3 ЮЛИ 2020 г.
„Вземи. Влез. В. Пикапа. Аса“
ГЛАВА 17
AСA
– Вече покани ли Езмита на четвъртъчното парти долу на езерото? – Попита Неш от кухнята, докато си наливаше третата купа зърнени закуски за деня.
– Не – отвърнах аз. Не я поканих. Тя се срещаше с Брет. Бях я оставил да си отиде. Да, изкарах си страхотно с нея, но тя беше едно момиче. Имаше милиони други. Може би никога нямаше да има друга като Езмита. Тази мисъл ме притесняваше.
– Ти се държиш като глупак – каза той, след което пъхна в устата си лъжица със сладка гадост.
Пренебрегнах го и продължих да гледам ESPN с надеждата да получа някакви прогнози за футболния сезон. Те знаеха толкова, колкото и всички останали. Нищо. Никой не знаеше нищо. По дяволите.
– Талула я харесва – продължи той.
– Тогава може би Талула може да я покани на среща – отвърнах аз.
– Какво не е наред с теб? Ти я харесваш. Видях го, когато тя беше тук. Тя се вписва в него. Тя ти пасва. Тя е шибано страхотна на Мадън. Тя разби Гънър.
– Аз бях там. Помня. – Нямах нужда от шибано напомняне за това, което бях пропуснал. Бях имал слаб момент и отидох в дома ѝ, а тя беше там с човек, с който беше в безопасност. Който я харесваше и беше в дома ѝ. Не се страхуваше да я харесва твърде много. Вероятно вече го обича. Харесвах я достатъчно, за да и позволя това. Не бях човек, който щеше да се среща само с едно момиче. Не бях като Брет Дарби. Тя се нуждаеше от един Брет Дарби.
Колкото и да харесвах Езмита, аз не бях човек, който знае как да бъде във връзка. Онова, на което бях станал свидетел през целия си живот, беше прецакано. Родителите ми ме накараха да се страхувам някога да се доверя на някого или да изпитвам дълбоки чувства към него. Ако любовта можеше да те накара да останеш, дори когато човекът, който трябваше да те обича, те е пребил до смърт, то аз не я исках. Беше много по-добре да обичам всички тях, а не само една. По-малко опасно.
– Добре. Тогава кого водиш? – Попита той, сякаш това беше важно.
Щяхме да печем бургери на скара и да плуваме в езерото. Не изискваше да си доведа приятелка. Макар че вече мислех да се обадя на Бекс и да я попитам дали иска да дойде. Беше минало достатъчно време, откакто бях говорил с нея, за да не прочете нищо в това. Освен това би изглеждала добре по бикини.
– Съмнявам се, че ще доведа някого – казах му аз. Ако кажех, че каня Бекс, вероятно щях да получа лекция защо Езмита е по-добрият вариант. Тя беше спечелила всички, като беше победила Гънър. Нямаше да чуя отново това.
– Винаги мога да поканя Езмита и Брет – предложи Неш с усмивка на лицето.
Втренчих се в него, без да се забавлявам.
– Смешно.
Тогава той се засмя.
– Мислех, че е така.
Вратата се отвори зад мен и Неш отклони вниманието си от мен.
– Здравей – каза той, но не подскочи. Това не беше Талула. Това го знаех.
– Приятелката ти открадна моята за деня – каза Райкър.
– Значи си дошъл тук, защото? – Попита братовчед си Неш.
– Нямам какво друго да правя.
Неш сви рамене.
– Намери си работа – предложи той.
– Ти си намери работа – отвърна Райкър. – Работата ти е спряна в момента. Не можеш да тренираш футболен отбор, ако няма отбор, който да тренираш.
Протегнах се и се изправих.
– Съжалявам, че не мога да остана тук и да слушам спора на двама ви, но всъщност имам работа и трябва да отида да се приготвя.
– Къде работиш? – Попита Райкър.
– Има работа в склад за дървен материал – отговори Неш вместо мен.
– За ония Бланкеншип? Той е подъл кучи син – информира ме Райкър, сякаш не съм живял и аз тук през целия си живот.
– Той ми плаща в брой – обясних аз и Райкър кимна.
– Може би трябва да отида и да се опитам да си намеря работа при него – каза той.
Неш се засмя на глас.
– Ще те уволнят още след първия ден.
Оставих двамата да се карат и отидох да се приготвя за работа. Райкър беше прав, Джон Бланкеншип беше твърд задник, а закъснението не беше нещо, което исках да изпробвам с него. Той ми плащаше по петнайсет долара на час в брой и аз вършех най-гадната работа, която той имаше, без да се оплаквам. Трябваше да си изкарвам прехраната и да платя нещо на родителите на Неш за това, че ме оставиха да остана там това лято, а и трябваше да си купя пикапа, който да мога да си позволя. Баща ми все още не беше дошъл да вземе моя, но не бях сигурен колко дълго майка ми може да попречи това да се случи. Нито един от тях не се беше опитал да се свърже с мен, но и двамата знаеха, че съм отседнал при Неш.
Татко не приличаше на човек, който не държи на външността си, а това, че не се прибирах вкъщи, караше хората да говорят. Спекулирайте. Лоусън, Алабама, беше малък град. Трябваше да се разчуе, че съм останал някъде другаде. Помислих си, че казват, че се бунтувам или нещо подобно. Пощата ми обаче отиваше в дома им, а с нея и цялата ми информация от „Ол Мис“. Баща ми не би искал да не ходя в „Ол Мис“. Това би го накарало да изглежда зле.
