* * *
Рен беше повече от доволен, че ще се отърве от камъните и ще изтрие всички спомени, които ме уличаваха, но когато двамата влязохме в Кралската дупка още същата вечер, когато обирът беше разлепен по новините, единственото, което почувствах, беше гняв. Уилбър беше казал, че разпитите могат да започнат още утре, така че нямаше време за губене, но мразех, че нямаше други възможности освен тази.
– Това е за добро – каза Рен. – Можем да имаме чиста карта. Тези камъни не струват цял живот в Даркмор.
– Предполагам – промълвих аз. – Просто ми се струва крайно.
Той се втурна към мен, притисна ме към стената на тясното стълбище в хралупата на дървото и дъхът ми секна.
– Екстремното е, че самата кралица е изпратила части на FIB на лов за теб, Фи. Ти си тази, която те търсят, разбираш ли?
– Разбира се, че разбирам – изръмжах, опитвайки се да мина покрай него, но ръцете му се забиха от двете страни на главата ми, за да ме задържат там.
– Тогава се защити, по дяволите. И нас също. Ако един от нас падне, всички ще паднем. Ние сме твои съучастници. Четиримата да сме затворени в Даркмор, това ли искаш?
За миг си го представих, затворена с четиримата си приятели. Рен никога няма да може да ме напусне. Беше егоистична, порочна мисъл, но това би означавало, че той трябва да остане. Че винаги ще бъдем заедно.
После отпуснах глава с въздишка, оставяйки тази дива мисъл да умре. Нямаше да направя това на хората, които обичах. И нямаше да подпаля и името си.
– Сигурно има и друг начин? – Помолих, а Рен също въздъхна и сведе глава, така че челото му се долепи до моето.
– Ако има, обещавам, че ще го направя. Но няма прост начин да запазим тези камъни сега, когато светът ги търси.
– Ще забравиш, че съм легендарен крадец. Вече няма да благоговееш пред мен – казах с натъртване, а той спусна устата си към моята, устните се разтвориха и притиснаха, топлината на мощното му тяло се долепи до моята.
– Аз се възхищавах от теб много преди да сложиш в джоба си няколко красиви камъка, Фелисия Найт.
Гласът му разтърси сърцевината ми, между бедрата ми пламна топлина, която изискваше вниманието му. Начинът, по който произнесе името ми, беше начинът, по който исках светът да го произнесе, и потънах в усещането, че съм почитана, наклоних глава назад и позволих на устата му да се спусне по-надолу, а ръката ми се заплете в косата му и насочи главата му натам.
Кралиците не служеха, те бяха обслужвани.
Рен стисна гърлото ми, пръстите му се забиха в черната рокля, която носех, и го напусна ръмжене на желание. После си тръгна, сякаш изобщо не ме беше докосвал, отправи се нагоре към къщичката на дървото и ме остави там отново неизпълнена.
Тръгнах след него, стиснала устни, докато го гледах как вади четирите музикални кутии от отделението в стената.
Той ги протегна към мен.
– Избери си.
Приближих се, преструвайки се, че съм напълно незасегната от нашия момент на стълбището, докато избирах любимата си кутия.
Претеглих я в ръката си, наблюдавайки сложния символ на звездния знак Скорпион върху горната част на блестящия сребърен метал. Това беше знакът на дядо ми и въпреки че беше строг задник, винаги беше казвал, че вижда в мен величие. Нещо, с което останалата част от семейството ми не беше толкова склонна да се съгласи.
Очевидно бях Козирог. И ако имаше кутия за Козирози, за която да претендирам, щях да се нахвърля върху нея. Уви, това не се случи.
Плъзнах музикалната кутия на Скорпиона в чантата, която висеше по тялото ми, а Рен прибра останалите в джоба си.
Без да сме си казали и дума, се отправихме към другия край на кампуса, за да се срещнем с Уилбър и Мариголд, като всеки от тях избра кутия за себе си. Мариголд взе тази на Везните, Уилбър – на Рака, а Рен остана със Стрелеца.
Излязохме през портата на кампуса и Уилбър извади малка торбичка със звезден прах.
– Леля ми получава доста голяма стипендия, откакто работи в двореца – каза той самодоволно. – Можем да пътуваме далеч във вятъра или водата. Където и да отидем, вероятно ще е дълбоко в морето.
Вятърът се раздвижи в гърба ми и рев проряза въздуха, което ме накара да погледна изненадано към небето. Там, спускайки се от тъмните облаци, имаше толкова огромна фигура, че за миг помислих, че пада звезда. Но вместо това се появи огромен сребърен дракон, който се заби в земята зад Мариголд и накара земята да се разтресе под краката ми.
Запътих се назад от тревога, несигурна какво се случва, когато Мариголд се приближи до него с усмивка, която толкова много се различаваше от обичайните ѝ безчувствени изражения, че ме изнерви.
– Казах ти, че братовчедка ми се е омъжила за Акрукс.
Този глас. Той изобщо не принадлежеше на Мариголд, но все пак идваше от нея. И можеше да се направи само едно заключение, тъй като чертите ѝ се промениха пред очите ни и вместо нея се появи Бърди.
Ръцете ми се вдигнаха в защита, магията пламна на върха на пръстите ми, докато яростта и страхът се сблъскваха в мен.
– Къде е Мариголд?
Бърди се намръщи, а пръстите ѝ проследиха с любов кутията в ръцете ѝ. – Тя трябваше да си тръгне.
