът в Даркмор. Позор. Фелисия Найт, петно върху семейството на Найт. За която се говори само със срам и неудобство.
Потръпнах от тази мисъл.
Мариголд се втурна към нас и изглеждаше по-развълнувана от всякога, когато се присъедини към масата ни.
– Имаме много проблеми.
– Имаш ли някакви идеи? – Поисках.
– Може би бихме могли да ги върнем в двореца – каза тя.
– Те са в музикални кутии с капани в тях, които може да са смъртоносни, доколкото знаем. Ами ако кралицата се опита да ги върне и накрая бъде убита? Дори и да е ранена, ние ще носим отговорност за това – казах отчаяно. – Те не могат да се върнат. – В гласа ми се долавяше нотка на притежание, защото не ставаше въпрос само за музикалните кутии. Тези камъни бяха моята претенция за слава. Нямаше да се откажа от тях. Нито за нищо на света.
– О, разбира се – прошепна Мариголд, а лицето ѝ беше леко изпепелено. – Може би бихме могли да ги извлечем сами?
– И да рискуваме собствения си врат? – Подиграх се. – Не искам да бъда убита от музикална кутия.
– Не, наистина – съгласи се тя и се намръщи, докато мислеше за това.
– Уилбър – загледах го. – Семейството ти работи в двореца, би могъл да получиш повече информация. Може би да разберем колко време имаме, докато разпитът падне върху притежателите на покани. Те няма да заподозрат защо ги питаш, след като са чули тази новина.
– Д-да – заекна той. – Ще отида при тях в момента, в който приключат занятията. Няма да се мотам и да се бавя.
– Имам идея – каза Мариголд. – Ще взема камъните, ще ги скрия добре на различни места в кралството и ще изпия отвара за памет, за да не мога да си спомня местонахождението им.
– Кралската дупка е създадена, за да ги пази. Това е най-безопасното място, където могат да бъдат – казах рязко, без да споменавам факта, че нямаше да стана безпомощна за това къде са тези камъни на гилдията. Те бяха мое наследство.
– А какво ще стане, когато се дипломираме? – Каза малко строго Мариголд. – Не можем да ги оставим в Дупката завинаги.
Разбирах правотата ѝ, но сега дори нямахме пръчка, как щяхме да създадем нещо толкова сигурно като Кралската дупка?
– Не биваше да взимаме старите камъни – каза Уилбър безрадостно. – Каква е ползата от тях сега? Заключени в капани и скрити в дупки?
– Трябва да има и други начини да ги използваме – каза Мариголд. – Ако успеем да ги опазим и да гарантираме, че FIB няма да ви разпита и двамата, в крайна сметка ще можем да ги използваме отново.
– Ако не ги бяхме заключили в смъртоносни музикални кутии, тоест – казах аз.
– Колко смъртоносни могат да бъдат те? – Замисли се тя.
Повдигнах рамене, защото, ако трябва да съм честна, нямах представа за размера на капаните в кутиите. Но усещах силата, която се вливаше в тях, тъмната и силна магия, която пръчката беше измайсторила заедно с тези камъни, за да създаде нещо наистина страшно вътре.
– Мисля, че Мариголд може би има някакъв план – замислено каза Уилбър. – Всеки от нас би могъл да вземе по една кутия, да я скрие, а след това да изпие отвара за памет, за да забрави не само местоположението ѝ, но и целия обир. Всичко от тогава до сега.
– Не искам да го забравя – изригнах аз.
– Предпочиташ ли да бъдеш изпратена в Даркмор? – Попита хладнокръвно Мариголд.
Стиснах устни, чувствайки се притисната в ъгъла.
– Това е единственият ни избор, скъпа Фелисия – каза тъжно Уилбър.
Раменете ми се свиха и ме обзе тъга.
– Добре – отстъпих аз. – Разбери за колко време трябва да направим това, Уилбър.
– Можеш да разчиташ на мен!
Назад към част 25 Напред към част 27