28 ЮНИ 2020 г.
„Аса е мой приятел“
ГЛАВА 16
ЕЗМИТА
Брет държеше купата с пуканки, която деляхме, за да мога да си взема, без да стигам до скута му. Родителите ми ни бяха разрешили да си направим среща с кино в хола. Майка ми беше в стаята си и четеше книга, а баща ми беше в офиса и работеше, което означаваше, че се крие, за да пие уиски. Мама не обичаше той да пие повече от една чаша вино.
В по-голямата си част имахме място за себе си. Мама се отбиваше случайно, но освен това беше тихо. Всичките ми братя и сестри бяха в стаите си с инструкции от мама, че трябва да стоят далеч от всекидневната. Тя беше изминала дълъг път от пролетта насам. Не бях сигурна дали страхът да не ме изгубят така, както изгубиха сестра ми, или смъртта на човек на моята възраст в града им напомни колко лесно може да се промени животът. Все още имаше моменти, в които мама отново се връщаше към режима на сержант, но те бяха кратки. Нищо подобно на нощта, в която ги бях оставила само за няколко часа.
Аз не бях фен на „Властелинът на пръстените“, но Брет го обичаше, така че си проправяхме път през поредицата, трилогията или каквото там беше. Бях го отлагала цяла седмица, когато ме беше помолил да направя нещо. Дълбоко в себе си се надявах да чуя Аса. Нощта ни при Неш беше добра, помислих си аз. Чудесно за мен. Не си спомнях някога да съм се забавлявала толкова много. Аса ме беше довел вкъщи онази вечер и също така си мислех, че може да ме целуне. Но не го направи.
И така, ето че почти седмица по-късно скачах всеки път, когато телефонът звъннеше тази седмица, и се сблъсквах с факта, че Аса не се е наслаждавал толкова, колкото аз. Беше разочароващо, но това, че се въртях в главата си, опитвайки се да разбера какво съм направила погрешно, беше безсмислено. В крайна сметка отговорих на обаждането на Брет днес и се съгласих на кино вечер. Не го бях подвела. Поне се опитвах да не го подвеждам. Чувствах се приятелски. Донякъде. Може би. Уф. Напълно го подвеждах.
Той знаеше, че след няколко месеца ще тръгнем в две различни посоки. Това не беше тайна. Ако Ковид не беше прецакал и това. Трябваше да се махна от Лоутън. Трябваше да си намеря приятели. Имах нужда от живот. Да сънувам, че съм близо до Аса през есента, беше глупаво. В момента се намирахме в един и същи град, а той не беше направил никакъв опит да се свърже с мен и да поиска да направим нещо.
– Слушай какво казва Гандалф тук – каза Брет с развълнуван шепот.
Не бях сигурна кой, по дяволите, е Гандалф, тъй като не бях обърнала никакво внимание. Странните уши ме бяха обезпокоили. Все пак кимнах и се заслушах в това, което казваше старецът с много коса. Той трябва да е Гандалф. Нищо от това, което казваше, обаче нямаше никакъв смисъл за мен.
Преди Брет да успее да каже нещо повече, на вратата се позвъни и ме спаси от необходимостта да коментирам объркващото съдържание на филма. Станах, за да отида да отворя.
– Искаш ли да го спра на пауза? – Попита Брет.
Поклатих глава.
– Няма страшно. Продължавай да гледаш. – Колкото повече пропусках от него, толкова по-добре.
Отваряйки вратата, очаквах да е някой, който се нуждае от гориво или нещо от зоната за хранителни стоки. Това се случваше често през уикендните вечери. Хората излизаха по-късно и когато бяхме затворили, идваха да поискат да си вземат нещо. Мама винаги им помагаше. Тя нямаше намерение да пропусне нито една продажба. Всички знаеха и това.
Това, което не очаквах да видя, беше Аса Грифит.
– Здравей – каза той.
– Здравей – успях да изкрещя аз. Цяла седмица бях чакала да се обади, а той реши да се появи в дома ми точно сега?
– Няколко души отиваме да хапнем бургери. Искаш ли да дойдеш?
Сериозен ли беше? Да, очевидно беше сериозен. Беше на вратата ми. Аса Грифит беше на вратата ми с молба да отида с него и приятелите му за бургер. Това не беше точно среща, но той беше тук и ме канеше. Погледнах назад към Брет, който беше спрял филма, както разбрах, и ме гледаше. Трябваше да кажа на Аса „не“. Той беше дошъл в дома ми и аз трябваше да му откажа. Това беше несправедливо. Животът ме мразеше.
– Е, не мога. Аз съм, ние сме, тоест гледам филм с… – Запъвах се в думите си. Защо не можех просто да го кажа ясно като нормален човек, вместо да бъбря като идиот?
Тогава Аса влезе през входната врата и се вгледа в сцената зад мен. Искаше ми се да го избутам обратно навън, преди да е видял, а това беше глупаво. Не правех нищо лошо. По дяволите, той имаше цяла седмица, за да ми се обади или да се отбие по този начин. Но не го направи. Така че сега тук беше някой друг.
– Здравей, Брет – поздрави го Аса.
Веждите на Брет бяха смръщени, сякаш не беше сигурен какво, по дяволите, се случва.
– Здравей, Аса – каза той бавно, а после очите му се спряха на моите. Спуснах очи и се загледах в пода. Така беше по-лесно.
– Изглежда, че съм прекъснал нещо. Съжалявам. Трябваше да се обадя – каза той, после кимна на Брет, преди да се обърне и да излезе обратно през вратата.