– Къде отиваш, ти, глупачке!? – Провикна се Уилбър, ръцете му също се вдигнаха, докато Рен притискаше ръка към рамото ми, готов да ми предложи сила в борбата. Но с онзи дракон, който изпускаше дим от ноздрите си на гърба ѝ, не се чувствах толкова уверена, за да поема тази битка. А това не беше просто някакъв дракон. Беше шибан Акрукс.
– Има само един начин да нося лицето ѝ, Уилбър. По същата причина, по която ти би могъл да носиш лицето на сестра ми – изплю се Бърди и ужасът свободно премина през мен.
– Не – помолих звездите това да не е вярно, но очите на Бърди бяха студени и толкова, толкова тъмни. Покварата на пръчката все още лежеше в погледа ѝ и знаех, че тя няма да се успокои, докато не си възвърне силата ѝ отново.
– Предай другите – поиска Бърди. – Сега те принадлежат на Лукси и на мен.
Драконът изръмжа в знак на съгласие и пристъпи напред, а острите му нокти застъргаха по земята в обещание за насилие.
Погледнах назад към Рен, после към Уилбър, виждайки, че тази битка се проваля още преди да е започнала. Не можехме да победим дракона Акрукс, така че ни оставаше само една възможност.
– Върви към Дупката! – Изкрещях, разкъсвайки земята пред нас, изхвърляйки експлозивна вълна отломки и разтърсвайки земята под краката на Лукси и Бърди с всемогъщо земетресение, за да ни спечели малко време.
Обърнахме се и избягахме през портата, спринтирахме заедно през кампуса и взривихме пътя зад нас със земна магия. Лукси се издигна във въздуха и полетя след нас с рев, който накара сърцето ми да затрепери в гърдите.
Бърди също се втурна след нас, използвайки скоростта на своя орден, за да ни настигне бързо, но аз изпратих камък, който я повали на задника и я зашемети достатъчно дълго, за да стигнем до Плачещата гора.
Огънят разцъфна над главите ни и върховете на дърветата затрещяха, докато листата и клоните се нажежаваха от топлината на разцъфналия между тях огън. Усещах топлината, изгарянето по гърба си, но не спрях да се движа, дори когато бях сигурна, че ще бъда сготвена жива.
Рен не се отделяше от страната ми, а Уилбър се провираше през дърветата наляво и надясно с лекота и пъргавина точно пред мен.
Всичко беше толкова тъмно между дърветата, докато огънят се сипеше в гърба ни, и аз бях дезориентирана, несигурна кой път да поема, докато Рен не ме хвана за ръката и не ме дръпна наляво. Тогава го видях – огромният дъб, който щеше да ни предложи спасение на поляната отпред.
Намалих скоростта с наведена глава, а Рен ме повлече толкова бързо, че едва не загубих опора.
Уилбър стигна пръв до дървото, но от челюстите на Дракона над него се спусна спирала от адски огън, която ни отряза от него и дървото, принуждавайки Рен и мен да паднем назад. Ударихме се на земята, отърсвайки се от пламъците, и в момента, в който те избликнаха, Рен хвърли огромна лиана, която се уви около кръста ми и ме хвърли през поляната. Извиках, сблъсках се силно с Уилбър, двамата се блъснахме в ствола на дървото, а вратата се отвори, така че паднахме през нея в скритото стълбище.
Обърнах се, за да потърся Рен, и го открих да тича през поляната, разперил ръце встрани, стиснал здраво в юмрук музикалната кутия „Стрелец“. Лукси се приземи със силата на срутваща се сграда, като го смаза под ноктите си и го накара да извика от болка.
– Не! – Изкрещях, скачайки напред, но Уилбър хвана ръката ми и ме повлече назад.
Рен удари люспестата буза на Лукси с музикалната кутия и главата ѝ се завъртя настрани, челюстите ѝ бяха на път да се затворят над ръката му и да я откъснат чисто, когато отворих дланта си и взех диво решение. Изпратих мрежа от лиани в лицето ѝ, която се захвана плътно около челюстите ѝ и ги издърпа настрани, така че зъбите ѝ да не могат да се затворят. След това изтръгнах музикалната кутия от хватката му с една лиана и я хвърлих в дърветата, като изпратих след нея Фейлийт, за да отвлече вниманието на Лукси от Рен.
Лукси веднага се отдръпна от Рен, като събори един клен в бързината си да достигне музикалната кутия. Рен се изправи, а аз се затичах да му помогна, докато той се препъваше по пътя ми, като преметнах ръката му около врата си и пъхнах ръката си под ризата му, за да го излекувам.
Но не се движехме достатъчно бързо.
Един поглед назад показа как Лукси взима музикалната кутия в ноктите си и излита в небето, а след това се появи Бърди, която се провря през дърветата с висока скорост.
Принудих земята да се размърда под нас, като ни изпрати на купчина напред през вратата. Завъртях се, когато Бърди се втурна към нас, блъсна се в невидимата бариера, която ѝ пречеше да влезе в Кралската дупка, изпрати я назад с окървавен нос и прокле имената ни.
Изправих се на крака с намерението да изляза навън и да и отнема музикалната кутия „Везни“, но очите и се разшириха, когато ме видя да идвам, и тя се стрелна към дърветата.
Уилбър излекува последните прорези по тялото на Рен, а аз се проснах напред, паднах върху тях и ги държах здраво. Ръцете им ме обгърнаха и ние се сдърпахме като един заради загубата на Мариголд, а от мъката ме заболя.
Започвах да си мисля, че камъните са проклятие, което бях стоварила върху главите на всички ни, а след като два от тях вече бяха изгубени в опасни ръце, имах чувството, че касапницата тепърва започва.
Назад към част 26 Напред към част 28