***
По някакъв начин беше заспала в колата.
Беше изненадващо, като се има предвид колко уплашена беше и фактът, че Илайджа беше напълно непознат човек с неясни намерения. И все пак, след като известно време пътуваха по магистралата, Кейлин откри, че очите ѝ започват да стават уморени и тежки.
Беше започнала да се унася, стряскайки и събуждайки се, опитвайки се да запази бдителност и готовност за всичко.
Но всеки път, когато поглеждаше към Илайджа, нещо в него я караше да се чувства спокойна.
Той никога не би ме наранил.
Не разбираше откъде може да знае такова нещо. Защо той не можеше да я нарани? Тя не знаеше нищо за него.
Но тялото ѝ, изглежда, знаеше, дори ако умът ѝ беше подозрителен. В крайна сметка Кейлин трябваше просто да се поддаде на умората и изтощението, които бяха резултат от всичко, което беше преживяла тази вечер.
Когато за пръв път отвори очи отново, Кейлин разбра, че Илайджа не е забелязал, че се е събудила. Той шофираше, като си тананикаше тихо. Радиото свиреше тихо и тя разбра, че вероятно го е пуснал на много слаб звук, за да не я събуди.
В известен смисъл това беше трогателно, реши тя. Опитваше се да бъде внимателен, опитваше се да бъде мил с нея.
Тя държеше очите си полузатворени, за да продължи да го наблюдава без негово знание. Беше воайорско и може би малко погрешно, но не можеше да се сдържи.
Нещо в Илайджа беше мистериозно и загадъчно и тя искаше да знае повече за него. Всеки поглед, който можеше да получи, щеше да ѝ помогне да разбере това допълнително малко нещо.
Кейлин продължаваше да се преструва на заспала, оставяйки главата си да се полюшва малко, докато колата леко се клатушкаше по пътя.
Изведнъж очите на Илайджа се спряха на огледалото за обратно виждане и изражението му се промени на тревожно.
Чу се силно СЗО! ВХOOП! звук откъм гърба им и Кейлийн отвори очи, обърна се да погледне зад себе си и откри, че полицейската кола се приближава бързо, а светлините ѝ мигат.
– По дяволите – прошепна Илайджа. Силната му челюст се стегна, той включи мигача си и намали скоростта, като спря встрани от пътя, когато полицаят спря точно зад него. Полицейската кола просто си стоеше там и отначало нямаше никакво движение.
– Превиши скоростта ли? – Попита Кейлин, Илайджа.
– Не – каза той. – Е, може би само с десет мили над ограничението.
– Значи си карал с превишена скорост.
Той я погледна с раздразнение, сякаш не можеше да повярва, че някой смята десет мили над ограничението за същото нещо като превишена скорост.
– Просто ме остави да се справя с това – каза той.
Очите му се върнаха към огледалото за обратно виждане.
– Трябва просто да натисна газта и да оставя този глупак в прахта – каза той.
– Шегуваш се, нали? – Попита Кейлин, а стомахът ѝ изведнъж се сви. Той не звучеше така, сякаш се шегува. В главата ѝ се завъртяха видения за преследване с висока скорост, както и за пътуване до полицейския участък, където щеше да бъде принудена да се обади на майка си и да признае всичко. Само че този път нямаше просто да избяга от училище. Този път щеше да бъде арестувана с едно непознато момче.
Илайджа не отговори. Очите му все още бяха залепени за огледалото за обратно виждане. Накрая се обърна към нея.
– Каквото и да кажа, ти просто се съгласи с мен. Разбираш ли?
– Какво изобщо означава това, да се съглася с каквото кажеш?
– Слушай, Кейлин. – Тъмните му очи станаха напрегнати. – Аз не се шегувам. Ще се съгласиш с всичко, което кажа, независимо от всичко. Разбираш ли?
Тя не харесваше тона на гласа му, а и не разбираше особено инструкциите му.
– Няма как. Няма да правя каквото ми кажеш, само защото ти го казваш. Това е лудост.
Чу се звук от отваряне на врата и когато Кейлин изкриви врат, за да погледне, офицерът бавно излизаше от колата си.
Илайджа я погледна и поклати глава, после се наведе срещу нея и отвори жабката. Той посегна към жабката и тя видя силно мускулестата му предмишница и тъмния проблясък на мастило от татуировка на горната част на бицепса му, тъй като ръкавът на тениската му се беше качил нагоре.
Нещо в неговата стойка, в близостта му, я накара да отслабне. Тя затаи дъх, но вдиша достатъчно, за да усети чистия аромат на шампоан и сапун, а може би и на одеколон.
А след това си беше взел регистрацията и беше свалил прозореца, когато полицаят се приближи до вратата от страната на шофьора.
– Шофьорска книжка и регистрация – измърмори полицаят с тон на гласа, който показваше неприятно настроение.
Илайджа моментално се превърна в друг човек. Цялото му поведение се беше променило. Допреди малко се беше намръщил, а сега се усмихваше.
– Добро утро, офицер – каза той, като предаде регистрацията, след това бръкна в джоба си, извади портфейла си и бръкна за кратко, докато намери шофьорската си книжка. Предаде и него.
Полицаят погледна свидетелството на Илайджа.
– Господин Даниелс, осъзнавате ли колко бързо карахте преди малко?
– Наистина съжалявам, сър. – Илайджа сложи ръка на бедрото на Кейлин. Ръката му беше силна и топла и моментално кожата ѝ започна да изтръпва. – Аз и приятелката ми започнахме да си говорим и сигурно не съм забелязал, че вървя прекалено бързо. От известно време сме на път и тя се опитваше да ме държи нащрек.