Очаквах, че скоро ще се появи. Бях се върнал тук от известно време. Бях изненадан, че мама се е забавила да ме види толкова дълго. Болеше ме. По-зле, отколкото осемнайсетгодишният младеж искаше да признае. Липсваше ми и се притеснявах за нея. Трудно ми беше да приема, че тя не се чувства по същия начин. Беше празно чувство, което никой не бива да изпитва.
Къде принадлежах, ако собствената ми майка не се интересуваше от мен?
Имах работа, на която трябваше да ходя, и да си правя шибано парти на съжаление беше безсмислено. Бях пребил баща си до краен предел и той си го беше заслужил. Не съжалявах, че съм го направил. Просто съжалявах, че мама не е разбрала, че той има нужда от това. Че е време някой да се изправи срещу него. Той беше насилник, а тя така или иначе остана с него.
Тръгнах достатъчно рано, за да сипя бензин. Пикапът ми беше с изчерпани количества, но знаех, че мога да стигна до работа и обратно, без да зареждам. Просто реших, че ще спра и ще взема сега, а не по-късно. Ако видя Езмита, това щеше да е добре. Нямах нищо против да я видя. Може би щеше да е хубаво да я видя. Може да е лоша идея да я видя.
Завивайки към „Бърза спирка“, реших да спра да мисля и просто да си налея шибания бензин, както правех през последните две години. Не погледнах към магазина, за да я потърся. Можеше и да не работи, доколкото знаех. Можеше да е навън с Брет и да прави каквото и да е по дяволите. Изглежда, че двамата бяха любители на гледането на глупости по телевизията.
Той поне можеше да бъде по-изобретателен по отношение на срещите им. Скучен Брет Дарби.
– Здравей, Аса. – Гласът на Езмита ме изтръгна от мислите ми за Брет.
Вдигнах глава от помпата в ръката си, след което се обърнах и я видях да стои зад мен от другата страна на помпата. Беше облякла бели къси панталони и червен потник, който правеше маслинения ѝ тен още по-привлекателен.
– Здравей – отвърнах аз, усмихвайки се при вида ѝ. Бях я притеснил. По дяволите. Това беше гадно.
Тя изглеждаше нервна, а аз не исках да я карам да се чувства нервна. Беше дошла тук, за да говори с мен, а аз още не бях готов да си тръгне. Затова казах първото нещо, което ми хрумна.
– Как мина филмът? Надявам се, че не съм го развалил.
Очите ѝ се разшириха малко и тя погледна надолу към краката си, а после отново към мен.
– О, не, не си го направил. Искам да кажа, че не мисля, че „Властелинът на пръстените“ може да бъде развален. Той и без това е достатъчно лош – каза тя.
Тогава се засмях. Харесваше ми нахалното ѝ отношение. Тя беше откровена и това беше освежаващо.
– Била ли си някого по дяволите на Мадън напоследък? – Попитах я, за да запазя настроението леко.
Тя поклати глава.
– Не, братята ми спряха да играят с мен. Те не обичат да губят.
Тогава се засмях и се почувствах адски добре. Тежестта в гърдите ми от по-рано изчезна толкова лесно. Още един предупредителен знак. Това момиче имаше сили, които не знаеше, че притежава. Не можех да разчитам на никого. Особено на момиче. Бягай, Аса, бягай сега. Свърши с сипването на бензина, сбогувай се и се качи в пикапа си.
– Исках да се извиня за онази нощ. Ако Брет не беше там, щях да искам да се присъединя към вас… към всички вас… не само към теб. – Бузите ѝ почервеняха, докато се препъваше в думите си. По дяволите, беше шибано сладка, когато се чувстваше неловко.
Вземи. Влез. В. Пикапа. Аса – повторих си твърдо.
– Не трябваше да се появявам в последната минута. Не се притеснявай – отвърнах, когато помпата щракна и напълни пикапа. Сега щях да тръгна.
– Не съм имала нищо против – зарадвах се, че си го направил – каза тя.
– Срещаш ли се единствено с Брет, Езмита? – Това не беше качване в пикапа. Трябваше да замълча и да си тръгна, но исках отговор.
Тя поклати глава.
– Не, и изобщо не съм сигурна, че вече се срещаме… наистина…?
Интересно.
– Добре. Е, ако е така, искаш ли да отидем да вечеряме тази вечер? Може би да отидем на автокино във Франклин? – Е, по дяволите. Аз се справях с това. Дори да знаех, че това е лоша идея, нямах повече воля. Твърде много харесвах това момиче.
Усмивката ѝ на въпроса ми направи глупостта ми да изглежда без значение. Харесваше ми, когато тя се усмихваше така. Тя имаше страхотна усмивка.
– С удоволствие – отвърна тя бързо, без да се съмнява, че се интересува от мен. Знаех, че е така. Кого бях измамил? Просто не можех да позволя да я нараня. Аз не бях човек, с когото се срещаш сериозно.
– Чудесно, ще те взема в шест – казах ѝ, след което отворих вратата на пикапа си.
– Добре, до скоро – каза тя с леко махване, преди да се обърне и да тръгне обратно към магазина.
Би трябвало да се притеснявам за това или да се чувствам виновен, но, по дяволите, аз, по дяволите, го очаквах с нетърпение.
Назад към част 17 Напред към част 19