– Чакай… – Какво щях да кажа? Да го поканя да влезе? Да гледа филм с нас? Да се извиня, че имам живот? Той не можеше просто да реши да се отбие и да предположи, че съм сама. Дразнеше ме това, че си мислеше, че може, но от друга страна, Аса беше в дома ми. Беше дошъл да ме види.
Той се обърна назад, за да ме погледне, и се усмихна.
– Може би друг път – каза ми, след което не ме изчака да кажа нищо, преди да отиде обратно към пикапа си. Исках да изтичам след него и да му кажа, че ще дойда. Но вътре в къщата беше Брет и не можех да го направя. Затваряйки вратата, бях толкова сдухана, че не знаех как да оправя настроението си, за да се изправя пред Брет. Той щеше да има въпроси.
Брет не беше пуснал отново филма. В стаята цареше тишина, с изключение на приглушения звук на музиката на Роза, който идваше от стаята ѝ точно над нас. Вдишах дълбоко и изправих раменете си. Бях добре. Беше добре.
Обърнах се и тръгнах обратно към Брет, който ме наблюдаваше внимателно. Подарих му малка, принудителна усмивка и седнах обратно. Той не пусна филма.
– Искаш ли да ми кажеш защо Аса Грифит беше тук и си помисли, че може би искаш да отидеш да хапнеш бургер с него и приятелите му?
Това беше справедлив въпрос. Той имаше пълното право да го зададе. Срещахме се от повече от месец, а аз не му бях казала за нощта си при Неш.
– Аса е мой приятел – отговорих просто.
– Откога? – Попита той, без да приеме този отговор.
– Отскоро. – Трябваше да кажа нещо повече, но не бях сигурна как да го направя.
– Как се сприятелихте наскоро?
– Запознахме се чрез Талула Лидъл.
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– Познаваш Талула? Откъде?
– Миналата седмица. Тя ме покани на парти в „Неш“.
Брет седна прав и постави купата с пуканки на масичката за кафе пред нас.
– Ти отиде на парти в къщата на Неш Лий и не ми каза?
Сега това ме засегна погрешно.
– Съжалявам, но не бях наясно, че трябва да ти казвам всяка своя стъпка. – Тонът ми вече не беше извинителен, а ядосан.
– Знаеш, че не това имам предвид. Срещаме се вече повече от месец. Не се виждам с никой друг. Само с теб. Мислех, че имаме нещо тук. Явно съм сбъркал.
– Срещаме се. Да. Но не знаех, че това е нещо изключително. Мислех, че е просто забавление. Скоро отиваме в колеж.
Той прокара ръка през косата си и ме погледна, сякаш бях казала нещо абсурдно.
– И така, ти беше на среща с Аса на това парти?
– Не. Бях с… – Тогава направих пауза, несигурна как да обясня, че съм се возила с Брейди и Райли, след като му казах, че Талула е била тази, която ме е поканила. Не бях казала Райли, защото да обясня откъде я познавам щеше да е още по-трудно, тъй като тя беше с година по-голяма от мен. – Талула.
Звучеше така, сякаш лъжа, но и аз лъжех, така че това беше.
Тогава Брет се изправи, така че и аз се изправих. Той тръгваше ли си? Можех ли да се обадя на Аса и все пак да отида с него за бургер? Чувствах се виновна, че мисля така, когато Брет изглеждаше толкова наранен и разстроен. Брет ме харесваше и аз го харесвах, но това беше всичко. Нямаше никакво привличане към него, каквото имах към Аса. Въпреки това Брет ме видя, хареса ме и ме покани на среща. Не бях сигурна, че Аса някога ще иска да ме види по начина, по който го направи Брет. Беше толкова объркващо.
– Не знаех, че дори познаваш Талула. Когато ги видяхме на масата да се хранят, ти не спомена, че я познаваш. Не си отишла да говориш с нея. Това беше само преди малко повече от седмица. Прости ми, ако ми е малко трудно да повярвам във всичко това.
Отворих уста, после я затворих, защото не знаех какво да кажа. Той беше прав. Лъжех и бях зле в това. Въпреки това да му кажа истината изглеждаше по-жестоко. Не бях сигурна, че истината винаги е най-добрата. Не и в този случай. Дълбоко в себе си знаех, че той ме харесва повече, отколкото аз него, но се радвах на компанията му и го оставих да мине. Това беше резултатът от това.
– Трябва да тръгвам – каза той и тръгна към вратата.
– Чакай! – Казах, като ми се искаше да кажа нещо, за да поправя ситуацията. Харесвах Брет. Беше страхотен приятел. Той беше първият ми истински приятел тук, в Лоутън. Не исках да си тръгва по този начин, но не бях сигурна какво мога да кажа, за да оправя всичко. Той стоеше там и очакваше да кажа нещо, а аз нямах нищо. Нито едно нещо. Затова изригнах: – Не искаш ли да си вземеш филма? – Поколебах се от начина, по който прозвуча. Той се нуждаеше повече от мен, а аз не бях в състояние да му го дам.
Той поклати глава и отвори вратата.
– Ще го взема друг път – каза, без да се оглежда, след което излезе навън и остави вратата да се хлопне зад него. Не го гледах как си тръгва. Почувствах се зле в стомаха си и затворих вратата след него. Бях объркала това ужасно и трябваше да го поправя, но единственото, което можех да направя, беше да кажа истината. Той искаше истината. Проблемът беше, че истината нямаше да го накара да се почувства по-добре.
Назад към част 16 Напред към част 18