Полицаят кимна, но устата му беше свита в бръчка. Той погледна през прозореца и видя Кейлин. Осъществиха контакт с очи и тя се опита да се усмихне приятелски, но полицаят нямаше нищо общо с това.
– Къде сте тръгнали двамата?
– Във Флорида, сър. Заминаваме на малко пътешествие, за да си починем малко. – Илайджа блесна с още една усмивка и ръката му нежно разтри крака ѝ.
Странно, но Кейлин откри, че изобщо не се притеснява от физическия контакт. По някакъв странен начин ѝ се струваше, че всъщност се наслаждава на тази малка шарада – а това нямаше никакъв смисъл.
Полицаят погледна към задната седалка.
– Трябва да внимаваш тук. Станаха много катастрофи по този път миналата година.
Илайджа кимна.
– Да, сър. Прав сте, сър.
– Е, ще трябва да ви напиша фиш – въздъхна офицерът. – Моля, останете на място. – Той напусна колата и бавно се върна до патрулката си, влизайки вътре.
Илайджа го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.
Усмивката беше изчезнала от лицето му. Очите му бяха напълно присвити и той разсеяно избърса гърба на ръката си през устата.
Кейлин се чудеше какво, за Бога, му е хрумнало. Може би се беше притеснил колко ще струва фиша. А може би се притесняваше, защото имаше неизплатени фишове за други неща…
Реши да не казва и дума засега. Напрежението беше толкова силно, че тя усети как стомахът ѝ се стяга, сякаш въже се увиваше бавно около вътрешностите ѝ.
Времето сякаш се проточи. След близо половин час (но трябваше да е много по-малко) офицерът слезе от колата си и се върна до вратата откъм страната на шофьора.
Усмивката и лекото поведение на Илайджа отново бяха на лице.
– Надявам се, че сте се отнесли леко към нас, офицере. Трябват ни тези допълнителни пари, за да отидем на парасейлинг.
Полицаят не отвърна на усмивката. Той върна на Илайджа шофьорската книжка и регистрацията му. А след това му връчи фиш.
– Написах ви фиш за превишаване на разрешената скорост. Можете да оспорите фиша, ако желаете, или просто да платите по пощата или онлайн. Моля, не бързайте и бъдете внимателни, когато се връщате на магистралата, добре, Джейк? – Той потупа нежно капака на колата. – И се забавлявай във Флорида. Не забравяй да носиш слънцезащитен крем.
– Да, сър.
Дали полицаят току-що беше нарекъл Илайджа с друго име? На Кейлин ѝ се стори, че може би е чула погрешно.
След като полицаят си тръгна, Илайджа въздъхна с облекчение. Той даде на Кейлин регистрацията.
– Би ли имала нещо против да я сложиш обратно в жабката? – Попита той.
Тя я взе и погледна името във формуляра. Ясно се виждаше, че е Джейк Даниелс.
Тя отвори жабката и постави регистрацията вътре. Разбира се, всичко в жабката беше чисто и подредено, напълно изрядно, точно като останалата част от джипа. Тя затвори жабката, а сърцето ѝ се разтуптя, докато Илайджа запали колата си и бавно се впусна в движението.
– Беше забавно, а? – Попита той, като я погледна, сякаш нямаше нищо нередно. Че просто всеки ден го спират полицаи и той ги лъже за това кой е.
Отначало тя не отговори. Умът ѝ се въртеше, опитвайки се да осмисли колко странно се беше държал Илайджа, когато го бяха спрели за превишена скорост.
– Защо те е нарекъл Джейк? – Попита тя.
– Какво?
– Това ченге те нарече Джейк. И в регистрационния ти талон също пише Джейк.
Илайджа не отговори дълго време. Накрая я погледна.
– Слушай, ще те закарам до Ню Йорк. Не съм тук, за да ти обяснявам историята на живота си.
– Кой е казал нещо за историята на живота ти? Ти просто излъга полицай за името си. Или това, или ме лъжеш. Както и да го погледнеш, това е доста объркано.
Той поклати глава, след което се усмихна.
– О, това е доста дволично от твоя страна, Кейлин.
– Какво трябва да означава това?
– Погледни се – каза той, като я погледна отново, а очите му обходиха тялото ѝ от главата до петите. – Ти си пълна бъркотия. Чудовищната ти пола е скъсана, блузата ти е разпъната, гримът се стича по лицето ти. Съвсем очевидно е, че бягаш от нещо. Но дали се опитах да поискам да ми разкажеш за него?
Устата ѝ се отвори и затвори. Тя скръсти ръце на гърдите си и се сви от него. Начинът, по който я беше погледнал и ѝ беше говорил – беше толкова брутален, толкова жесток в известен смисъл. Тя не беше очаквала това. Дали това си е мислел, дали затова не я е погледнал, откакто я беше взел на магистралата?
– Прав си – почти прошепна тя. – Няма да те питам нищо. Просто спри и ме пусни да сляза.
– Кейлин – каза той, а гласът му вече беше извинителен. – Виж, съжалявам, просто…
– ПУСНИ МЕ ОТ ТАЗИ КОЛА.
– Няма да те пускам на магистралата – каза и той.
Тя посочи към една спирка за почивка напред.
– Няма да ме пуснеш да сляза на магистралата. Виж, точно там има паркинг за почивка.
– До Ню Йорк и автогарата има само още един час.
Тя го погледна и срещна очите му.
– Остави ме, Илайджа. Не искам да ходя никъде с теб. Разбираш ли?
Челюстта му се сви.
– Добре – каза той с отсечен тон.
Миг по-късно той вече спираше на спирката и паркираше джипа.
– Позволи ми да ти обясня само едно нещо – започна да говори той.
Назад към част 3 Напред към част 5